Здравейте. Аз съм работохолик.
Мисля, че започнах да се пристрастявам към работата си в началото на работната си кариера.
Като нов в работата се стараех да се уча бързо и винаги търсех одобрението на колегите си. И на шефовете разбира се. Гледах как другите (работохолици, както разбрах по-късно) се щурат из офиса с намусени физиономии. Усещах, че вършат нещо изключително важно, подозирах, че те всяка вечер, оставайки след работа, спасяват компанията. Мечтаех и аз да съм толкова важен. Представях си как някой колега ми се обажда през нощта и ме моли с треперещ глас да дойда и да помогна. После разбира се потъвах в облаците от въображаеми поздравления и похвали, които се очакваше да получа от колегите и шефовете. Така си го представях ...
По-късно набрах опит. Започвах да ставам по-самоуверен в знанията си и щастливият резултат не закъсня. Помолиха ме да остана с още един колега след работно време и да помогна за разрешаването на някакъв проблем. Прекарахме една уморителна цигарена нощ. Проблема не го решихме. Явно сме били толкова уморени, че сме изпуснали правилното решението. На сутринта някой от колегите на свежа глава приключи с проблема за 5 минути. Обаче това не помрачи нашата гордост и историята за нашата саможертва влезна в историческите анали на компанията. Хареса ми да ме гледат с обожание.
Започнах да се нагърбвам с повече работа. Започнах да ходя и аз намусен и наведен и да споделям с всички околни колко много работа трябва да свърша и как, ако не съм аз, компанията ще го закъса. Вече никой нямаше желание да излиза с мен на обяд защото говорех само за работа. Но това го забелязах много по-късно.
Случи се да се разболея. Лекарят ми даде болничен. Прекарах един ден в къщи и се поболях повече от притеснения какво ще стане с компанията докато ме няма. След една безсънна нощ се появих подсмърчащ и кашлящ в офиса и обявих, че не мога спокойно да стоя в къщи след като има толкова работа да се свърши. На края на месеца ме наградиха с паричен бонус пред оределите колеги. Точно тогава повечето се бяха натръшкали болни и аз малко се натъжих, че не чуха личната похвала на шефа.
Повече не излезнах в болнични. Не можех да си го позволя. Работата чакаше мен и само мен. На работа говорех за работа, в почивките говорех за работа, в къщи говорех за работа, семейството живееше с моите работни вълнения. Престанах да се срещам с приятелите, защото те нищо не разбираха от моята работа и въобще не бяха в час с моята фирма. Постепенно започнах да виждам семейството си все по-рядко. Оставах след работа и се прибирах чак когато всички са запали. Събота и неделя търчах с бясна скорост към офиса, защото мислех, че има нещо много спешно. Не можех да повярвам, че другите лекомислено се забавляват през почивните дни след като има толкова много работа да се свърши.
Престанах да си взимам отпуска. Това стана след едно от първите ходенета на море. Два дена тръпнех в очакване някой от офиса да ми се обади, че трябва да се върна скоропостижно. На третия ден след като никой не ме потърси, сам набрах телефона на колегата по бюро. Той ми се зарадва и след като го разпитах как върви работата, той каза, че ме чака с нетърпение да се върна и да "оправя" положението. Това ми стигаше. Събрах си багажа пред учудените погледи на семейството ми и се върнах на работа.
Семейството ми не се върна при мен. Затова нямаше нужда да си взимам повече отпуска. Нямаше и при кого да се прибера вечер. Искаше ми се да изпия някоя бира с приятел или колега, но приятелите вече не ми се обаждаха, а колегите ... те си имаха собствен интересен живот. Отивах на работа с неохота, зъбех се на всички за всичко. Установих, че работата вече не ми харесва и вместо да я върша, аз седя и цял ден тъпо гледам монитора. Обаче продължавах да обикалям офиса и да се кълна, че не съм си свършил належащата работа, защото съм имал по-важно занимание, от което е зависело оцеляването на фирмата. Интересно е, че ми вярваха.
Един ден единият от шефовете ми каза, че са ми намерили заместник и е хубаво да го понауча туй онуй за работата. Направо ми заби нож в гърба. ?! Заместник ... и после аз какво ще правя?
Излезнах от кабинета му кипящ от яд и веднага се оплаках на колегата по бюро. Пенявих се, че съм незаменим и че без мен всички във фирмата ще се оплетат в собствената си некомпетентност. А той мълчаливо ми подаде адреса на клуб "Анонимни работохолици".
Сега ходя на сбирките на клуба. Смених си работата. Новият ми работодател държи работното време да се спазва много стриктно. В началото получих шок, защото портиера ме гонеше точно в 18:30 от офиса и аз се чудех какво да правя с толкова много свободно време. После започнах да забелязвам прекрасните дървета по пътя към къщи. Заглеждах се по лъскавите коли и имах чуството, че изпълзявам от някаква тъмна дупка. Обадих се на един от старите ми приятели и го накарах да излезнем на бира, като под клетва обещах, че думичка няма да обеля за никаква работа. Сдържах обещанието.
Сега си връщам семейството. Малко по-трудно е, но съм сигурен, че си струва.
------------------------------------------------------------------------
Ръкопляскания. "Кой друг иска да сподели своята история?"
Няма коментари:
Публикуване на коментар