понеделник, 17 март 2008 г.

Малката кибритопродавачка (или как се продава кибрит)


   Снегът се сипеше на ситни парцалки. Малката кибритопродавачка се беше свила в близкия вход. Беше навлякла почти всичките си дрехи, добре, че преди седмица намери едно палто в кофата за боклук. Голям късмет, защото клошарят, в чийто район беше кофата се беше успал след запивка.
   Тя беше гордо момиче. Това с кофата беше просто един от слабите моменти в живота й. Тя държеше да си изкарва прехраната по честен начин. Не се отличаваше с ум, така че някак постепено се наложи да продава кибрит по улиците на града.
   Никой не купуваше кибрита. Беше пълно със запалки в будките за цигари. Малката кибритопродавачка вече нямаше сила от глад и се беше свила на пода пред входната врата. Още малко й оставаше да заспи, когато един жизнерадостен глас я върна в реалността.
   - Хо-хо-хо, искаш ли един донът?
   - Какво? - кибритопродавачката едвам успя да отвори очите си, след като приятната миризма на канела заби едно кроше в носа й.
   - Гледам, че си го закъсала. Ето яж. - един белобрад старец с приятно червен нос и интелигентни очилца й подаде топла мека поничка.
   Тя се назландисва малко, захапа поничката и започна да дъвче бавно. Страх я беше да не изяде наведнъж поничката и да пропусне да усети вкуса.
Дядо Коледа я наблюдаваше с изражение на голямо удоволствие. Кибритопродавачката го огледа от глава до пети. Съвсем стандартен Дядо Коледа, възпълничък, с бяла коса и брада, розови бузи. И червеното палтенце, и шалварестите панталони, и лъснатите ботуши си бяха на място.
   - Благодаря ти Дядо Коледа!
   - О, няма защо, мила. Какво те е докарало до това положение? - Дядо Коледа любопитно огледа момичето.
   - Ами опитвам се да продавам кибрит.
   - ХА!? Че кой ползва кибрит в наше време? Не си ли забелязала, че запалката отдавна е изобретена?
   - Ами ... - кибритопродавачката не успя да намери аргумент в защита на кибрита, затова само изломоти - Ами аз само това мога да правя.
   - Хм, ха, мххх... - Дядо Коледа се замисли - Трябва ти малко реклама.
   - Реклама?
   - Да, да реклама. Ето погледни мен. Да не мислиш, че щях да оцелея, ако не бях сключил договор с Кока-кола още миналия век. Даже имаше период, когато се наложи да си сменям и името. Един от рекламните ми агенти, каза че ще се пласирам дорбе в някои региони на земята под името Дядо Мраз.
   - А на мен с какво ще ми помогне? Аз не нося подаръци като теб. Аз се опитвам да продавам кибрити във време, когато всеки ползва запалки!
   Дядо Коледа погледна кибритопродавачката над малките си очилца. Малко се изненада, че това бедно създание може да направи такъв филосфски извод, но не загуби присъствие на духа.
   - Слушай ме сега внимателно. Не е важно какво продаваш. Важно е да накараш хората да поискат да си го купят. Даже и да не им трябва. Запалките сами се продават, щото хората имат нужда от тях. И за твое сведение аз също не нося подаръци. Но мога да ти издам една от тайните на успешните продажби ...
   И Дядо Мраз се наведе до ухото й и зашепна.
   Малката кибритопродавачка се дръпна ужасено от него и пророни:
   - Ама аз не съм "такава"!
   - Стой си тогава тука на студа. - Дядо Коледа се фръцна обидено и се затича да хване едно такси.

----------------------------
   По средата на малкия площад стоеше една малка кибритопродавачка. Около нея се беше събрала група мъже.
   Кибритите бяха подредени върху една пейка и до тях имаше една паничка с монетки. Всеки път, когато някой мъж пуснеше монетка в паничката и си вземеше едно кибритче, момичето разтваряше горната част на палтото си и от там, като кукувички, се показваха две дорбе оформени гърди.
   Правеше го вече от месец. Измисли си по-специална поза, в която да застава, когато го прави. С усмивка и леко премрежени очи. Вече си имаше и почитатели, които идваха редовно да гледат. Понякога имаше някой не добре ориентиран купувач, който на висок глас се оплакваше "Абе тоя кибрит е мокър. За нищо не става, не мога да си запаля цигарата!". Зрителите презрително го прогонваха по-далеч: "Абе идиот такъв, отиди и си купи запалка."
   Малката кибритопродавачка пресмяташе на ум още колко пари ще й трябват за да прекара лятото в Гърция. Обмисляше и дали да не се пробва в печатната реклама. Един красив постер с разголената й плът и с надпис "Кибрит за кибритлии" или нещо такова. Само трябва стила да запази. Може би трябваше да го обсъди с Дядо Коледа. Той беше малко зает сега с обмислянето на имиджа си за следващите новогодишни празници. Беше споделил, че може да се прекръсти на Дядо Азис. Но със сигурност щеше да измисли някой хубав слоган за новия постер на кибритопродавачката.    А тя всяка вечер, преди да си легне в топлото легло, с благодарност си повтаряше като мантра последните думи на Дядо Коледа: "Сексът може да продава всичко".

вторник, 11 март 2008 г.

Криво разбрана еволюция

   Преди да открият дървото на знанието Адам и Ева доста скучаеха в райската градина. Отне им известно време да разберат как работи. И за какво могат да го използват. След като откриха, че в дървото на знанието могат да намират интересна информация по вълнуващи ги въпроси, животът им стана по-интересен.
   Един ден Адам подскочи и развънувано сподели своите открития свързани със някакъв "симулатор" го нарече той. Е те такова нещо дето като му дадеш няколко божии закона, той показва как ще се развива Адамовата семка на земята.
Ева се намръщи. Защо все Адамовата семка да е в центъра на събитията си помисли тя, но изслуша Адам внимателно.
   Значи, Адам бродейки из клоните на дървото на знанието беше попаднал на симулатор за моделиране на популацията. Това май беше някакъв засекретен божи проект, с който Бащичката им пробваше дали определени животинки, при определени условия ще оцелеят. Разбира се той налагаше първо правилата, а те бяха:
   1. Броят на мъжките индивиди в една популация никога не можеше да бъде повече от божественото число, което той задаваше. Обикновено божественото число беше около 1000, щото иначе май нещо дървото ...
   2. Заради тази особеност на това божествено число, когато някой дзвер се размножи до толкова, че да надвиши това число, Божето му пускаше я чума, я някоe божествено изригване на съседния вулкан.
   3. И разбира се Бащичката определяше на кой по колко деца да му се раждат. При това някои ги наказваше с малко дечица, други ги награждаваше с повечко. Адам не можа да разбере как Бог взимаше решение на кого да дава повечко деца, затова просто си избра един дзвер от тези дето се предоставяха и започна да си играе.
   След известно време игра със симулатора най-накрая му просветна. Все пак беше почерпил доста знания откакто откриха дървото на знанията. Значи оказва се, че най-важното за да оцелееш в тази игра, е да раждаш колкото се може повече деца. Тогава със сигурност семката ти ще оцелее и твоя род ще продължава да се множи с векове напред, независимо от чумите, вулканите, глобалното затопляне или отровите във въздуха. Поне така показваше симулатора.
   Това се опитваше да обясни на Ева от половин час.
   - Това е миличка! Ако ти родиш поне 5 деца и после всяко от тях има по 5 деца и така нататък, разбираш ли, че моето семе ще живее на земята хиляди години напред! - Адам подскачаше около Ева радостен от великия извод, който беше направил.
   Ева сбърчи вежди.
   - Скъпи, аз няма да раждам.
   Адам за минута не повярва на ушите си. Докато той смилаше информацията Ева продължи.
   - Наскоро попаднах на едно изследване в дървото на знанията, според което всяка 7-ма жена има страх от раждане. Мисля, че аз съм една от тези жени.
   - Но миличка, за какви жени ми говориш, та ти си единствена за сега. И как така няма да раждаш? А моето семе, моите гени?
   - Ами то затова ме е хванало, защото съм единствена. Аз мисля да чакам да се намери лек за моите страхове. Надявам се, че скоро и лекарство ще се появи...
   Адам обиден се скри сред клоните на съседния храст.
   А дядо Боже се подхилкваше и продължаваше да пуска статии в дървото на знанието.
   Известно време Адам се опитваше да прикотка Ева, но тя хващаше ледена коричка всеки път, когато усетеше дори лек намек за правене на деца. Адам вече почна да си мисли, че по някаква причина е попаднал под ударите на трето правило и явно е ощетената страна. Най-накрая не издържа и се успокои с най-близката коза. После вече му хрумна, че може да си поиграе с гените (и това го беше научил от дървото на знанието наскоро) и вкара в симулатора необходимите данни за да проследи дали козе-адамовата популация ще е по-успешна. Само дето с разгара на играта листенцата на дървото на знанието започнаха да вехнат и изведнъж цялото дърво изсъхна.
   Дядо Господ видя как почти завършеното му изследване на тема "Научни методи за предпазване от бременност" изчезна в небитието. Той изтича до дървото на знанието и когато разба какво се е опитал да направи Адам, побесня.
   Изхвърли Адам и Ева от рая. И козата също. Ева известно време тъгуваше и се чудеше какво общо има с цялата история, но после се успокои. Наложи се да народи куп деца за да и помагат в работата.
   И така Адамовци и Еви се множаха на Земята, независимо от болестите, природните бедствия и войните. Дядо Боже им ги пускаше доста, защото поправката на дървото на знанието продължи прекалено дълго и на него му беше скучно.
   Той определено се зарадва, когато хората си направиха собствено дърво на знанието. Първото, което направи дядо Господ беше веднага да възстанови по памет изследването си за контрацептивите и да го пусне за четене в дървото на знанието. После продърлжи да пише.

------------------------

   Един самотен Адам (много, ама много далечен наследник на първия Адам) наскоро се беше натъкнал на изследване, в което се говореше за това как всяка 7-ма Ева се страхува да ражда. От тогава той беше доста неспокоен. Нещо в генетичната му памет го гризеше и той не можеше да разбере какво. По радиото звучеше някаква маршова песен в която се повтаряше само "Имаш най-сладкия задник на света". Адам погледна през прозореца и фиксира едно стадо кози. Някак му стана по-леко. Все щеше да оцелее някак.

неделя, 9 март 2008 г.

Равновесие

   - Погледни какви чудни лъскави камъчета! - възкликна тя и се наведе да вземе едно.
   Той я погледна замислено и каза:
   - Недей. Няма смисъл. Като изсъхнат стават съвсем обикновени.
   Тя отметна кичур коса от лицето си и се усмихна.
   - Нищо! Винаги мога да го намокря.
   - Няма да е същото - намръщи се той и продължи да върви бавно по пустия плаж.
   Тя се замисли, погледна малката купчина камъчета, която лъсваше когато морето се оттегли, после погледна изсъхващото камъче в ръката си, наведе се и внимателно го постави при другите. След миг вълна ги заля, разпиля ги и се оттегли, като ги остави да блестят мокри.
   Тя, доволна от резултата се спусна да догони приятеля си.

четвъртък, 6 март 2008 г.

Клуб на анонимните работохолици

Здравейте. Аз съм работохолик.

Мисля, че започнах да се пристрастявам към работата си в началото на работната си кариера.
Като нов в работата се стараех да се уча бързо и винаги търсех одобрението на колегите си. И на шефовете разбира се. Гледах как другите (работохолици, както разбрах по-късно) се щурат из офиса с намусени физиономии. Усещах, че вършат нещо изключително важно, подозирах, че те всяка вечер, оставайки след работа, спасяват компанията. Мечтаех и аз да съм толкова важен. Представях си как някой колега ми се обажда през нощта и ме моли с треперещ глас да дойда и да помогна. После разбира се потъвах в облаците от въображаеми поздравления и похвали, които се очакваше да получа от колегите и шефовете. Така си го представях ...

По-късно набрах опит. Започвах да ставам по-самоуверен в знанията си и щастливият резултат не закъсня. Помолиха ме да остана с още един колега след работно време и да помогна за разрешаването на някакъв проблем. Прекарахме една уморителна цигарена нощ. Проблема не го решихме. Явно сме били толкова уморени, че сме изпуснали правилното решението. На сутринта някой от колегите на свежа глава приключи с проблема за 5 минути. Обаче това не помрачи нашата гордост и историята за нашата саможертва влезна в историческите анали на компанията. Хареса ми да ме гледат с обожание.

Започнах да се нагърбвам с повече работа. Започнах да ходя и аз намусен и наведен и да споделям с всички околни колко много работа трябва да свърша и как, ако не съм аз, компанията ще го закъса. Вече никой нямаше желание да излиза с мен на обяд защото говорех само за работа. Но това го забелязах много по-късно.

Случи се да се разболея. Лекарят ми даде болничен. Прекарах един ден в къщи и се поболях повече от притеснения какво ще стане с компанията докато ме няма. След една безсънна нощ се появих подсмърчащ и кашлящ в офиса и обявих, че не мога спокойно да стоя в къщи след като има толкова работа да се свърши. На края на месеца ме наградиха с паричен бонус пред оределите колеги. Точно тогава повечето се бяха натръшкали болни и аз малко се натъжих, че не чуха личната похвала на шефа.

Повече не излезнах в болнични. Не можех да си го позволя. Работата чакаше мен и само мен. На работа говорех за работа, в почивките говорех за работа, в къщи говорех за работа, семейството живееше с моите работни вълнения. Престанах да се срещам с приятелите, защото те нищо не разбираха от моята работа и въобще не бяха в час с моята фирма. Постепенно започнах да виждам семейството си все по-рядко. Оставах след работа и се прибирах чак когато всички са запали. Събота и неделя търчах с бясна скорост към офиса, защото мислех, че има нещо много спешно. Не можех да повярвам, че другите лекомислено се забавляват през почивните дни след като има толкова много работа да се свърши.

Престанах да си взимам отпуска. Това стана след едно от първите ходенета на море. Два дена тръпнех в очакване някой от офиса да ми се обади, че трябва да се върна скоропостижно. На третия ден след като никой не ме потърси, сам набрах телефона на колегата по бюро. Той ми се зарадва и след като го разпитах как върви работата, той каза, че ме чака с нетърпение да се върна и да "оправя" положението. Това ми стигаше. Събрах си багажа пред учудените погледи на семейството ми и се върнах на работа.

Семейството ми не се върна при мен. Затова нямаше нужда да си взимам повече отпуска. Нямаше и при кого да се прибера вечер. Искаше ми се да изпия някоя бира с приятел или колега, но приятелите вече не ми се обаждаха, а колегите ... те си имаха собствен интересен живот. Отивах на работа с неохота, зъбех се на всички за всичко. Установих, че работата вече не ми харесва и вместо да я върша, аз седя и цял ден тъпо гледам монитора. Обаче продължавах да обикалям офиса и да се кълна, че не съм си свършил належащата работа, защото съм имал по-важно занимание, от което е зависело оцеляването на фирмата. Интересно е, че ми вярваха.

Един ден единият от шефовете ми каза, че са ми намерили заместник и е хубаво да го понауча туй онуй за работата. Направо ми заби нож в гърба. ?! Заместник ... и после аз какво ще правя?

Излезнах от кабинета му кипящ от яд и веднага се оплаках на колегата по бюро. Пенявих се, че съм незаменим и че без мен всички във фирмата ще се оплетат в собствената си некомпетентност. А той мълчаливо ми подаде адреса на клуб "Анонимни работохолици".

Сега ходя на сбирките на клуба. Смених си работата. Новият ми работодател държи работното време да се спазва много стриктно. В началото получих шок, защото портиера ме гонеше точно в 18:30 от офиса и аз се чудех какво да правя с толкова много свободно време. После започнах да забелязвам прекрасните дървета по пътя към къщи. Заглеждах се по лъскавите коли и имах чуството, че изпълзявам от някаква тъмна дупка. Обадих се на един от старите ми приятели и го накарах да излезнем на бира, като под клетва обещах, че думичка няма да обеля за никаква работа. Сдържах обещанието.

Сега си връщам семейството. Малко по-трудно е, но съм сигурен, че си струва.
------------------------------------------------------------------------
Ръкопляскания. "Кой друг иска да сподели своята история?"