понеделник, 30 юни 2008 г.

Неуловим

Филма го изгледах с интерес.

Предимно бой и ефектни сцени на забавен кадър. Главният герой изпадаше във филосфски размишления рядко и за кратко (което за мен е достойнство). Доста стегнат филм с много интересни визуални похвати. Историята върху, която е изградено всичко е доста семпла. Но това няма особено значение, след като видите загадъчната усмивка тип Мона Лиза на Анджелина Джоли.

Предполагам, че повечето хора ще се насладят на визуалните ефекти.

На мен обаче ми направи впечатление един върпос, повдигнат на заден план и останал без отговор.

Защо хората са склонни да приемат за истина почти всяка абсурдна информация дошла анонимно по някой от утвърдените информационни канали. Слух предаван от съседка на съседка, предсказания на врачка, интернет блог или ако щещ някакъв стан тъчащ нули и единици? :)

четвъртък, 26 юни 2008 г.

Viral marketing (Вирусен маркетинг)

Не си го измислям. Натъкнах се на този термин покрай едно много обикновено събитие. Премиера на нов филм.

Преди няколко седмици сред интернет потребителите се разпростани любопитно филмче, качено в Youtube. Заснето от ъгъла на охранителна камера в офис, филмчето показва как един офис обитател разпердушинва целия офис в пристъп на нервна криза.
Интересно беше да намеря коментар по случая в една от руските телевизии. Може да се види тук:



Явно е, че филмчето е предизвикало голям интерес сред интернет обитателите, поради това, че доста от хората са разпознали в собствената си реалност показанато във филма. Това са неудобството на работната обстановка и желанието да пребиеш колегата, който редовно навлиза в твоето лично пространство без никаква причина. Подобни неща се срещат почти във всеки офис. Като се почне от неудобен или липсващ паркинг и се стигне до битката за дистанционното на климатика. Който все пак е бил пощаден от изпитанието да работи в т.н. оупън спейс (open space) обстановка, може да намери филма "Office space" и да види за какво става дума. Филмът е доста стар, което само доказва, че проблемът е стар.

Изненадата идва след една седмица, когато пак по мрежовите канали се разбира, че филмчето е заснето за рекламни цели.
Да - ето това всъщност е пълната версия:



Рекламата е на филма "Wanted", който излиза по българските кина след 27 Юни 2008. Българския превод на заглавието е "Неуловим".
Веднага възниква въпроса, защо трайлъра е на руски език. Режисьорът на филма е руснак - Тимур Бекмамбетов. За справка това е човекът, който засне филмите "Нощна стража" и "Дневна стража", с което направи малка революция в руската кинематография.

Разбира се аз бях много впечатлена от интересният подход към рекламирането на филма. Дадох си сметка, че в този случай рекламата наистина ми е повлияла и аз ще отида да гледам филма със сигурност.
Покрай разглеждането на други свързани със случая изказвания се появи онзи интересен термин, с който започнах.
Английския оригинал е Viral Marketing и дефинира маркетингова техника, която използва интереса и любопитсвото на обикновения човек и добрата му воля да разпространи информацията за рекламирания продукт на свои познати. Повече инфо в: http://en.wikipedia.org/wiki/Viral_marketing.
Руският превод на термина е "Вирусен маркетинг", поради сходството на техниката с разпространението на компютърните вируси (и не само компютърните).
Затова използвам руския вариант, тъй като не намерих как е преведен този термин на български. Не се занимавам с маркетинг все пак :).
Покрай това мое лично откритие се замислих, че доста често съм подложена на подобен тип рекламни послания, даже без да си давам сметка за това.
Като пример мога да посоча подборките със "смешни", "интересни", "красиви" реклами на различни брандинги, които се разпространяват по електронната поща или по месенджерите, като приятно развлечение по време на работния ден. Последното такова, което получих беше ето това: http://samogon.nnm.ru/chto_budet_esli_google_zahvatit_mir
И както се оказва и аз в момента подлагам всеки читател на това писание на вирусен маркетинг.

Заключение: От чисто изследователска гледна точка според мен рекламата на рускоезичната версия на филма "Wanted!" е един прекрасен пример за хубаво направена рекламна кампания. Такава, която е удоволствие да гледаш и която със сигурност е спечелила много желаещи да видят филма.

петък, 20 юни 2008 г.

Орисница


Поглеждам си телефона. Имам есемес. Прочитам го.

"Александър ни се роди в 1:40 3210г и 49см. И двамата сме добре."
Обичам такива математически ясни съобщения. Само, че понякога на човек му се иска още малко да научи.

В случая аз сега ще трябва да изчакам, за да разбуля една мистерия.
До края си мислех, че ще е момиче. Поне такива спомени имам. Явно съм живяла в леко информационно затъмнение. Или може би омешах бременните приятелки.

Пък и такъв си е живота - изненадващ, интересен, тъжен и весел. И често смешен.

Нека новият Александър да покори този шарен свят! И майка му да се гордее с него :)

вторник, 17 юни 2008 г.

Има ли лятна ваканция без баба?


В повечето семейства настъпва момент, в който майката тръгва на работа и се налага да повери невръстното си чедо в ръцете или на държавата или на бабата и дядото. Второто винаги е било за предпочитане. Защото за разлика от държавните учреждения, бабата и дядото нямат установено работно време.

Ако не са тежко болни и имат желание, те се посвещават на малкото внуче себеотдайно. Връзката между внучето и бабата/дядото е доста по-различна от тази между дете и родител. Усещането е все едно имате няколко деца на различна възраст и с различен акъл, които се гледат взаимно, докато вие сте на работа.

Много често дядото го няма вече, затова количеството баби е значително по-голямо. В моето семейство например имаме две баби и нито един дядо.

Наблюденията ми от селото, в което едната баба прекарва повечето време, е че и там съотношението баби спрямо дядовци е пак в полза на бабите.

Интересно е да се наблюдава сезонната промяна в демографията на селото. Зиме е сравнително пусто, преобладава застаряващо население с леки отклонения по празниците. Дойде ли лятото с детската ваканция, средната възраст на селото се понижава драстично заради наплива от тумби с деца по прашните улички. Един малък рай за баби и внуци и евентуално дядовци (те са за цвят и да всяват малко дисциплина в рая).

Децата цяло лято живеят на стада, обикаляйки селото и покрайнините му, прескачайки от един двор в друг, според забавленията, които се предлагат. Обядват също групово, според къщата в която ги е заварило обедното време. Или според това, коя баба е била най-настойчива.

Събота и неделя обикновено става най-шумно, заради придошлите родители, но те не нарушават драстично установения ред на събития, които си се точат всеки ден от гледна точка на детето. Закуска, игра, игра, обяд, игра, игра, игра, лека вечеря, игра, игра, игра, кратка игра на криеница в тъмнината с издирващата те баба и заспиване с доволна усмивка от веселия ден.

Всъщност става дума за запълване на свободното време на детето и насочването му към полезни дейности. Явно това в града няма как да стане, особено когато детето е оставено само със себе си.

Усетихме го много силно този месец, когато бабата се разболя и се наложи да постъпи в болница.

Дъщеря ми скучае по цял ден в апартамента. Все още ходи два пъти на седмица на балет и веднъж на рисуване, но през останалото време прекарва пред телевизора, компютъра или някоя книга (най-малко вероятно). Когато я окуражавам да се обади на някоя приятелка от училище и от квартала, се оказва че всички познати деца вече са мигрирали при бабите по селата и някои малки градчета. Единствено тя тъжно се мъдри самичка в панелката и не излиза, просто защото няма с кого да си играе. Пък и само дете на 10 години, мотаещо се из квартала без цел и посока си е ужасяваща картинка за всеки родител.
Каква алтернатива за прекарване на летния сезон имат децата в училищна възраст? Отговорът е - при бабите, където съвсем естествено, без някаква сложна организация се формира детска забавачка през лятото.

Човек е социално животно, затова не е учудващо, че всяко дете търси да играе с някого. Дъщеря ми е от последните "Виденовчета", поколението деца, раждани в последните трудни и гладни времена. Популацията им е малобройна и ни се налага понякога да обиколим няколко градинки докато намерим някое дете на нейната възраст. Имахме щастието поне лятото да има място, на което плътноста от деца горе долу на нейната възраст да е по-голяма от тази в градския квартал. Но всяко хубаво нещо си върви с някакво необходимо условие, трябва да има баба, която да наглежда детето.
Сега се моля само бабата да бъде излекувана успешно. Защото вече няколко седмици си бия главата какъв е другия вариант за прекарване на лятна ваканция за дете, оставено само в града и заобиколено с ... телевизор и компютър.

вторник, 10 юни 2008 г.

Ура! Ново село на интернет картата

   
Както винаги организацията в селото е на висота.


   
- Баби, дошла съм за интирнета. Внука ме праща, каза да ми дадете интирнет, че инак нямало да дойде на село.

Живот на кредит

   Семейство Виолеткови имаше парични затруднения още от началото. И двамата Виолеткови работеха, но все има се струваше, че не им достигат парите.
   Това което събраха от сватбата им стигна само за няколко наема за семейния апартамент. Пък и те млади хора, живееше им се, една вечер ресторант, друга вечер събиране с приятели в къщи и така не успяха да се огледат, кога са остнали на голи заплати.
   Направиха една вечер семеен съвет. Подредиха желанията си за семейното бъдеще в кратък списък:
      1. закупуване на собствено жилище
      2. обзавеждане на новото жилище
      3. закупуване на семейна кола
      4. раждане на едно дете
      5. отглеждане на детето
      6. ако има пари, може и второ дете
   Огледаха внимателно всички точки. Изглеждаха като неизпълнима мечта.
   Г-жа Виолеткова почти се разплака. Г-н Виолетков обаче запази хладнокръвие. Успокои жена си, че са здрави и прави хора, че ще се оправят.
   И започнаха изпълнението на семейния план.
   Взеха кредит от една банка и купиха жилище. Жилището още не беше довършено и им се наложи да живеят още две години под наем.
   През седмицата работеха, събота и неделя се разправяха с майсторите как да преправят стените в новото жилище.
   Най-накрая дойде дългоочаквания ден и семейство Виолеткови натовари стария хладилник, наследствената пералня и един голям дюшек на едно камионче и се пренесе в собствения си апартамент, заедно с десетина кашона дребна покъщнина.
Каква радост беше. Искаха да поканят приятелите и да се похвалят с новия дом, обаче се отказаха. Нямаше къде да седнат приятелите.
   Семейството се настани в едната стая и заживя в стария ритъм. През седмицата работа, събота и неделя майстори. Така се истърколиха още две години, а довършителните работи край нямаха. Добре, че банята стана бонбон.
   Г-жа Виолеткова не издържа и една вечер се оплака на мъжа си, че така не може да се продължава. Няма къде да готви, старата пералня тече, една от стаите все още стои недовършена, хладилникът замразява всичко на кокалче. Пък и не са канили приятелите на гости от ... не си спомняла от кога.
   Г-н Виолетков размисли една нощ и на другия ден отиде да изтегли потребителски кредит.
   След като накупиха мебели и подмениха старите уреди, г-жа Виолеткова засия.
   Успяваха някак да вържат финансите на магия. Даже си позволяваха да поканят приятелите на вечеря. Разбира се г-жа Виолеткова предупреждаваше и гостите да носят нещо.
   Семейна кола решиха да не купуват. По-точно на помощ се притече бащата на г-жа Виолеткова. Той беше много привързан към дъщеря си и склони да даде на семейството гаражния си Москвич. Така младите можеха да идват по-често на село. Пък и пренасянето на буркани със зимнина щеше да е по-лесно.
   Животът си течеше, а семейство Виолеткови се беше запънало на 4-та точка от плана си. Нещо не се получаваше. Г-жа Виолеткова посърнала обикаляше лекари и клиники. Даже и мъжа й се съгласи да се изследва, гледайки нейната тъга.
Един ден г-жа Виолеткова се върна от поредния лекар, седна на дивана в хола, изпусна тъжен стон и се разплака. Г-н Виолетков се стресна, загаси телевизора и започна да обикаля около жена си и да я пита дали иска вода или някое хапче. Г-жа Виолеткова клатеше глава и продължаваше да хлипа.
   Обясни му, че ще трябва да си правят детенце в епруветка. Г-н Виолетков застина на едно място като се чудеше как да реагира.
   - Ами добре, щом трябва. Ама ти защо плачеш?
   - Защото е скъпо и не можем да си го позволи-и-и-м! - г-жа Виолеткова се разхълца още по-силно.
   След като бащата на г-жа Виолеткова беше починал, семейството беше продало селската къща по най-бързия начин за да има пари за вечните посещения по лекари, изследванията и лекарствата.
   На следващия ден г-н Виолетков започна проучване от къде да вземе заем. Поразпита познати и колеги и най-накрая разбра, че има шанс да вземе кредит за точно тази цел. Една от банките предлагаше подобна услуга. Г-н Виолетков със свито сърце подаде документите.
   Всичко мина успешно и след 2 години семейство Виолеткови се радваха на прекрасно момиченце. Точка 4 от семейния план беше изпълнена и семейството си отдъхна.
   Нещастието дойде изневиделица. Г-н и г-жа Виолеткови си отидоха от този свят изведнъж, без предупреждене, запечатани в катастрофиралия архивен Москвич, като сардини в консервна кутия. Детенцето не беше навършило 5 години, когато се оказа съвсем само на този свят. Съвсем само с няколко кредита на главата си, включително и този за собствения му живот. Семейното жилище беше прибрано от една банка, неизплатените уреди също заминаха обратно по магазините. Поръчителят за кредита за правене на детето се беше изпарил някъде в чужбина още преди неприятните събития, и не се виждаше надежда да бъде намерен. Детето беше прибрано в дом да чака последващата си съдба.
   Момиченцето Виолеткова растеше красиво и здраво дете. Обаче нямаше желаещи да я осиновят. Идваха семейства, харесваха детето, но управата на дома им обясняваше, че ще трябва да поемат и изплащане на кредит заедно с детето и желанието се изпаряваше много бързо.
   Годините се нижеха една след друга. Момичето порасна. За 16-тия му рожден ден банката реши да прояви благотворителност и опрости дълга за нейното раждане. Даже и във вестниците писаха, под едно много значително заглавие: "Банка подари живота на едно сираче".

*******
   Дъщерята Виолеткова седеше на тротоара с един куфар и нервно пушеше. Току що беше напуснала приятеля си, защото той искаше да вземе кредит да си купи автомобил и я беше помолил да му стане поръчител. Тя го изслуша мълчаливо, след това пак мълчаливо си събра багажа и го напусна. Вече два часа седеше на този тротоар и чакаше една от приятелките от детство, от дома, да й звъне на мобилния. Беше я питала дали може да я приюти за няколко дена докато си намери квартира.

   На другата сутрин в градския ежедневник излезе следната обява в раздел "Ева търси Адам":
   Млада жена търси мъж за създаване на семейство. Задължително е да знае как се живее без кредит. Търсете госпожица Виолеткова на тел: ...

четвъртък, 5 юни 2008 г.

Вечният строеж

   Любовта на българина към дома е пословична. От време оно се знае, че човек трябва през живота си задължително поне едно дете да отгледа, едно дърво да засади и една къща да построи. Забелязала съм, че от време на време много се набляга на построяването на къща.
   Е добре, значи сигурно това е първопричината българинът да е толкова силно привлечен от строенето и ремонтирането. И то не само на фамилни, семейни, родови къщи.
   Напоследък не мога да се отърва от усещането, че живея на строителна площадка. А даже не съм ходила по нашето черноморие от няколко години.
Живея си в София, и където да се огледам, нещо се строи. Мисля си, че само Дубай ни бие по количество строежи на единица време. И на квадратен километър.
Честно казано жизненият ми ареал не е много обширен. Обитавам предимно източната част на града, с редки навлизания до към кино Арена запад. Затова винаги се учудвам неимоверно когато забележа, как поредното парче земя изчезва в изкопа за основите на нова сграда. И не са само строежите. Дострояванията в последствие са също толкова досадни.
   Когато отидох да работя в Биснес Парк София, бях много развълнувана от новото място. Всичките ми приятни усещания бяха помрачени много скоро от непрестанните строителни работи. Цял ден където и да излезеш из този "парк" се натъкваш на едни строежи, ремонти и кранове. Цял ден някой тропа, чука или излива бетон. През отворения прозорец се чуват подвикванията на работниците. Лятото прахоляк се стеле покрай иначе лъскавите сгради. Улиците тамън ги закърпят и мине някой да ги разрови пак. За да си стоят разровени до следващата година.
   После се преместих да работя в центъра. Радвах се, че ще съм сред готови сгради и ще се радвам на спокойствие и сравнителна тишина. Но не би. Установих, че новичкия офис се намира в новопостроена сграда, в която все още има някои довършителни работи. Няколко бормашини ми пилиха известно време на главата. Малко по-късно в близост събориха стара къща и започнаха да строят. Сега се очаква цяло лято да изливат бетон и да работят с всичките видове шумни строителни джаджи. Изкопните работи ги преживях. Обаче сега от сутрин до вечер не смея да отворя прозорец, защото веднага в стаята навлиза пилещия мозъка звук на металорежеща машина. Със страх наблюдавам съседните стари сгради, дали няма да бутнат още някоя.
   Прибирам се в къщи и установявам, че някой от съседите си сменя дограма. Събота и неделя кварталът се оглася от дружно чукане и дупчене на стени. Огромно количество познати и непознати хора се намират перманентно в строеж или ремонт на жилището си.
   Със съжаление признавам, че и аз скоро ще се присъединя към тази ремотно-строителна тълпа. И с голям ужас. Защото имам чуството, че започна ли да ремонтирам жилището си, ще пропадна в някаква ремонтна черна дупка, от която излизане няма.

*****
   Имам си и версия за постояните ремонти. Мисля, че в момента се строи толкова некачествено, че се налага новопостроена сграда да се ремонтира почти след една година. Живо свидетелство е сегашното ми работно място. Още първата зима избиха мокри петна по външните стените.