*****
Сънувах я. Отново. Беше до мен и ме гледаше нежно. Беше сама и ме хвана за ръка. Тръгнахме заедно за някакво парти. Там всички пиеха и пееха някакви весели песни на караоке, но аз не свалях поглед от нея. Страх ме беше, че ако не я гледам, тя ще изчезне, ще се скрие в тълпата без да забележа и аз ще я изгубя отново, както я изгубих, когато тя се ожени за друг. Но сега тя беше в съня ми и ние бяхме заедно, веселяхме се и малко по късно уморени отидохме да си легнем. Само двамата.
За съжаление се събудих, възбуден. И нещастен. Сънят ми се изплъзна точно когато щях да се отдам на удоволствието с нея. С нея която винаги съм обичал, но която оставих да си отиде. И аз не знам защо я пуснах. Това е мъчение. Трябва да измисля нещо. Или трябва да спра да я сънувам или да си я върна по някакъв начин …
“Откъс от дневника на изобретателя на машината за материализация на сънищата. ”
*****
- Боже! Все едно съм в някакъв кошмар! - Тя гневно се обърна и излезе от стаята.
Той замръзна и се опита да улови някаква позната мисъл. Кошмар? Да, можеше да признае, че от известно време наистина техните отношения бяха кошмар. Караха се за всичко. Може би любовта си беше отишла, той даже не помнеше дали е имало любов. Вече даже не се срещаха в леглото през нощта. Той се опита да си припомни, кога последно беше галил прекрасното й тяло. Беше толкова отдавна, все едно беше сън...
Сън. Сън? Сън, започнал като красива приказка и преминал в кошмар.
Той премигна учудено. “Това е сън, аз трябва да се събудя...”- си помисли той.
Но не успя. Явно това е неговата реалност.
*****
До неговото спящо тяло, машината присветваше със зелените си лампички и издаваше едва доловимо бръмчене.
петък, 17 декември 2010 г.
сряда, 13 октомври 2010 г.
Неочаквано
Беше потънала в работата. От половин година беше така. Някак трябваше да се откъсне от тъжните мисли. Работата помагаше. Гледаше да е заета през цялото време. Спеше лошо. Когато се оказваше сама в леглото и тъжните мисли взимаха превес пред работните проблеми, сядаше пред компютъра и четеше каквото й падне, докато й се доспи.
В някои моменти обаче се отпускаше и си припомняше. Той си беше отишъл преди половин година, нелепо, в катастрофа. Не бяха женени, бяха още в началото на връзката си. Той скоро се беше пренесъл да живее при нея. Още не беше свикнала с новите вещи в дома си. Тогава не беше. Сега вече пяната за бръснене и ножчето стояха в банята непипнати, а тя не ги забелязваше. Беше си наложила да не ги забелязва.
Обичаха се. Тя мислеше така тогава. Сега вече не беше много сигурна, но в моментите когато си припомняше, мислите винаги следваха една и съща посока. Те се обичаха и от това можеше да излезе нещо. Ако не беше умрял. Чувството, че е изпуснала нещо много хубаво я овладяваше винаги, когато се оставяше на мислите за него. Тя стигаше до това състояние бързо, заради малкото спомени от краткото им съжителство. Заспиваше обляна в сълзи.
Поредната вечер. Даже по-лошо. Събота вечер. Тя отново седна пред компютъра. Зачуди се на каква тема да чете този път. Погледът й беше привлечен от мигащото съобщение на скайпа. Кой ли е по това време? Даже не беше забелязала че скайпът й работи. Беше престанала да отговаря на съобщенията на приятелите отдавна, а по работа ... надали някой от колегите работеше в събота вечер. Тя погледна по внимателно изпращача и застина.
Пред лицето й мигаше съобщение от НЕГО. Тя отвори съобщението в някакъв транс и прочете:
“Здрасти, как си?”
“Здрасти, как си?”
Тя опули очи и сърцето й се разтуптя. Посегна към клавиатурата и написа бавно.
“Здрасти, кой си ти?”
“Здрасти, кой си ти?”
След кратък размисъл по време на който дишаше дълбоко, за да възвърне самообладанието си изпрати съобщението.
Някой го е хакнал, някой е научил паролата! За какво ли му е на този някой да си присвоява неговия скайп акаунт?
Това си мислеше тя, докато гледаше вцепенена как скайпа отбелязваше, че отсреща някой пише..
“Аз съм Тодор.”
“Тодор почина, така че престанете да се подигравате с хората”
Тя ядно натисна копчето за изпращане и когато видя, че отсреща отново започнаха да пишат, уплашено изключи програмата. Избяга в хола да си налее нещо силно. Цяла вечер седя пред телевизора докато алкохола не я събори окончателно.
Понеделнишкият работен ден направо не знаеше как да го започне. Едвам се домъкна до работа и се затвори в кабинета си. Включи компютъра, но скайпа не посмя да го пусне.
Реши, че може да се справи само с имейли. Отвори пощата си и започна да чете. Измежду няколкото писма от клиенти едно писмо предизвика нов пристъп на паника. Беше пратен от пощенския акаунт на Тодор. Да, тя знаеше, че е доста лесно да се използва чужд имейл за да се изпрати писмо. Само че защо точно неговия и защо ще пращат писмо точно на нея!?
Тя го прочете.
"Ева, моля те пусни си скайпа. Аз съм мъртъв, но това не пречи да си поговорим.
Тодор."
Тодор."
****
Говореше с него по скайпа вече няколко месеца. Беше доволна. Знаеше, че няма начин да се видят, но все пак разговорите бяха много приятни и на нея не й се искаше да прекъсват.
Говореше с него по скайпа вече няколко месеца. Беше доволна. Знаеше, че няма начин да се видят, но все пак разговорите бяха много приятни и на нея не й се искаше да прекъсват.
Дали това беше Тодор или не, някак си не искаше да решава. Наричаше го с това име. Все едно пак беше жив и можеха да продължат връзката си. Е вярно, че само виртуално, но и това си беше нещо. Споменът за момента, в който го беше загубила я бодеше още, затова сега беше доволна в тази странна ситуация. Ами да, това е, и трябваше да го пази в тайна, защото знаеше, че кажеше ли на някой, че си говори с виртуалния образ на умрелия си приятел, неудобните въпроси веднага щяха да бъдат зададени, а тя не искаше да отговаря. Все още не.
В началото доста мислеше за това. Не можеше да намери каквото и да е обяснение. Непознатият използваше всички известни й електронни акаунти на Тодор, а тя не разбираше защо е това внимание. Първо мислеше, че става дума за пари, но никой не поиска нищо от нея, освен редовния вечерен чат. Освен това ако са толкова добри сигурно са пробили и акаунтите за банковите му сметки и нямат нужда от нея за да ги източат. Тя не знаеше нищо за паричните дела на Тодор, все пак бяха заедно за кратко. Тя изчете всякакви сценарии за електронни измами, които намери в интернет, но не намери нищо подобно. Беше се зарекла, че ако този “Тодор” напише поне веднъж думата “пари” по време на чатовете им, веднага ще подаде жалба в полицията. Малко пресилено беше да си мисли за полиция. Всъщност беше достатъчно да изключи скайпа и да си смени имейла. Тава просто решение я успокои малко и духът на авантюрата я завладя. Все пак нали си седеше у дома.
От време на време размисляваше какво се случва в интернет с акаунтите на умрелите хора. Чат програми, социални мрежи, блогове, имейл кутии сигурно бяха задръстени със съобщения, които няма кой да прочете. Всички акаунти бяха като загубени души. И оставаше само да проговорят след смърта на собственика си, за да не бъдат изтрити. Което сигурно беше възможно. Една програма и ето мъртвия възкръсва в мрежата. Разбира се след няколко разменени изречения лесно разбираш, че си говориш с генератор на случайни фрази, но като се замисли, всичко пуснато в социалната мрежа изглежда като генерирано от такава програма. Така, че доста дълго време една такава програма можеше да мине за истинския човек, при положение че никой не се задълбава много. Тези мисли доста я развеселяваха. Това си беше някакъв вид безсмъртие. Умираш и на твое място в интернет остава програма, нещо като отпечатък, дух, записан на някой сървър и появяващ се от време на време, колкото да покаже дейност и да наплаши лековерните.
Само дето тя говореше с истински човек. Толкова истински, че чак я плашеше само допускането, че някой може да създаде толкова съвършена програма. Той знаеше доста неща от краткия им съвместен живот с Тодор. Ако Тодор беше жив, определено щеше да е сигурна, че говори с него. Но той не беше, а на нея вече й ставеше трудно да си го припомня.
Болката беше отшумяла, разговорите й харесваха, думата “пари” не беше напечатана нито веднъж за толкова дълго време и тя реши да премине към получаването на отговори.
“Мисля, че е време да ми кажеш кой си наистина.”
"Защо мислиш така?"
"Ами усещам че съм готова да чуя. Надявам се само да си истински."
":) Ами така поставен въпроса ... Не съм сигурен дали съм истински. Докато си говорим аз съм Тодор :)"
"Добре де айде стига. Знаеш, че никога не съм ти вярвала. Просто тогава бях много нещастна, а ти ми помогна да не ми е толкова мъчно. Това е."
... Мълчание. Тя написа още едно изречение.
"Вече съм по-добре, мисля че можеш да ми кажеш."
Скайпът на Тодор мина в офлайн режим.
***
На следващия ден Ева прочете следното писмо получено на сутринта по имейла:
Здравейте Ева,
Казвам се Александър и съм представител на застрахователна фирма. Бих искал да ви запозная с нашия застрахователен пакет “Виртуален живот’.
До сега изпълнявахме услуга по договор сключен с Вашия приятел Тодор. Договорът ни с него изтече и ние с удоволствие ще Ви запознаем с естеството на услугата предлагана от нашата фирма.
Преди всичко искам да поднеса нашите съболезнования за починалия Ви приятел. Както сама сте се уверили, имайки все пак някаква възможност да си поговорите с изгубения скъп човек, нашият подход помага за преодоляване на скръбта.
Ако сте доволни от изпълнението на услугата, може да се възползвате от нашата оферта за поддържането на Вашето виртуално съществувание след Вашата смърт.
Избирайки застахователния пакет, Вие сключвате застраховка “Живот” с екстра услуга предлагана само от нашата фирма - поддържане на избрани от Вас електронни акаунти след смъртта ви в продължение на шест месеца. Това включва ежедневни разговори с трима избрани от вас близки хора. Предлагаме предимно комуникация по електронен път, но при определени обстоятелства предлагаме също така и писмена комуникация чрез обикновени писма.
Надявам се да се свържете с мен за да ви запозная по-подробно с условията на застраховката.
С уважение Александър.
“Мисля, че е време да ми кажеш кой си наистина.”
"Защо мислиш така?"
"Ами усещам че съм готова да чуя. Надявам се само да си истински."
":) Ами така поставен въпроса ... Не съм сигурен дали съм истински. Докато си говорим аз съм Тодор :)"
"Добре де айде стига. Знаеш, че никога не съм ти вярвала. Просто тогава бях много нещастна, а ти ми помогна да не ми е толкова мъчно. Това е."
... Мълчание. Тя написа още едно изречение.
"Вече съм по-добре, мисля че можеш да ми кажеш."
Скайпът на Тодор мина в офлайн режим.
***
На следващия ден Ева прочете следното писмо получено на сутринта по имейла:
Здравейте Ева,
Казвам се Александър и съм представител на застрахователна фирма. Бих искал да ви запозная с нашия застрахователен пакет “Виртуален живот’.
До сега изпълнявахме услуга по договор сключен с Вашия приятел Тодор. Договорът ни с него изтече и ние с удоволствие ще Ви запознаем с естеството на услугата предлагана от нашата фирма.
Преди всичко искам да поднеса нашите съболезнования за починалия Ви приятел. Както сама сте се уверили, имайки все пак някаква възможност да си поговорите с изгубения скъп човек, нашият подход помага за преодоляване на скръбта.
Ако сте доволни от изпълнението на услугата, може да се възползвате от нашата оферта за поддържането на Вашето виртуално съществувание след Вашата смърт.
Избирайки застахователния пакет, Вие сключвате застраховка “Живот” с екстра услуга предлагана само от нашата фирма - поддържане на избрани от Вас електронни акаунти след смъртта ви в продължение на шест месеца. Това включва ежедневни разговори с трима избрани от вас близки хора. Предлагаме предимно комуникация по електронен път, но при определени обстоятелства предлагаме също така и писмена комуникация чрез обикновени писма.
Надявам се да се свържете с мен за да ви запозная по-подробно с условията на застраховката.
С уважение Александър.
вторник, 5 октомври 2010 г.
Срещу цинизма на "Великолепната шесторка" и "Байландо"
Ето това е!
Подкрепям мнението на г-жа Красимира Обретенова. И на мен ми се крещи когато се налага да си лекувам детето и да доплащам за това, при положение че всеки месец държавата ми прибира тавана на здравната осигуровка. А като си помисля за хората които отглеждат хронично болни деца направо ми настръхва косата.
И само да добавя към написаното от тази жена: Дали някой е запознат с прихологическия тормоз, на който е подложена една работеща майка на дете, което често боледува? Даже на държавна работа, където такава майка трябва да е защитена...
http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3290031
Очаквам с интерес отговора на БТВ, но още от сега мога да предположа колко сълзливо дипломатичен ще е той, въобще ако има...
Подкрепям мнението на г-жа Красимира Обретенова. И на мен ми се крещи когато се налага да си лекувам детето и да доплащам за това, при положение че всеки месец държавата ми прибира тавана на здравната осигуровка. А като си помисля за хората които отглеждат хронично болни деца направо ми настръхва косата.
И само да добавя към написаното от тази жена: Дали някой е запознат с прихологическия тормоз, на който е подложена една работеща майка на дете, което често боледува? Даже на държавна работа, където такава майка трябва да е защитена...
http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3290031
Очаквам с интерес отговора на БТВ, но още от сега мога да предположа колко сълзливо дипломатичен ще е той, въобще ако има...
вторник, 28 септември 2010 г.
Какво си подариха МТЕЛ за рождения ден
Подариха си нова билинг система.
Подариха си нова билинг система, която не работи.
Подариха на клиентите си спряни телефони заради надвишен лимит.
А от къде знаят, че лимита е надвишен при положение, че билинг системата не работи - е пълна мистерия.
Подариха си невъзможност да си съберат последните сметки.
А на клиентите си подариха скъсани нерви.
Накак си Енрике Иглесиас бледнее.
Подариха си нова билинг система, която не работи.
Подариха на клиентите си спряни телефони заради надвишен лимит.
А от къде знаят, че лимита е надвишен при положение, че билинг системата не работи - е пълна мистерия.
Подариха си невъзможност да си съберат последните сметки.
А на клиентите си подариха скъсани нерви.
Накак си Енрике Иглесиас бледнее.
сряда, 22 септември 2010 г.
Защо Националната Художествена Галерия НЕ РАБОТИ на национален празник ?!
Ето с ткакъв надпис посрещаше Националната Художествена Галерия своите гости през целия ден на Националния празник!
А желаещите да посетят галерията в този празничен ден бяха доста. Добре че Природонаучния музей беше отворен.
А ние "Лувър" ще правим на Балканите .... :( Ами истинския Лувър работи безплатно на френските национални празници.
А желаещите да посетят галерията в този празничен ден бяха доста. Добре че Природонаучния музей беше отворен.
А ние "Лувър" ще правим на Балканите .... :( Ами истинския Лувър работи безплатно на френските национални празници.
понеделник, 20 септември 2010 г.
Фото разходка из София на растителна тематика
Разходките в непознати градове могат да те накарат да се замислиш за неща, които иначе не ти правят впечатление.
Така посещението на Париж това лято ме накара да погледна родния си град под нов ъгъл.
Може би ще се изненадате, но темата, над която размишлявах не беше свързана с битовите разлики между две столици (нашата и френската).
Жив е животът (Live is live) се пееше в една стара песен от моята младост.
В Париж покрай тичането по всякакви музеи се натъкнах на следното творение на изобразителното изкуство:
И ето - става чудото. Понякога човек се чуди как въобще се е захванало това жилаво стебло на най-невероятни места.
От както направих тази снимка, започнах по-често да се заглеждам какво има над главата ми.
Само за сравнение - в Париж над главата обикновено имаше нещо от този сорт:
Но да не се отвличам и да продължа със разказа за София.
Та ако никой не му хвърли лош поглед, а това при нас става много рядко, ето - растението избуява и преодолява немислими препятствия.
Разхождам се по улиците на града и където и да обърна поглед, все изкуство виждам. Изкуството на природата, на живота.
От всяка дупчица по тротоарите никнат знайни и незнайни тревички. Джанките се множат на воля, а тревата се въздига по-висока от човешки ръст в междублоковите градинки.
Е, понякога и хората помагат. Засадят тук там по нещо и го оставят да вирее на воля.
Така, че моля да не ни обвиняват за това, че си унищожаваме природата. Даже и малко да поострижем, поотрежем или бетонираме тука таме, съм абсолютно сигурна, че още на седващата година във фугите на бетона ще израсне новото попълнение в растителния свят.
А иначе и при нас творци не липсват. Смело обявявам за артистичен аналог на парижката елхичка ето това творение на незнаен български автор:
Така посещението на Париж това лято ме накара да погледна родния си град под нов ъгъл.
Може би ще се изненадате, но темата, над която размишлявах не беше свързана с битовите разлики между две столици (нашата и френската).
Жив е животът (Live is live) се пееше в една стара песен от моята младост.
В Париж покрай тичането по всякакви музеи се натъкнах на следното творение на изобразителното изкуство:
За съжаление не си записах името на автора. За мен беше доста шокиращо да видя това произведение пред един от музеите за модерно изкуство.
За всички би трябвало да е ясно какво е искал да каже автора :) Честно казано тогава ми се видя логично, при положение, че за една седмица се нагледах на изрядно асфалтирани улици и тротоари. Да, в Париж първото, което ни направи впечатление бяха асфалтираните тротоари, в квартала, в който бяхме отседнали асфалта беше керемидено червен.
Логично е при цялата тази подреденост, асфалтираност и излъсканост, душата на твореца да се разбунтува срещу отблъскването на природата от градовете.
Затова тази елхичка, пробила с усилие асфалтовата покривка на града изглежда пълна с дълбок засмисъл. Идеята се разбира прекрасно.
А аз си мислех, че ако този художник беше творил в България, със сигурност нямаше да създаде подобно произведение. Защото нямаше да има нужда.
В България обичаме природата, и това си проличава във всяко населено място. Там където не е нужно, растителността е оставена да се развива според природния си цикъл, стига да не пречи много.
А нали знаете “природата си знае работата”. Много малко е нужно да се хване живота.
В България обичаме природата, и това си проличава във всяко населено място. Там където не е нужно, растителността е оставена да се развива според природния си цикъл, стига да не пречи много.
А нали знаете “природата си знае работата”. Много малко е нужно да се хване живота.
Малко разпилени плодове или семена
И разбира се малко местенце. Каквото и да е.
И ето - става чудото. Понякога човек се чуди как въобще се е захванало това жилаво стебло на най-невероятни места.
Само за сравнение - в Париж над главата обикновено имаше нещо от този сорт:
Та ако никой не му хвърли лош поглед, а това при нас става много рядко, ето - растението избуява и преодолява немислими препятствия.
Разхождам се по улиците на града и където и да обърна поглед, все изкуство виждам. Изкуството на природата, на живота.
От всяка дупчица по тротоарите никнат знайни и незнайни тревички. Джанките се множат на воля, а тревата се въздига по-висока от човешки ръст в междублоковите градинки.
Е, понякога и хората помагат. Засадят тук там по нещо и го оставят да вирее на воля.
Така, че моля да не ни обвиняват за това, че си унищожаваме природата. Даже и малко да поострижем, поотрежем или бетонираме тука таме, съм абсолютно сигурна, че още на седващата година във фугите на бетона ще израсне новото попълнение в растителния свят.
А иначе и при нас творци не липсват. Смело обявявам за артистичен аналог на парижката елхичка ето това творение на незнаен български автор:
четвъртък, 29 юли 2010 г.
събота, 24 юли 2010 г.
Спешно отделение по български
Сценарий за филм
Въведение:
Главната героиня пада от колело. Много боли. Страничните наблюдатели свидетелсват, че са се насладили на рядка каскада с премятане през предната гума на колелото и търкаляне в пясъка около шосето.
Героинята прави първоначален преглед на пораженията. Малко по-късно в апартамента си установява, че Риванола няма да й стигне да намаже всички охлузвания.
И освен това изпод брадата й се стича струйка кръв. Героинята решава, че това е удобен момент да посети някой, който разбира повече от нея, и се насочва към единственото място за неотложна медицинска помощ, което знае.
Действие 1 - Приемен кабинет
Поради късния вечерен час, героинята не чака много. Докато стои в коридора, се наслаждава на артистично недовършените строителни дейности. Шпакловка в мръсен сив цвят, отвори със стърчащи кабели и мъждукащи луминисцентни лампи. Преброява 4 нови ПВЦ врати и 3 стари дървени. Преди две години е посетила същото спешно медицинско заведение. С успокоение установява, че от тогава нищо не се е променило и ремонтът не е помръднал нито милиметър.
Приема я медицинско лице с неясен статут и звание.
В единия ъгъл героинята с изненада забелязва снимачен екип от двама младежи, които се крият в сянката на шкафа. Насочили са кинокамера и огромен пухкав микрофон и се правят на невидими.
Тъй като медицинското лице не им обръща грам внимание, нашата героиня също решава да подмине въпроса с мълчание и описва инцидента с колелото. Медицинското лице топи марля в йодасепт и започва да маца в захлас, където намери по тялото на героинята. Тя протестира шумно срещу такъв подход и се опитва да изброи всички местенца, които болят. Но медицинското лице не проявява интерес. Попълва амбулаторен лист, казва на героинята, че я праща да обикаля написаните кабинети, и че там може да разказва за болежките си на воля. Героинята закуцуква към първия кабинет, който изненадващо се намира в съседната сграда, в най-далечния край на коридора. Край на първо действие.
Второ действие - Кабинет 1 и всички останали
Пред Kабинет 1 се e събрала колоритна група. Иглежда да има доста хора, обаче героинята забелязва причината за това впечатление. Катун цигани. Героинята се успокоява, защото обикновено от цялата сюрия само един е пациент, а другите са само придружители от клана. Героинята се приобщава към опашката с установяване на “кой е последен”. Следва обмяна да истории и разтапяне на ледовете с някои по-разговорливи пострадали. В последствие това се оказва полезна тактика, защото почти цялата тумба обикаля кабинетите в пакет, с някои малки изключения. Така че чакането е разнообразено с лекомислен разговор.
Редът на нашата героиня идва и тя влиза в първия кабинет, готова да разкаже целия ужас от преживяното.
Медицинската сестра взима скъпоценния амбулаторен лист и зарязва героинята по средата на кабинета в поза изчакване. Един лекар играе пасианс на компютъра. Другият доктор пише.
- Какво се е случило?
- Паднах от колелото...
- Легнете.
Героинята ляга. Докторът се съсредоточава върху главата и лицето. Намазва раните по лицето отново с йодасепт. Героинята отново протестира.
- Докторе, ето тука на ръката, това много боли.
- Това ще го погледнат в другия кабинет.
Героинята губи дар слово. След малко размисъл решава да не разпитва за подробности. След като е казал в другия кабинет, значи в другия.
Следва писане в амбулаторния лист, в някаква тетрадка, обаждане по телефона и кавга с отсрещната страна. Героинята разбира, че е трябвало да мине първо през другия кабинет, ама понеже този е написан първи в амбулаторния лист... Започва да се чувства гузна, че е предизвикала такава неуредица в подредения медицински процес.
Добавя се още един кабинет в списъка - рентген. Героинята е изпроводена извън кабинета и пусната на воля по медицинската пътечка.
Следва куцане до втория кабинет, който по някакъв странен вселенски закон е на най-отдалеченото място спрямо първия кабинет. Отново чакане. Влизане.
Медицинската сестра седи с гръб към вратата и се опитва да намери менюто на някаква пицария в шкафчето си. Единият лекар играе пасианс на компютъра. Другият лекар пита:
- Вие за какво сте?
Героинята подава амбулаторния си лист и обръща наранения си лицев профил с надежда лекарят да се досети, че не е дошла да се забавлява.
- Вие за какво сте?
Героинята процежда през зъби:
- Паднах от колело.
- Легнете.
Героинята ляга:
Лекарят се приближава с танцувална походка, натиска два пъти корема и един път гърдите. Пита дали я боли. Героинята му посочва всички места където я боли, зарадвана от интереса.
- Това ще го видят в другия кабинет.
Героинята отново изпада в благоговейно мълчание.
Отново попълване на някаква тетрадка и на амбулаторния лист, което продължава по-дълго от самия преглед.
Следващ кабинет. Героинята изчаква реда си в близост до тоалетната. Сменя няколко пъти разположението си, но миризмата на ферментираща урина се стеле по целия коридор. Докато героинята се опитва да не диша през носа, се появява приятна жена в бяла престилка и започва да почуква по кабинетната врата. Кодът е доста сложен и води до отваряне на вратата.
- Докторе, спрете да изпращате хора за рентген. Сървърът спря да работи и не можем да ви изпращаме снимките.
Попила тази информация, героинята започва да се подготвя психически за голямото чакане пред кабинета за рентген. Докато го прави идва нейният ред за текущия кабинет.
- Какво се е случило?
Героинята поема най-накрая въздух годен за дишане:
- Паднах от колело.
- Легнете.
Героинята си мисли, че е мернала един доктор да реди пасианс в дъното на кабинета, но не е сигурна, понеже осветлението не стига до там. Всички крайници са прегледани. Героинята открива още едно място, на което е трябвало да се сложи йодасепт, ама си замълчава, притеснена че ще я изпратят в друг кабинет, защото мястото не е върху крайник.
Едно натискане на глезена и героинята започва да охка.
- Докторе, дали има нещо счупено?
- Няма - усмихва се докторът.
Героинята остава с впечатление, че докторът се е отказал от рентгена заради повредата в сървъра. Ама все пак е лекар... Всеки ден ги вижда всякакви, така че трябва да му се вярва.
Писане в тетрадка и амбулаторния лист и изпращане.
Действие 3 - Рентген
Героинята се натъква на голяма тумба хора чакащи пред рентгена. Явно сървърът е проработил, докато тя докуцука от последния кабинет до тук. Отпред е весело.
Никой не знае кой е на ред, затова се уповават на рентгеноложката, която събира всички амбулаторни листове в една купчина и от време на време извиква нечие име.
Не е много ясно в какъв ред ги е подредила и дали въобще са подредени по някакъв начин, но всички са умиротворени, защото са сигурни, че ще дочакат реда си. Героинята започва да се чувства неуютно без амбулаторен лист в ръце. Най-накрая е извикана в заветния кабинет.
Докато се вмъква в кабинета, някаква жена с бяла престилка използва отворената врата и се скарва на рентгеноложката:
- Ама защо не вдигаш телефона? Имаше спешен случай.
- А така ли?
Рентгеноложката не изглежда много заинтересувана и продължава започнатата работа. А другата жена изчезва по коридора. Явно са се оправили със спешния случай без рентген.
Слава богу в кабинета няма лекар редящ пасианс на компютъра. Защото рентгеновото лъчение не е здравословно, се досеща героинята. Снимката е направена за секунди. Следва отново попълване на тетрадка и на амбулаторния лист.
- Сега се върнете в първия кабинет, от където ви изпратиха. Снимката ще е там и лекарят ще я погледне.
Героинята започва да усеща досада.
Тече вторият час от “спешната” медицинска помощ.
Действие 4 - Заключително
Героинята отново седи пред Кабинет 1. Отново е с почти същите спътници на опашката.
Тя се е отнесла да наблюдава тръбите на вентилацията по тавана, когато най-накрая сестрата я извиква.
Пасиансът стои зарязан неподреден. Докторът преглежда рентгеновата снимка на екрана на другия компютър.
- Няма счупвания.
След което се въодушевява и изрежда като картечница без запетайки и точки:
- Няма да мокрите раните поне една седмица сухи трябва да ги пазите с нищо няма да ги мажете приятна вечер
Героинята поглежда с изненада сестрата, която демонстративно отваря вратата.
Епилог
Героинята се прибира вкъщи и моменталически влиза в банята. Раните и без това са още мокри от йодасепт, а тя цялата е овъргаляна в пясък от падането. И за да не загнои нещо по нея, чувството й за самосъхранение й нашепва, че трябва преди всичко да се измие много хубаво.
Докато взима освежителен душ се опитва да намери отговор на следните въпроси:
1. Колко места са изпуснали да прегледат лекарите?
2. Ако нейният прост случай се обработва два часа по тази система “на парче”, то как и за колко време се обработват тежките катастрофи или инфаркти?
3. С какво простият пасианс е заслужил такъв интерес в лекарското съсловие? Защо не шах например?
4. Какво толкова пишат като средновековни монаси в тези тетрадки?
5. Как така рентгеновата снимка пътува с привилегии по компютърната мрежа, а скъпоценният амбулаторен лист е оставен да бъде мачкан и мокрен от потните и много често мръсни или кървави ръце на пациентите?
Героинята излиза от банята и си ляга спокойна. Прегледана е от 4-рима лекари, заснета от една кинокамера и един рентген. Преглежда внимателно скъпоценния амбулаторен лист попълнен на ръка. Там освен името си, списък с номера на кабинети, диагноза написана с широк шрифт - "травма на глава и крайници", намира и няколко реда, които според нея никой простосмъртен не може да разчете. Тя го прибира внимателно при другите си медицински документи.
*Героинята заспива благодарна на българските лекари, които лекуват, независимо от всякакви опити да им се пречи. *
* Това последното може да се остави или да се премахне според това дали искаме да внесем някдааква надежда в края на филма или да оставим безнадежността да завладее зрителя.
сряда, 14 юли 2010 г.
Хранителна романтика
Загубих се. Признавам си. Беше глупаво да не се кача в колата.
Обаче тази горещина ми лазеше по нервите. Още половин час в тази кола с петима човека, без климатик - мерси. Предпочетох да се усмихна мило и да уверя спътниците от колата, че ще се прибера самичка, пеша или с автобус. Не обърнах внимание на напомнянето, че сме в чужд град. Знам името на хотела. След този разоръжаващ довод моите спътници отпрашиха от бензиностанцията към следващата забележителност, която аз нямах нищо против да пропусна.
Огледах се. Опитах се да нарисувам мислeно маршрута, по който стигнахме до тук.
Мислех, че съм успяла. Със сигурност бяхме дошли откъм ей онзи квартал. Реших да тръгна към него. Всъщност няма значение дали сме дошли точно от там. Където има къщи, има хора, където има хора, има и автобус, евентуално.Тези разсъждения ми се сториха достатъчно логични за да претворя мислите в действие. Купих си вода и потеглих.
Трябваше да помисля. С Киро почти стигнахме до някъде снощи, но аз свих знамената и се оттеглих. Мисля, че ми се разсърди. Днеска не дойде с нас на поредната туристическа обиколка. Ми то си е за сърдене. Знаех, че ме харесва отдавна. С него ми беше сигурно и спокойно. Само дето някак романтиката, за която се разказва по филмите нещо не можех да я открия. Играехме си на котка и мишка доста време и тамън почнах да свиквам, той реши да премине в настъпление. Логично, няма да чака трета световна. Настъплението му беше приятно и да призная ми хареса, но аз реших да си тръгна, защото не бях сигурна.
Затова трябваше да помисля сега. Дали искам да бъда с този човек или не.
Половин час пътешествие под парещото слънце преди да стигна първите дървета.
Започнах да се псувам на ум. Добре, че се появи и първата къща на квартала. Влезнах в квартала прашна, потна и жадна. Водата беше свършила.
Осъзнавах, че по-голяма патица от мен в момента нямаше, щото патиците са умни птици и никога няма да им хрумне да се пържат на обедното слънце. Пък и на патиците не им се налага да решават любовни дилеми.
Довлачих се до някакво игрище с изплезен език. Една пейка се мъдреше под дебела сянка на едно дърво и аз, почти ослепяла от потта, която се изливаше в очите ми, се проснах на пейката. Така. Прекрасно. Сега само да намеря вода. Щото да умреш от жажда в средата на големия град, в центъра на цивилизацията, така да се каже, ми гарантираше първа страница в жълтите вестници.
Когато тупкането на умората в ушите ми започна да заглъхва, установих друго тупкане, което определено не идваше от вътрешността ми. Идваше от игрището.
Изправих се и се облещих. Под баскетболния кош подскачаше някакъв младеж. Леле, то имало и по-луди от мен. Тупкаше момчето с топката под палещото слънце.
И той мокър и почервенял. Загледах се. Добре изглеждаше. А тялото му ... Това е - от жажда да умираш и да си мислиш за хубави мъже ... Както и да е, за гледане пари не взимат, поне не в този случай. Пък и чак да умирам - не умирах.
Седях си аз на пейката и се любувах на русолявата мускулеста персона, която подскачаше и се стараеше, все едно съм мениджър на най-известния баскетболен отбор.
Почти забравих за Киро, което ми послужи за още едно доказателство, че не съм чак толкова обвързана.
Не разбирам как става така, че човек винаги усеща, когато някой друг го наблюдава.
Особено когато този някой носи слънчеви очила. Аз съм пристрастена към слънчевите си очила, даже и през зимата. Така че наистина за мен е мистерия как младежът усети, че го наблюдавам.
Погледна ме няколко пъти, докато вкарваше кош. После изведнъж спря да играе, обърна се към мен, разпери перки и доплува до пейката, на която седях.
- Какво прави красива самотна дама като теб насред палещото слънце в този забравен от бога квартал.
Уха! Дали да се вържа? Ми то може и да е интересно. Жадна съм, примирих се с мисълта, че съм се загубила, а започвам и да огладнявам.. Може пък тоз тип да сподели водата си с мен като за начало.
- Изпарявам се бавно. Чудя се какво можеш да направиш по този въпрос.
Той се ухили и ми подаде бутилката си с вода.
И така поседяхме си на пейката под сянката на дървото. Наложи се да си призная, че ми трябва помощ да намеря хотела. Той предложи услугите си да ме изпроводи до там.
И ние тръгнахме.
Закачи се. Не знам защо, но се закачи за мен. Може да му е хоби. Да се държи галантно с закъсали жени. Вървяхме по празните, прашни улици и си говорехме. Започвах да се чувствам като в романтичен филм. Направо Холивуд. Приятен разговор с прекрасен мъж. Това искат жените, и това предлагат филмите. Нищо че съм покрита с 3 пръста прах и съм червена като рак. Пот се лее на водопад от мен, и от него. Но си вървим, говорим си и ми е приятно. Дали пък не се е случило чудото, което всички жени очакват от момента, в който се запознаят с концепцията за принцесата и принца.
Гадно ми беше да призная, че е приятно. Някой непознат да те ухажва галантно. Винаги се връзвам на това. Веднъж един французин ме нарече “мадам” и на мен още ми държи мокро. Единствената неприятна мисъл, която ме мъчеше, беше че вече съм зверски гладна, а ние продължавахме да вървим. Казах му, че искам да ям и той ме повлече към някакъв ресторант. Преди да влезем вътре се огледах и ми се стори, че кварталът ми е познат, но той ме издърпа навътре с прекрасната си младежка усмивка и каза, че много би се радвал да похапнем заедно в любимото му заведение.
Не знам защо първо реших, че сме влезнали в ресторант. По скоро беше нещо като закусвалня на самообслужване. Аз си осигурих първо още една бутилка с вода, която изпих в захлас и чак след това се съсредоточих в избора на ядене.
И застинах с отворена уста. Явно бях попаднала в ресторант на някаква вегетарианска секта. Не че имам нещо против зеленчуците. Даже ги обичам. Обаче в случая трябваше да избирам между водорасли с нещо си и водорасли с друго нещо си. Зачудих се кога водораслите са излезнали на мода и как съм пропуснала тази новина.
Погледнах объркано моя спътник. А той ме гледаше подканящо, с някаква смесица от възторг, все едно ми е предложил най-съкровеното си притежание, в случая - водорасли. Цялата ми романтика се изпари. Започнах да прехвърлям различни варианти за спасение, когато дочух приятелски глас и се обърнах.
- А! Намерих те. Какво правиш тук? Не ме ли чу, като те виках на улицата? Чакаме те доста отдавна и се чудехме дали да не се обаждаме вече на полицията.
О, Киро, моят мил приятел Киро!
- Кирчо! Как ме намери? Мен ме доведе един младеж. Обеща, че ще ме върне в хотела, а аз бях гладна. И явно ще си остана гладна.
Киро хвърли преценяващ поглед към тавите, които зеленееха зад витрината. После погледна хладно младежа. Успях само посърнало да добавя.
- Той ме наричаше “дама”.
Кирчо се захили.
- Хотелът е отсреща. Не мога да повярвам, че не си разпознала улицата. Хайде да си ходим. Другите са в ресторанта. Има пилешка пържола и салатки.
Аз се ободрих.
- Ти си моят спасител! Ще изпълня всяко твое желание, само ме заведи при пържолите!
- Като за начало да вземеш да спреш романтичните филми. Влияят зле на хранителните ти навици. Да си забелязала въобще да ядат нещо в тези филми? Освен спагети на свещи?
- Какво против спагетите имаш?
- Нищо. Против свещите съм. Не се вижда какво ядеш - Киро се усмихна. Установих, че обожавам усмивката му.
- Какво да гледам тогава. Останалите филми са само за убийства и нещастия. Не обичам такива работи.
- Ами гледай кулинарни предавания. Там също винаги има щастлив край.
Киро избърза да ми отвори вратата.
- След вас, мадам.
Аз го погледнах кисело. Знаех си, че не трябваше да му казвам онова за французина. Ама си го бях заслужила. Пък и на спасителите трябва да се прощават майтапите.
Погледнах моя романтичен младеж на изпроводяк. Той не посмя да се намеси, Кирчо си е едър.
Едно е сигурно, ако любовта на мъжа минава през стомаха, то моята романтика явно минава през моя стомах. Това е положението, колкото и да ме наричат “мадам” няма да ям водорасли. Пък и Киро може да готви такива вкусотии.
Обаче тази горещина ми лазеше по нервите. Още половин час в тази кола с петима човека, без климатик - мерси. Предпочетох да се усмихна мило и да уверя спътниците от колата, че ще се прибера самичка, пеша или с автобус. Не обърнах внимание на напомнянето, че сме в чужд град. Знам името на хотела. След този разоръжаващ довод моите спътници отпрашиха от бензиностанцията към следващата забележителност, която аз нямах нищо против да пропусна.
Огледах се. Опитах се да нарисувам мислeно маршрута, по който стигнахме до тук.
Мислех, че съм успяла. Със сигурност бяхме дошли откъм ей онзи квартал. Реших да тръгна към него. Всъщност няма значение дали сме дошли точно от там. Където има къщи, има хора, където има хора, има и автобус, евентуално.Тези разсъждения ми се сториха достатъчно логични за да претворя мислите в действие. Купих си вода и потеглих.
Трябваше да помисля. С Киро почти стигнахме до някъде снощи, но аз свих знамената и се оттеглих. Мисля, че ми се разсърди. Днеска не дойде с нас на поредната туристическа обиколка. Ми то си е за сърдене. Знаех, че ме харесва отдавна. С него ми беше сигурно и спокойно. Само дето някак романтиката, за която се разказва по филмите нещо не можех да я открия. Играехме си на котка и мишка доста време и тамън почнах да свиквам, той реши да премине в настъпление. Логично, няма да чака трета световна. Настъплението му беше приятно и да призная ми хареса, но аз реших да си тръгна, защото не бях сигурна.
Затова трябваше да помисля сега. Дали искам да бъда с този човек или не.
Половин час пътешествие под парещото слънце преди да стигна първите дървета.
Започнах да се псувам на ум. Добре, че се появи и първата къща на квартала. Влезнах в квартала прашна, потна и жадна. Водата беше свършила.
Осъзнавах, че по-голяма патица от мен в момента нямаше, щото патиците са умни птици и никога няма да им хрумне да се пържат на обедното слънце. Пък и на патиците не им се налага да решават любовни дилеми.
Довлачих се до някакво игрище с изплезен език. Една пейка се мъдреше под дебела сянка на едно дърво и аз, почти ослепяла от потта, която се изливаше в очите ми, се проснах на пейката. Така. Прекрасно. Сега само да намеря вода. Щото да умреш от жажда в средата на големия град, в центъра на цивилизацията, така да се каже, ми гарантираше първа страница в жълтите вестници.
Когато тупкането на умората в ушите ми започна да заглъхва, установих друго тупкане, което определено не идваше от вътрешността ми. Идваше от игрището.
Изправих се и се облещих. Под баскетболния кош подскачаше някакъв младеж. Леле, то имало и по-луди от мен. Тупкаше момчето с топката под палещото слънце.
И той мокър и почервенял. Загледах се. Добре изглеждаше. А тялото му ... Това е - от жажда да умираш и да си мислиш за хубави мъже ... Както и да е, за гледане пари не взимат, поне не в този случай. Пък и чак да умирам - не умирах.
Седях си аз на пейката и се любувах на русолявата мускулеста персона, която подскачаше и се стараеше, все едно съм мениджър на най-известния баскетболен отбор.
Почти забравих за Киро, което ми послужи за още едно доказателство, че не съм чак толкова обвързана.
Не разбирам как става така, че човек винаги усеща, когато някой друг го наблюдава.
Особено когато този някой носи слънчеви очила. Аз съм пристрастена към слънчевите си очила, даже и през зимата. Така че наистина за мен е мистерия как младежът усети, че го наблюдавам.
Погледна ме няколко пъти, докато вкарваше кош. После изведнъж спря да играе, обърна се към мен, разпери перки и доплува до пейката, на която седях.
- Какво прави красива самотна дама като теб насред палещото слънце в този забравен от бога квартал.
Уха! Дали да се вържа? Ми то може и да е интересно. Жадна съм, примирих се с мисълта, че съм се загубила, а започвам и да огладнявам.. Може пък тоз тип да сподели водата си с мен като за начало.
- Изпарявам се бавно. Чудя се какво можеш да направиш по този въпрос.
Той се ухили и ми подаде бутилката си с вода.
И така поседяхме си на пейката под сянката на дървото. Наложи се да си призная, че ми трябва помощ да намеря хотела. Той предложи услугите си да ме изпроводи до там.
И ние тръгнахме.
Закачи се. Не знам защо, но се закачи за мен. Може да му е хоби. Да се държи галантно с закъсали жени. Вървяхме по празните, прашни улици и си говорехме. Започвах да се чувствам като в романтичен филм. Направо Холивуд. Приятен разговор с прекрасен мъж. Това искат жените, и това предлагат филмите. Нищо че съм покрита с 3 пръста прах и съм червена като рак. Пот се лее на водопад от мен, и от него. Но си вървим, говорим си и ми е приятно. Дали пък не се е случило чудото, което всички жени очакват от момента, в който се запознаят с концепцията за принцесата и принца.
Гадно ми беше да призная, че е приятно. Някой непознат да те ухажва галантно. Винаги се връзвам на това. Веднъж един французин ме нарече “мадам” и на мен още ми държи мокро. Единствената неприятна мисъл, която ме мъчеше, беше че вече съм зверски гладна, а ние продължавахме да вървим. Казах му, че искам да ям и той ме повлече към някакъв ресторант. Преди да влезем вътре се огледах и ми се стори, че кварталът ми е познат, но той ме издърпа навътре с прекрасната си младежка усмивка и каза, че много би се радвал да похапнем заедно в любимото му заведение.
Не знам защо първо реших, че сме влезнали в ресторант. По скоро беше нещо като закусвалня на самообслужване. Аз си осигурих първо още една бутилка с вода, която изпих в захлас и чак след това се съсредоточих в избора на ядене.
И застинах с отворена уста. Явно бях попаднала в ресторант на някаква вегетарианска секта. Не че имам нещо против зеленчуците. Даже ги обичам. Обаче в случая трябваше да избирам между водорасли с нещо си и водорасли с друго нещо си. Зачудих се кога водораслите са излезнали на мода и как съм пропуснала тази новина.
Погледнах объркано моя спътник. А той ме гледаше подканящо, с някаква смесица от възторг, все едно ми е предложил най-съкровеното си притежание, в случая - водорасли. Цялата ми романтика се изпари. Започнах да прехвърлям различни варианти за спасение, когато дочух приятелски глас и се обърнах.
- А! Намерих те. Какво правиш тук? Не ме ли чу, като те виках на улицата? Чакаме те доста отдавна и се чудехме дали да не се обаждаме вече на полицията.
О, Киро, моят мил приятел Киро!
- Кирчо! Как ме намери? Мен ме доведе един младеж. Обеща, че ще ме върне в хотела, а аз бях гладна. И явно ще си остана гладна.
Киро хвърли преценяващ поглед към тавите, които зеленееха зад витрината. После погледна хладно младежа. Успях само посърнало да добавя.
- Той ме наричаше “дама”.
Кирчо се захили.
- Хотелът е отсреща. Не мога да повярвам, че не си разпознала улицата. Хайде да си ходим. Другите са в ресторанта. Има пилешка пържола и салатки.
Аз се ободрих.
- Ти си моят спасител! Ще изпълня всяко твое желание, само ме заведи при пържолите!
- Като за начало да вземеш да спреш романтичните филми. Влияят зле на хранителните ти навици. Да си забелязала въобще да ядат нещо в тези филми? Освен спагети на свещи?
- Какво против спагетите имаш?
- Нищо. Против свещите съм. Не се вижда какво ядеш - Киро се усмихна. Установих, че обожавам усмивката му.
- Какво да гледам тогава. Останалите филми са само за убийства и нещастия. Не обичам такива работи.
- Ами гледай кулинарни предавания. Там също винаги има щастлив край.
Киро избърза да ми отвори вратата.
- След вас, мадам.
Аз го погледнах кисело. Знаех си, че не трябваше да му казвам онова за французина. Ама си го бях заслужила. Пък и на спасителите трябва да се прощават майтапите.
Погледнах моя романтичен младеж на изпроводяк. Той не посмя да се намеси, Кирчо си е едър.
Едно е сигурно, ако любовта на мъжа минава през стомаха, то моята романтика явно минава през моя стомах. Това е положението, колкото и да ме наричат “мадам” няма да ям водорасли. Пък и Киро може да готви такива вкусотии.
четвъртък, 24 юни 2010 г.
Грешка 1583
Касиди погледна подозрително кутията.
Малко черно петно в ъгъла на килима. Той повъртя дистанционното в ръка и натисна малкото червено бутонче.
В тишината на стаята се появи голямо безформено петно от светлина.
Котката излегнала се на спалнята повдигна глава и махна тревожно с опашка.
Касиди заби нос в книжката с инструкции и започна да си мънка под носа.
- Натиснете ... за главно меню. Изберете пол, така ... жена. Изберете височина ... Ами да кажем 166. Или де да знам. Нека да е 170.
Касиди натискаше бутоните и прехвърляше поглед между дистанционното и инструкциите.
Котката любопитно гледаше петното светлина по средата на стаята, което постепено придобиваше някаква форма.
- Цвят на косата? Какви възможности имаме? Леле! Русо, русо, даааа русо! Дължина? Дълга, разбира се, че кой харесва късото!? До къде стигнахме... гръдна обиколка.
Касиди се замисли. Кои бяха перфектните мерки? Не беше излизал с жена от цяла вечност. Пък и когато излизаше, определено не се занимаваше с измервания. Обикновено поглеждаш една жена и или я харесваш или не. Никой не носи сантиметър да мери...
Това обаче е машина и трябва все пак да се зададат някакви начални данни.
Оскар му беше дал тази идея. Оскар беше казал, че това е последен писък на модата. Само трябва да я пуснеш и си в суинг играта. Щяла да върши прекрасна работа на Касиди, така каза Оскар.
Касиди изровичка от спомените си числата 90, 70, 90. Дано да е уцелил. Набра числата и се опули към петното в средата на стаята.
Светлината започна да се променя. Различни цветови потоци се размесиха и постепенно започнаха да придобиват единна форма.
Форма на женско тяло.
Касиди затвори устата си чак когато холограмата на жена в центъра на стаята престана да прозира.
Котка скочи от леглото и се приближи до фигурата. Протегна лапичка да докосне крака, но тя премина през холограмата без да се спре на нещо твърдо.
Касиди обиколи женската фигура. Очите бяха празни, тя не дишаше и Касиди даже се престраши да премине през нея, като през димна завеса.
- Не, не, не - той се разтревожи. - Оскар каза, че трябва да си съвсем истинска ...
Касиди запрелиства нервно иструкциите.
- А! Ето това трябва да е! "Натиснете ... за да се свържете със суинг сървъра. Когато връзката е установена и бъде намерен партньор, който е на линия в момента, приемникът ще придобие материална плътност."
Касиди нетърпеливо натисна копчето.
Холограмата леко премигна. Една вълна размърда електроните от долу на горе. Жената извърна глава и огледа стаята.
Котката отскочи и се наежи. После се скри под леглото.
- Здрасти! - каза момичето и се усмихна.
Касиди премигна мълчаливо.
Тя се засмя.
- Ти май си нов на този сървър. Не ми се е падал още новак. Може би ще е интересно...
Касиди продължаваше да мълчи.
- Къде е кухнята?
Касиди мълчаливо посочи коридора.
Жената се устреми натам с летяща походка. Касиди я последва.
Влизайки в кухнята, тя се спря за миг като спъната, огледа помещението и моментално се насочи към хладилника.
Отвори го, завря се наполовина вътре, като поклащаше съблазнително дупето си.
Като приключи с инспекцията на хладилника тя се обърна към Касиди.
- Така, имаш си доста мезенце тука. Къде е пиенето?
Касиди примижа с едното око и отговори:
- В барчето в хола - отвърна той.
- Ами ти отивай да ми сипеш една водка, а аз ще приготвя останалото и ще се забавляваме. Нали имаш водка?
- Имам.
Касиди пое към хола, но се обърна на вратата и каза:
- Между другото аз се казвам Касиди, а ти как се казваш?
Суинг машината изписука заплашително и фигурата на жената се разпадна на облак от светлинки.
Касиди се стресна и се хвърли нервен поглед към черната кутия. На дисплея се виждаше голямо съобщения:
Грешка 0004.
Касиди постоя замислен малко, после натисна копчето за изключване на устройството.
Изрови книгата от опаковъчния кашон и се просна на леглото да чете.
Беше в играта вече от половин година. Касиди се чустваше като ветеран.
Имаше доста разнообразие. Можеше да избира дали да е домакин или гост в суинга. Да си домакин беше първоначалната настройка на машината, но след като Касиди изчете правилата, и се почуства по-сигурен, реши да провери как е да си гост. Като гост той не знаеше в какво е превърнат от фантазията на домакина. Единствено някои от действията на домакина или желанията му можеха да се окажат прекалено пикантни. Така че някои от суингванията му харесваха, други не. Но нищо страшно не му се случи, просто защото само да си пожелаеше да се суингне и да изчезне от конфузната обстановка, машината изпълняваше желанието му на секундата.
След известно експериментиране Касиди реши да се върне на собствената си фантазия и да бъде предимно домакин.
Суинг машината даваше на Касиди прекрасни възможности. Според Оскар, Касиди имаше прекалено високи изисквания за жената, която иска да му е спътница в живота.
Когато двамата обсъждаха машината, Оскар все се подсмихваше под мустак и заявяваше, че суинг играта е точно направена за хора като Касиди.
Касиди не се задържаше с един суинг партньор повече от една нощ.
Въпреки, че един ден Касиди най-накрая попадна на идеалната жена.
Докато беше с нея преживя нещо, което според него беше истинската любов. Тази персона така му допадна, че имаше чуството, че я познава от дълги години.
С всеки разговор преживяваше някакво дежаву. Знаеше какво ще отговори тя на въпросите му и предугаждаше какво ще го попита тя.
Сексът с нея беше най-прекрасното му преживяване. Имаше чуството, че в някои мигове се виждаше през нейните очи и усещаше двойна наслада от секса.
Но правилата си бяха правила. Една седмица, максималният срок определен от правилата, се изтъркули и суинг машината започна да издава предупредителни сигнали.
Те трябваше да се разделят. Той я хвана за ръката, погледна я жално в очите и каза:
- Дали не може да си разменим координатите? Знам, че е против правилата, но аз много си паднах по теб, а предполагам, че и ти нямаш нищо против.
Той почти почуства умилението в нейните очи, когато фигурата се разпадна на малки електрони и се изпари във въздуха. Суинг машината издаде предупредителен сигнал и изписа на дисплея си: Грешка 0004.
Касиди погледна тъжно машината.
Знаеше прекрасно какво значи тази грешка.
"Грешка 0004: Грешката се появява когато един от участниците в суинга се опита да обмени контактна информация с другия участник."
Беше издирил обяснението в книгата с инструкции още първия път.
Той въздъхна, правилата си бяха правила.
И така Касиди от три месеца натискаше бутона на суинг рулетката с трепетна надежда да попадне пак на тази жена.
Даже не беше много сигурен дали ще я познае. Беше се опитал да запомни всяко нейно специфично движение.
Беше сигурен, че ще я усети, защото тя му беше толкова близка.
Оскар беше останал искрено учуден от това, че Касиди се е влюбил.
- Ти даже не знаеш дали отсреща стои мъж или жена! - беше възкликнал Оскар.
Касиди беше обмислил тази тема вече и отговори:
- Точно за това. След като съществува и капка възможност това да е жена, мисля че трябва да я намеря.
- И какво като я намериш. Ами ако тя е примерна домакиня, която просто иска да се забавлява от време на време?
- И така да е, аз почуствах нещо, беше ми приятно и искам отново да го изпитам. По-точно бих искал да го изпитам в реалния живот.
- Ти си егоист. Опорочаваш цялата идея на играта. Прекарал си една седмица чудесно и толкова. Имаш хубав спомен. Ще си събереш още много такива.
Но Касиди продължаваше да мисли за нея всеки път когато се връзваше към суинг сървъра.
Наистина идеята на суинг играта беше да намериш краткотрайно забавление с непознат партньор. Без обвързване и обещания. Нещо приятно и мимолетно. Нещо, което няма да се разчуе и анонимността ти е гарантирана. Касиди тъжно отбеляза на ум, че може би след известно време увлечението му ще премине като неприятна настинка и се напъна да не мисли за обекта на увлечението си.
Почти беше успял.
Една вечер, когато поредния персонаж намерен на суинг сървъра се въплъти във формите на жена, сърцето на Касиди трепна.
Жената наклони глава към него и той отново усети онова странно чуство на дежаву. Това беше тя.
Касиди толкова се развълнува, че се хвърли към нея да я прегърне.
Не намери думи, които да й каже, затова хвана лицето й в шепи и посегна да я целуне.
Суинг машината забибика, лицето на жената изтече между пръстите му и той остана с празни ръце по средата на стаята.
След леко замайване Касиди хвърли гневен поглед към черната кутия и видя червени букви на дисплея:
"Грешка 1583".
- Не, не, НЕ! - Касиди се хвърли към кутията и я раздруса. - Защо точно сега. Какво съм ти направил! Какво значи това по дяволите. Гадна противна джунджурия.
Касиди хвърли кутията на пода. Хвърли се към шкафа с книгите и заровичка там. Откри инструкциите на суинг машината и ги запрелиства настървено.
- Грешка 1583. Какво е това? Къде си ...
За съжаление там нямаши и помен от подобна грешка. Но имаше телефонен номер за помощ на клиента.
Касиди беше бесен. Взе телефона и набра номера.
- Здравейте, с какво мога да ви бъда полезен?
- Искам да знам какво значи грешка 1583. Не съм нарушил нито едно от правилата!
- Бихте ли изчакали за момент? Да проверя в нашата система... О! Господине, изчакайте моля на телефона, ще ви свържа с човека, който може да ви даде повече информация.
....
- Здравейте, с какво мога да ви помогна?
Касиди си пое шумно дъх и изстреля през зъби.
- Току що се разделих с една прекрасна особа заради грешка 1583! Имам право да знам какво е това и какво правило съм нарушил.
- Наскоро открихме дефект в софтуера на суинг сървъра и тази грешка е начина по-който се опитваме да поправим нещата. Предишната версия на софтуера от време на време допускаше един и същи потребител да бъде домакин и гост в едина и съща суинг сесия. Разбирате ли? Можеше да се получи сървъра да ви свърже с вас самия.
Касиди хлъцна.
- Как е възможно това?!
- За съжаление не успяхме да открием причината и точно как се получава. Знаете ли, цялата ситема на суинг сървъра е доста сложна, и също така има заложен изкуствен интелект, който се самообучава, така че не винаги е лесно да открием и да поправим някои странности, но в този случай намерихме начин да сведем пораженията до минимум. Добавихме код, който да следи дали се е получила подобна ситуация и да прекъсва връзката. Нещо като блокировка. За сега има малко забавяне в реакцията на софтуера, но мисля, че сме на път да подобрим бързината, с която се открива тази ситуация.
Касиди гледаше празно прозореца.
"Така значи, жената - мечта, жената - сродна душа, жената - идеал, се беше оказала ... той самият!"
- Ало, господине? Слушате ли ме?
Касиди се сепна и се върна към разговора.
- Да слушам ви. Имам въпрос. Има ли някакъв начин да се изключи тази ... хм .. как го нарекохте - блокировка?
- Ами за момента събираме потребителски мнения и правим проучване...
- Не искам да правите проучвания, искам да махнете блокировката. Искам да се оплача на някого, аз съм потребител и имам права. Нямате право да ми забранявате да се забавлявам сам със себе си! - Касиди се усети да крещи на слушалката.
- ... Много добре, господите, в такъв случай ако искате да се оплачете ...
- Искам и още как!
- ... аз ще приема вашето, оплакване. Моля кажете си името и клиентския номер.
Двама мъже ядяха сандвичи на една пейка в парка. Единият каза:
- Знаеш ли, че днеска приех още 2 оплаквания срещу грешка 1583? Мисля, че за един месец вече са около стотина.
Другият отговори:
- Наистина ли? Значи пак ще трябва да сменяме версията. Явно на доста хора им харесва да са насаме със себе си.
Първият се ухили:
- А случайно да ти е идвала идеята, че всъщност този дефект се е получил съвсем логично, след като изкуствения интелект е пресметнал, че хората задържат най-дълго суинг партньора си само когато възникне ситуацията на грешка 1583?
Малко черно петно в ъгъла на килима. Той повъртя дистанционното в ръка и натисна малкото червено бутонче.
В тишината на стаята се появи голямо безформено петно от светлина.
Котката излегнала се на спалнята повдигна глава и махна тревожно с опашка.
Касиди заби нос в книжката с инструкции и започна да си мънка под носа.
- Натиснете ... за главно меню. Изберете пол, така ... жена. Изберете височина ... Ами да кажем 166. Или де да знам. Нека да е 170.
Касиди натискаше бутоните и прехвърляше поглед между дистанционното и инструкциите.
Котката любопитно гледаше петното светлина по средата на стаята, което постепено придобиваше някаква форма.
- Цвят на косата? Какви възможности имаме? Леле! Русо, русо, даааа русо! Дължина? Дълга, разбира се, че кой харесва късото!? До къде стигнахме... гръдна обиколка.
Касиди се замисли. Кои бяха перфектните мерки? Не беше излизал с жена от цяла вечност. Пък и когато излизаше, определено не се занимаваше с измервания. Обикновено поглеждаш една жена и или я харесваш или не. Никой не носи сантиметър да мери...
Това обаче е машина и трябва все пак да се зададат някакви начални данни.
Оскар му беше дал тази идея. Оскар беше казал, че това е последен писък на модата. Само трябва да я пуснеш и си в суинг играта. Щяла да върши прекрасна работа на Касиди, така каза Оскар.
Касиди изровичка от спомените си числата 90, 70, 90. Дано да е уцелил. Набра числата и се опули към петното в средата на стаята.
Светлината започна да се променя. Различни цветови потоци се размесиха и постепенно започнаха да придобиват единна форма.
Форма на женско тяло.
Касиди затвори устата си чак когато холограмата на жена в центъра на стаята престана да прозира.
Котка скочи от леглото и се приближи до фигурата. Протегна лапичка да докосне крака, но тя премина през холограмата без да се спре на нещо твърдо.
Касиди обиколи женската фигура. Очите бяха празни, тя не дишаше и Касиди даже се престраши да премине през нея, като през димна завеса.
- Не, не, не - той се разтревожи. - Оскар каза, че трябва да си съвсем истинска ...
Касиди запрелиства нервно иструкциите.
- А! Ето това трябва да е! "Натиснете ... за да се свържете със суинг сървъра. Когато връзката е установена и бъде намерен партньор, който е на линия в момента, приемникът ще придобие материална плътност."
Касиди нетърпеливо натисна копчето.
Холограмата леко премигна. Една вълна размърда електроните от долу на горе. Жената извърна глава и огледа стаята.
Котката отскочи и се наежи. После се скри под леглото.
- Здрасти! - каза момичето и се усмихна.
Касиди премигна мълчаливо.
Тя се засмя.
- Ти май си нов на този сървър. Не ми се е падал още новак. Може би ще е интересно...
Касиди продължаваше да мълчи.
- Къде е кухнята?
Касиди мълчаливо посочи коридора.
Жената се устреми натам с летяща походка. Касиди я последва.
Влизайки в кухнята, тя се спря за миг като спъната, огледа помещението и моментално се насочи към хладилника.
Отвори го, завря се наполовина вътре, като поклащаше съблазнително дупето си.
Като приключи с инспекцията на хладилника тя се обърна към Касиди.
- Така, имаш си доста мезенце тука. Къде е пиенето?
Касиди примижа с едното око и отговори:
- В барчето в хола - отвърна той.
- Ами ти отивай да ми сипеш една водка, а аз ще приготвя останалото и ще се забавляваме. Нали имаш водка?
- Имам.
Касиди пое към хола, но се обърна на вратата и каза:
- Между другото аз се казвам Касиди, а ти как се казваш?
Суинг машината изписука заплашително и фигурата на жената се разпадна на облак от светлинки.
Касиди се стресна и се хвърли нервен поглед към черната кутия. На дисплея се виждаше голямо съобщения:
Грешка 0004.
Касиди постоя замислен малко, после натисна копчето за изключване на устройството.
Изрови книгата от опаковъчния кашон и се просна на леглото да чете.
Беше в играта вече от половин година. Касиди се чустваше като ветеран.
Имаше доста разнообразие. Можеше да избира дали да е домакин или гост в суинга. Да си домакин беше първоначалната настройка на машината, но след като Касиди изчете правилата, и се почуства по-сигурен, реши да провери как е да си гост. Като гост той не знаеше в какво е превърнат от фантазията на домакина. Единствено някои от действията на домакина или желанията му можеха да се окажат прекалено пикантни. Така че някои от суингванията му харесваха, други не. Но нищо страшно не му се случи, просто защото само да си пожелаеше да се суингне и да изчезне от конфузната обстановка, машината изпълняваше желанието му на секундата.
След известно експериментиране Касиди реши да се върне на собствената си фантазия и да бъде предимно домакин.
Суинг машината даваше на Касиди прекрасни възможности. Според Оскар, Касиди имаше прекалено високи изисквания за жената, която иска да му е спътница в живота.
Когато двамата обсъждаха машината, Оскар все се подсмихваше под мустак и заявяваше, че суинг играта е точно направена за хора като Касиди.
Касиди не се задържаше с един суинг партньор повече от една нощ.
Въпреки, че един ден Касиди най-накрая попадна на идеалната жена.
Докато беше с нея преживя нещо, което според него беше истинската любов. Тази персона така му допадна, че имаше чуството, че я познава от дълги години.
С всеки разговор преживяваше някакво дежаву. Знаеше какво ще отговори тя на въпросите му и предугаждаше какво ще го попита тя.
Сексът с нея беше най-прекрасното му преживяване. Имаше чуството, че в някои мигове се виждаше през нейните очи и усещаше двойна наслада от секса.
Но правилата си бяха правила. Една седмица, максималният срок определен от правилата, се изтъркули и суинг машината започна да издава предупредителни сигнали.
Те трябваше да се разделят. Той я хвана за ръката, погледна я жално в очите и каза:
- Дали не може да си разменим координатите? Знам, че е против правилата, но аз много си паднах по теб, а предполагам, че и ти нямаш нищо против.
Той почти почуства умилението в нейните очи, когато фигурата се разпадна на малки електрони и се изпари във въздуха. Суинг машината издаде предупредителен сигнал и изписа на дисплея си: Грешка 0004.
Касиди погледна тъжно машината.
Знаеше прекрасно какво значи тази грешка.
"Грешка 0004: Грешката се появява когато един от участниците в суинга се опита да обмени контактна информация с другия участник."
Беше издирил обяснението в книгата с инструкции още първия път.
Той въздъхна, правилата си бяха правила.
И така Касиди от три месеца натискаше бутона на суинг рулетката с трепетна надежда да попадне пак на тази жена.
Даже не беше много сигурен дали ще я познае. Беше се опитал да запомни всяко нейно специфично движение.
Беше сигурен, че ще я усети, защото тя му беше толкова близка.
Оскар беше останал искрено учуден от това, че Касиди се е влюбил.
- Ти даже не знаеш дали отсреща стои мъж или жена! - беше възкликнал Оскар.
Касиди беше обмислил тази тема вече и отговори:
- Точно за това. След като съществува и капка възможност това да е жена, мисля че трябва да я намеря.
- И какво като я намериш. Ами ако тя е примерна домакиня, която просто иска да се забавлява от време на време?
- И така да е, аз почуствах нещо, беше ми приятно и искам отново да го изпитам. По-точно бих искал да го изпитам в реалния живот.
- Ти си егоист. Опорочаваш цялата идея на играта. Прекарал си една седмица чудесно и толкова. Имаш хубав спомен. Ще си събереш още много такива.
Но Касиди продължаваше да мисли за нея всеки път когато се връзваше към суинг сървъра.
Наистина идеята на суинг играта беше да намериш краткотрайно забавление с непознат партньор. Без обвързване и обещания. Нещо приятно и мимолетно. Нещо, което няма да се разчуе и анонимността ти е гарантирана. Касиди тъжно отбеляза на ум, че може би след известно време увлечението му ще премине като неприятна настинка и се напъна да не мисли за обекта на увлечението си.
Почти беше успял.
Една вечер, когато поредния персонаж намерен на суинг сървъра се въплъти във формите на жена, сърцето на Касиди трепна.
Жената наклони глава към него и той отново усети онова странно чуство на дежаву. Това беше тя.
Касиди толкова се развълнува, че се хвърли към нея да я прегърне.
Не намери думи, които да й каже, затова хвана лицето й в шепи и посегна да я целуне.
Суинг машината забибика, лицето на жената изтече между пръстите му и той остана с празни ръце по средата на стаята.
След леко замайване Касиди хвърли гневен поглед към черната кутия и видя червени букви на дисплея:
"Грешка 1583".
- Не, не, НЕ! - Касиди се хвърли към кутията и я раздруса. - Защо точно сега. Какво съм ти направил! Какво значи това по дяволите. Гадна противна джунджурия.
Касиди хвърли кутията на пода. Хвърли се към шкафа с книгите и заровичка там. Откри инструкциите на суинг машината и ги запрелиства настървено.
- Грешка 1583. Какво е това? Къде си ...
За съжаление там нямаши и помен от подобна грешка. Но имаше телефонен номер за помощ на клиента.
Касиди беше бесен. Взе телефона и набра номера.
- Здравейте, с какво мога да ви бъда полезен?
- Искам да знам какво значи грешка 1583. Не съм нарушил нито едно от правилата!
- Бихте ли изчакали за момент? Да проверя в нашата система... О! Господине, изчакайте моля на телефона, ще ви свържа с човека, който може да ви даде повече информация.
....
- Здравейте, с какво мога да ви помогна?
Касиди си пое шумно дъх и изстреля през зъби.
- Току що се разделих с една прекрасна особа заради грешка 1583! Имам право да знам какво е това и какво правило съм нарушил.
- Наскоро открихме дефект в софтуера на суинг сървъра и тази грешка е начина по-който се опитваме да поправим нещата. Предишната версия на софтуера от време на време допускаше един и същи потребител да бъде домакин и гост в едина и съща суинг сесия. Разбирате ли? Можеше да се получи сървъра да ви свърже с вас самия.
Касиди хлъцна.
- Как е възможно това?!
- За съжаление не успяхме да открием причината и точно как се получава. Знаете ли, цялата ситема на суинг сървъра е доста сложна, и също така има заложен изкуствен интелект, който се самообучава, така че не винаги е лесно да открием и да поправим някои странности, но в този случай намерихме начин да сведем пораженията до минимум. Добавихме код, който да следи дали се е получила подобна ситуация и да прекъсва връзката. Нещо като блокировка. За сега има малко забавяне в реакцията на софтуера, но мисля, че сме на път да подобрим бързината, с която се открива тази ситуация.
Касиди гледаше празно прозореца.
"Така значи, жената - мечта, жената - сродна душа, жената - идеал, се беше оказала ... той самият!"
- Ало, господине? Слушате ли ме?
Касиди се сепна и се върна към разговора.
- Да слушам ви. Имам въпрос. Има ли някакъв начин да се изключи тази ... хм .. как го нарекохте - блокировка?
- Ами за момента събираме потребителски мнения и правим проучване...
- Не искам да правите проучвания, искам да махнете блокировката. Искам да се оплача на някого, аз съм потребител и имам права. Нямате право да ми забранявате да се забавлявам сам със себе си! - Касиди се усети да крещи на слушалката.
- ... Много добре, господите, в такъв случай ако искате да се оплачете ...
- Искам и още как!
- ... аз ще приема вашето, оплакване. Моля кажете си името и клиентския номер.
Двама мъже ядяха сандвичи на една пейка в парка. Единият каза:
- Знаеш ли, че днеска приех още 2 оплаквания срещу грешка 1583? Мисля, че за един месец вече са около стотина.
Другият отговори:
- Наистина ли? Значи пак ще трябва да сменяме версията. Явно на доста хора им харесва да са насаме със себе си.
Първият се ухили:
- А случайно да ти е идвала идеята, че всъщност този дефект се е получил съвсем логично, след като изкуствения интелект е пресметнал, че хората задържат най-дълго суинг партньора си само когато възникне ситуацията на грешка 1583?
сряда, 23 юни 2010 г.
вторник, 22 юни 2010 г.
Сексът и градът 2 или има ли живот след женитбата
Гледах втория пълнометражен филм на "Сексът и градът" наскоро и мисълта за него не ме оставя на мира от тогава.
Независимо от не толкова големите очаквания филмът ме хвърли в дупката на депресия и дълбоки размисли.
А трябваше да е весело и приказно и смешно...
Но не е.
Всяка романтична приказка завършва с женитба. Няма приказка за това какво се случва след женитбата.
Все едно интересният живот свършва и след това няма нищо за разказване, освен стандартното "Живели дълго и щастливо", което цинично се превръща в "Живели дълго".
Та какво се случва след женитбата? Толкова ли е обикновено и всички го знаят, че няма нужда да се разказва за него?
Или както го разказват във филма, може да бъде сведено до едно: Така сме си омръзнали всички в семейството, че добре е да си почиваме по-често един от друг.
Да се живее в семейство не е лесно.
Свързано е с куп компромиси и нарушаване на собственото спокойствие.
Неудовлетвореното дете тийнейджър може да те подлуди с вечните си претенции. Съпругът може да бъде ужасно досаден, когато се запъне като магаре на мост за нещо дребно. И аз сигурно изглеждам като баба яга, когато стана от сън или се разхождам с раздърпаната фланелка у дома.
Налага ти се всеки да ден да правиш избори, които не ти харесват, но все пак някъде в душата си знаеш, че не може да постъпиш по друг начин.
Да си взема ли сладолед? Не, защото детето кашля, а то ще иска сладолед след като те види. Къде да отидем на почивка цялото семейство и да не се разорим.
Боже, защо салатата изчезва още преди да съм се добрала до масата? Дали да направя скандал или просто да си направя нова салата?
И така постепено се научаваш да живееш с хората около теб.
И след известно време започваш да оценяваш живота по друг начин.
Благодарен си, че има на кого да се обадиш, когато си загубиш ключовете. Всички ядове покрай търсенето на бял чорапогащник се размиват и изчезват докато наблюдаваш балетния танц на отрочето си. Установяваш със задоволство, че колкото по-бързо изчезва яденето, което си сготвила, значи толкова по-вкусно е било.
И за всичко това няма формалности и ритуали.
Защото семейството би трябвало да е мястото където се чустваш добре и можеш да се отпуснеш. А не да се притесняваш да пръднеш или да си прочетеш вестника на спокойствие.
И ...
Напълно женски въпроси, които си задавах по време на филма:
Защо Кари се разхожда с десетсантиметрови токчета и пълен вечерен тоалет у дома?
Защо се вихри такава буря в чаша вода, заради обикновена целувка с някой, който ти е бил любим толкова дълго време?
От къде по дяволите са събрали тези нелепи тоалети, та били те и на известни дизайнери?
И най-важният:
Толкова лесно ли се взима решението да останете завинаги само двамата? Без деца, без роднини...
Какъв е смисълът?
Независимо от не толкова големите очаквания филмът ме хвърли в дупката на депресия и дълбоки размисли.
А трябваше да е весело и приказно и смешно...
Но не е.
Всяка романтична приказка завършва с женитба. Няма приказка за това какво се случва след женитбата.
Все едно интересният живот свършва и след това няма нищо за разказване, освен стандартното "Живели дълго и щастливо", което цинично се превръща в "Живели дълго".
Та какво се случва след женитбата? Толкова ли е обикновено и всички го знаят, че няма нужда да се разказва за него?
Или както го разказват във филма, може да бъде сведено до едно: Така сме си омръзнали всички в семейството, че добре е да си почиваме по-често един от друг.
Да се живее в семейство не е лесно.
Свързано е с куп компромиси и нарушаване на собственото спокойствие.
Неудовлетвореното дете тийнейджър може да те подлуди с вечните си претенции. Съпругът може да бъде ужасно досаден, когато се запъне като магаре на мост за нещо дребно. И аз сигурно изглеждам като баба яга, когато стана от сън или се разхождам с раздърпаната фланелка у дома.
Налага ти се всеки да ден да правиш избори, които не ти харесват, но все пак някъде в душата си знаеш, че не може да постъпиш по друг начин.
Да си взема ли сладолед? Не, защото детето кашля, а то ще иска сладолед след като те види. Къде да отидем на почивка цялото семейство и да не се разорим.
Боже, защо салатата изчезва още преди да съм се добрала до масата? Дали да направя скандал или просто да си направя нова салата?
И така постепено се научаваш да живееш с хората около теб.
И след известно време започваш да оценяваш живота по друг начин.
Благодарен си, че има на кого да се обадиш, когато си загубиш ключовете. Всички ядове покрай търсенето на бял чорапогащник се размиват и изчезват докато наблюдаваш балетния танц на отрочето си. Установяваш със задоволство, че колкото по-бързо изчезва яденето, което си сготвила, значи толкова по-вкусно е било.
И за всичко това няма формалности и ритуали.
Защото семейството би трябвало да е мястото където се чустваш добре и можеш да се отпуснеш. А не да се притесняваш да пръднеш или да си прочетеш вестника на спокойствие.
И ...
Напълно женски въпроси, които си задавах по време на филма:
Защо Кари се разхожда с десетсантиметрови токчета и пълен вечерен тоалет у дома?
Защо се вихри такава буря в чаша вода, заради обикновена целувка с някой, който ти е бил любим толкова дълго време?
От къде по дяволите са събрали тези нелепи тоалети, та били те и на известни дизайнери?
И най-важният:
Толкова лесно ли се взима решението да останете завинаги само двамата? Без деца, без роднини...
Какъв е смисълът?
сряда, 3 март 2010 г.
Спящата принцеса ( Скъпи принце 3)
Скъпа моя дойке,
Пиша ти с голяма мъка на сърцето.
Искам да ти разкажа за последните събития в моето така щастливо в миналото семейство и така нещастно в момента.
Моята жена, прекрасната принцеса, заспа.
Не знам какво се случи, но се надявам, че ако ти разкажа предходните събития, ти с твоята мъдрост ще успееш да намериш в какво съм съгрешил и какво мога да направя за да поправя нещата.
Моята мила принцеса, с която се оженихме някога с много любов, започна да се държи странно преди две години.
Нашите деца порастнаха и се разпръснаха по белия свят. Когато и последната дъщеря замина да живее при съпруга си в съседното царство, моята прекрасна принцеса се заключи в най-високата кула на замъка и стоя там няколко дни. Ние всички се притеснихме, че ще умре от глад и мъка, но на четвъртия ден тя излезе от там и заяви, че смята да организира вечерни танци в замъка.
Аз бях готов на всичко само и само моята любима принцеса да е доволна.
И така всяка седмица организирахме по някое празненство в двореца или панаир в града. Моята прекрасна съпруга се веселеше и танцуваше с млади принцове, поканени от далече.
След няколко седмици аз изтъкнах, че започва да става малко уморително да сме свежи и весели всяка танцова вечер, че вече не сме млади и ни трябва повече почивка и спокойствие.
Когато чу това, моята принцеса ме погледна с единт такъв ужасен леден поглед и ми отговори:
- Аз не съм стара!
Разплака се и се заключи отново в кулата.
Не помня колко време се молих на вратата. Обяснявах на моята принцеса, че сме изживели нашата младост и тя е била прекрасна. Но младостта си е отишла и ние трябва да продължим да живеем така както сме, остарели.
Най-накрая тя излезе. Подмина ме без да ме погледне и се прибра в стаята си.
На другата сутрин разбрах, че е заминала.
Много тъгувах, но нали знаеш, царството, трябва да се грижа за него.
Донасяха ми често вести за моята обичана съпруга.
Разбрах, че гостува често на децата ни, обикновено след някоя пластична операция. Видях снимката й във вестника. Беше на някакъв благотворителен коктейл, тя изглеждаше като застинала във времето, млада и красива.
След една година тя се върна. Все още толкова красива, с подобрено тяло и лице. Но когато погледнах очите й... Те бяха толкова тъжни и уморени.
Тя каза, че иска да остане вечно млада. Закри всички огледала с покривала и се затвори в стаята си.
И после заспа.
Наредих да я преместят в кулата, заедно с леглото. Тя спи там вече от година и изглежда толкова красива и млада.
Не знам какво да направя за да я събудя.
***
Скъпи мой принце,
Току що разказах приказка на моя малък повереник.
Приказката беше за спяща красавица. Признавам, че твоето писмо ме подтикна да съчиня тази приказка, но разбира се аз я разказах по-различно. Моята приказка започваше с това как принцесата е заспала и завършваше щастливо. Един принц дойде и я събуди с целувка.
Мисля, че се получи красива приказка. Моят малък принц я хареса.
Хубавото на приказките е, че всички са млади и щастливи.
А когато младостта отмине ... какво става тогава? Защо ли приказките мълчат по този въпрос?
Аз съм стара жена и ще ти кажа следното:
Никога не казвай на една жена, че е остаряла. Тя го знае много добре. По-лошото е, че го чувства болезнено с всяка фибра на тялото си.
Затова отиди при прекрасната си принцеса и я събуди с една целувка. После може да потанцувате, както някога когато бяхте млади.
Няма нищо лошо да си припомняте младостта от време на време заедно.
После я заведи до огледалото, накарай я да се огледате заедно в него и й кажи, че е по-прекрасна от всякога.
И разбира се, не забравяй да й го казваш често.
Докато тя се вижда млада в твоите очи, всичко ще е наред.
Ти си нейното истинско огледало.
Пиша ти с голяма мъка на сърцето.
Искам да ти разкажа за последните събития в моето така щастливо в миналото семейство и така нещастно в момента.
Моята жена, прекрасната принцеса, заспа.
Не знам какво се случи, но се надявам, че ако ти разкажа предходните събития, ти с твоята мъдрост ще успееш да намериш в какво съм съгрешил и какво мога да направя за да поправя нещата.
Моята мила принцеса, с която се оженихме някога с много любов, започна да се държи странно преди две години.
Нашите деца порастнаха и се разпръснаха по белия свят. Когато и последната дъщеря замина да живее при съпруга си в съседното царство, моята прекрасна принцеса се заключи в най-високата кула на замъка и стоя там няколко дни. Ние всички се притеснихме, че ще умре от глад и мъка, но на четвъртия ден тя излезе от там и заяви, че смята да организира вечерни танци в замъка.
Аз бях готов на всичко само и само моята любима принцеса да е доволна.
И така всяка седмица организирахме по някое празненство в двореца или панаир в града. Моята прекрасна съпруга се веселеше и танцуваше с млади принцове, поканени от далече.
След няколко седмици аз изтъкнах, че започва да става малко уморително да сме свежи и весели всяка танцова вечер, че вече не сме млади и ни трябва повече почивка и спокойствие.
Когато чу това, моята принцеса ме погледна с единт такъв ужасен леден поглед и ми отговори:
- Аз не съм стара!
Разплака се и се заключи отново в кулата.
Не помня колко време се молих на вратата. Обяснявах на моята принцеса, че сме изживели нашата младост и тя е била прекрасна. Но младостта си е отишла и ние трябва да продължим да живеем така както сме, остарели.
Най-накрая тя излезе. Подмина ме без да ме погледне и се прибра в стаята си.
На другата сутрин разбрах, че е заминала.
Много тъгувах, но нали знаеш, царството, трябва да се грижа за него.
Донасяха ми често вести за моята обичана съпруга.
Разбрах, че гостува често на децата ни, обикновено след някоя пластична операция. Видях снимката й във вестника. Беше на някакъв благотворителен коктейл, тя изглеждаше като застинала във времето, млада и красива.
След една година тя се върна. Все още толкова красива, с подобрено тяло и лице. Но когато погледнах очите й... Те бяха толкова тъжни и уморени.
Тя каза, че иска да остане вечно млада. Закри всички огледала с покривала и се затвори в стаята си.
И после заспа.
Наредих да я преместят в кулата, заедно с леглото. Тя спи там вече от година и изглежда толкова красива и млада.
Не знам какво да направя за да я събудя.
***
Скъпи мой принце,
Току що разказах приказка на моя малък повереник.
Приказката беше за спяща красавица. Признавам, че твоето писмо ме подтикна да съчиня тази приказка, но разбира се аз я разказах по-различно. Моята приказка започваше с това как принцесата е заспала и завършваше щастливо. Един принц дойде и я събуди с целувка.
Мисля, че се получи красива приказка. Моят малък принц я хареса.
Хубавото на приказките е, че всички са млади и щастливи.
А когато младостта отмине ... какво става тогава? Защо ли приказките мълчат по този въпрос?
Аз съм стара жена и ще ти кажа следното:
Никога не казвай на една жена, че е остаряла. Тя го знае много добре. По-лошото е, че го чувства болезнено с всяка фибра на тялото си.
Затова отиди при прекрасната си принцеса и я събуди с една целувка. После може да потанцувате, както някога когато бяхте млади.
Няма нищо лошо да си припомняте младостта от време на време заедно.
После я заведи до огледалото, накарай я да се огледате заедно в него и й кажи, че е по-прекрасна от всякога.
И разбира се, не забравяй да й го казваш често.
Докато тя се вижда млада в твоите очи, всичко ще е наред.
Ти си нейното истинско огледало.
вторник, 19 януари 2010 г.
Моят виртуален аквариум
Все още не мога да повярвам, че така наивно се хванах да се занимавам с аквариум във фейсбука.
Дълго време отбягвах успешно всяка покана да стана щастлива фермерка. Също така оставих едно нещастно виртуално коте да умре от глад.
За което доста ме е срам, но то все пак беше просто една снимка.
Даже наскоро станах член на групата "Покани ме пак на Фармата и ќе ти ја запалам, па ќе ти ги заколам животните".
Обаче ето, едно погрешно кликане с мишката... Добре де, може би две погрешни цъкания, щото се опитвах да върша три неща едновременно.
И сега съм горд собственик на 75 литров виртуален аквариум, 19 риби, 2 рака, една морска звезда и всичко останало от раздел вътрешно оформление. И едно рибешко яйце, което ще се излюпи след 2 часа, 56 минути и 2 секунди.
Рибите огладняват средно на около 2 часа, аквариумът се замърсява наполовина за около 12 часа. Почиства се много лесно, което е разбираемо за един виртуален аквариум. Получавам точки за всяка дейност по този аквариум и израствам професионално, качвайки нива, като истински геймър. Левъл 6 аквариумджия звучи гордо.
Също така посещавам 3 изоставени аквариума на мои приятели. Там почиствам и после им обирам парите за деня. Странно е, че е позволено да се прави, но след като го открих се превърнах в истински пират.
Обаче, най-интересното е, че мога да тренирам всяка риба да прави някакви движения. Например да се движи на зигзаг, спиралообразно, на фльонги и тем подобни.
Мога и да ги сношавам тея риби. Резултатът е яйцето, което както споменах ще се излюпи след 2 часа, 51 минути и 30 секунди.
А днес изпаднах в най-долната ситуация през моето фейсбук съществуване. Помолих приятелите ми да гласуват за моя аквариум. Какво унижение... И изпратих някоколко покани... Толкова съм отвратена от себе си.
Затова сега пиша това с надежда да ми подейства терапевтично. Изглежда тоя виртуален аквариум ме е зарибил, или аз него, ама резултатът е неприятен.
Също така размишлявам за какво ми е истинският аквариума в хола, където плува една самотна риба, която не може да се движи на зигзаг, нито на спирали, а камо ли да прави различни фльонги и лупинги.
Честно казано нямам никаква мотивация да изчистя 22 литровия истински аквариум. Защото не очаквам да намеря съкровище там ;)
Дълго време отбягвах успешно всяка покана да стана щастлива фермерка. Също така оставих едно нещастно виртуално коте да умре от глад.
За което доста ме е срам, но то все пак беше просто една снимка.
Даже наскоро станах член на групата "Покани ме пак на Фармата и ќе ти ја запалам, па ќе ти ги заколам животните".
Обаче ето, едно погрешно кликане с мишката... Добре де, може би две погрешни цъкания, щото се опитвах да върша три неща едновременно.
И сега съм горд собственик на 75 литров виртуален аквариум, 19 риби, 2 рака, една морска звезда и всичко останало от раздел вътрешно оформление. И едно рибешко яйце, което ще се излюпи след 2 часа, 56 минути и 2 секунди.
Рибите огладняват средно на около 2 часа, аквариумът се замърсява наполовина за около 12 часа. Почиства се много лесно, което е разбираемо за един виртуален аквариум. Получавам точки за всяка дейност по този аквариум и израствам професионално, качвайки нива, като истински геймър. Левъл 6 аквариумджия звучи гордо.
Също така посещавам 3 изоставени аквариума на мои приятели. Там почиствам и после им обирам парите за деня. Странно е, че е позволено да се прави, но след като го открих се превърнах в истински пират.
Обаче, най-интересното е, че мога да тренирам всяка риба да прави някакви движения. Например да се движи на зигзаг, спиралообразно, на фльонги и тем подобни.
Мога и да ги сношавам тея риби. Резултатът е яйцето, което както споменах ще се излюпи след 2 часа, 51 минути и 30 секунди.
А днес изпаднах в най-долната ситуация през моето фейсбук съществуване. Помолих приятелите ми да гласуват за моя аквариум. Какво унижение... И изпратих някоколко покани... Толкова съм отвратена от себе си.
Затова сега пиша това с надежда да ми подейства терапевтично. Изглежда тоя виртуален аквариум ме е зарибил, или аз него, ама резултатът е неприятен.
Също така размишлявам за какво ми е истинският аквариума в хола, където плува една самотна риба, която не може да се движи на зигзаг, нито на спирали, а камо ли да прави различни фльонги и лупинги.
Честно казано нямам никаква мотивация да изчистя 22 литровия истински аквариум. Защото не очаквам да намеря съкровище там ;)
събота, 2 януари 2010 г.
Приказка за цветовете (Скъпи принце 2)
Скъпи мой принце,
Отново е вечер и аз ще ти разкажа поредната история.
Мисля днес да е за едно селско момиче, което виждаше как светят хората.
Виждам, че се чудиш, как може хората да светят... Ами те си светят, всеки с различна на цвят светлина.
Някои светят сами, други само отразяват чуждата светлина.
Докато било малко, селското момиче виждало красиви светлини, обкръжаващи хората.
Майка й светела с красив розово-сребрист оттенък. Баща й искрял с дълбоко синьо.
Малкият й брат преливал в зелено-синята гама. Любимата й баба излъчвала царствено виолетово.
Селското момиче се забавлявало да наблюдава всички тези цветове, радвало се и се смееело, когато забележи непознати оттенъци в заобикалящите го хора.
И така, скъпи ми принце, момичето растяло.
Аз се запознах с нея, когато дойде в града. Беше вече млада красавица, търсеща призванието си в живота. И както ми е споделяла понякога, търсеше и любовта също.
Скъпи ми принце, и ти сигурно като станеш млад момък ще се замислиш върху целта в живота си.
Но за сега си още дете и затова се радвай на всеки миг поднесен от детството си.
А това за любовта, да ти кажа си е измислица на младите девойки. Нали се сещаш - онези истории за принца на бял кон. Всяка девойка си мечтае да стане принцеса. Само дето принцовете са толкова малко, че не стигат за всички.
Да знаеш, че си изчезващ вид.
Ама какви ти ги разправям, ще вземеш да сънуваш кошмари...
Хайде да си продължа разказа.
Селското момиче избра мен да сподели своята тайна. За това как виждало хората да светят.
Разказа ми, че от както е пристигнала в града започнала да става все по-тъжна и тъжна.
- От както вече не съм дете, виждам хората около мен да светят само с тъмна грозна кафява светлина... - каза ми тя разстроена.
- Че има ли такава светлина? - учудих се аз.
- За съжаление има. Една такава мътна и кафява, като вода разбъркана с кал. Боли ме да ги гледам такива. Не знам какво се случи, но колкото бях щастлива докато бях дете, толкова нещастна започвам да ставам с всеки изминал ден.
И така тъгата започна да я завладява. Чаканият принц не идваше. Всички останали хора, които срещаше, бяха "окаляни". Така започна да ги нарича тя.
След това тя замина. Замина по широкия свят да търси хора, които да светят така, както светеха околните през детството й.
Пише ми от време на време.
Пише ми, че още не е намерила принца и че "окаляните" нямат край.
Хайде заспивай скъпи принце, знам че тази приказка се получи тъжна. Но това е за да си подготвен, че по света има и много тъга.
А пък аз трябва да отида да напиша отговор на селското момиче.
***
Скъпа моя приятелко,
Знаеш, че не можеш да си върнеш детството.
Колкото повече остаряваш, толкова повече кални цветове ще забелязваш в хората около теб.
Ще ти открия една моя тайна.
Не знам дали ще ти помогне, но на мен ми става по-леко всеки път когато погледна моя малък принц.
Той е още дете и като всяко дете свети във всички цветове на дъгата така силно, че чак очите ме заболяват.
Отново е вечер и аз ще ти разкажа поредната история.
Мисля днес да е за едно селско момиче, което виждаше как светят хората.
Виждам, че се чудиш, как може хората да светят... Ами те си светят, всеки с различна на цвят светлина.
Някои светят сами, други само отразяват чуждата светлина.
Докато било малко, селското момиче виждало красиви светлини, обкръжаващи хората.
Майка й светела с красив розово-сребрист оттенък. Баща й искрял с дълбоко синьо.
Малкият й брат преливал в зелено-синята гама. Любимата й баба излъчвала царствено виолетово.
Селското момиче се забавлявало да наблюдава всички тези цветове, радвало се и се смееело, когато забележи непознати оттенъци в заобикалящите го хора.
И така, скъпи ми принце, момичето растяло.
Аз се запознах с нея, когато дойде в града. Беше вече млада красавица, търсеща призванието си в живота. И както ми е споделяла понякога, търсеше и любовта също.
Скъпи ми принце, и ти сигурно като станеш млад момък ще се замислиш върху целта в живота си.
Но за сега си още дете и затова се радвай на всеки миг поднесен от детството си.
А това за любовта, да ти кажа си е измислица на младите девойки. Нали се сещаш - онези истории за принца на бял кон. Всяка девойка си мечтае да стане принцеса. Само дето принцовете са толкова малко, че не стигат за всички.
Да знаеш, че си изчезващ вид.
Ама какви ти ги разправям, ще вземеш да сънуваш кошмари...
Хайде да си продължа разказа.
Селското момиче избра мен да сподели своята тайна. За това как виждало хората да светят.
Разказа ми, че от както е пристигнала в града започнала да става все по-тъжна и тъжна.
- От както вече не съм дете, виждам хората около мен да светят само с тъмна грозна кафява светлина... - каза ми тя разстроена.
- Че има ли такава светлина? - учудих се аз.
- За съжаление има. Една такава мътна и кафява, като вода разбъркана с кал. Боли ме да ги гледам такива. Не знам какво се случи, но колкото бях щастлива докато бях дете, толкова нещастна започвам да ставам с всеки изминал ден.
И така тъгата започна да я завладява. Чаканият принц не идваше. Всички останали хора, които срещаше, бяха "окаляни". Така започна да ги нарича тя.
След това тя замина. Замина по широкия свят да търси хора, които да светят така, както светеха околните през детството й.
Пише ми от време на време.
Пише ми, че още не е намерила принца и че "окаляните" нямат край.
Хайде заспивай скъпи принце, знам че тази приказка се получи тъжна. Но това е за да си подготвен, че по света има и много тъга.
А пък аз трябва да отида да напиша отговор на селското момиче.
***
Скъпа моя приятелко,
Знаеш, че не можеш да си върнеш детството.
Колкото повече остаряваш, толкова повече кални цветове ще забелязваш в хората около теб.
Ще ти открия една моя тайна.
Не знам дали ще ти помогне, но на мен ми става по-леко всеки път когато погледна моя малък принц.
Той е още дете и като всяко дете свети във всички цветове на дъгата така силно, че чак очите ме заболяват.
Абонамент за:
Публикации (Atom)