петък, 12 декември 2008 г.

Лекарски истории

-- 1 --
Митко си играеше с една метална кутия от консерва. Майка му го беше изпуснала за малко от поглед и той се възползва от придобитата свобода да пипа всичко по земята. Кутията беша лъскава и това привлече вниманието му. Майка му се стресна, когато чу силен рев. Тя изтича при него и той със сълзи на очите протегна малката ръчичка. В дланта му се беше забила метална стружка от консервната кутия.
Майка му веднага го метна на рамо и се затича да вика бащата. Запалиха колата и изхвърчаха към личния лекар.
Личният лекар се намръщи, когато разбра за какво става дума.
- Вие не можахте ли да го извадите? - попита той майката.
Майката се изненада и отвърна:
- Ама как така да го извадя? С какво? Не трябва ли да се промие с нещо?
- Ами нямате ли спирт в къщи? Взимате пинсети и го изваждате. После намазвате със спирт. - докторът продължаваше да се муси.
- Ама как така ще го правя това в къщи? Ами ако потече кръв или нещо друго се случи?! - гласът на майката се сдоби с пискливи истерични ноти.
- Аз тука не мога да направя манипулацията, защото нямам подходящи инструменти! Отивайте в Пирогов!
Майката затръшна с яд вратата и колата се засили към Пирогов.
В Пирогов лакарите се стъписаха.
- Защо идвате при нас?! - обля ги с леден глас дежурната лекарка.
Майката разказа как личния лекар я е изгонил, заради липса на инструменти.
След това се наложи да изслуша всякакви ругатни по адрес на личните лекари.
Но стружката беше отстранена и ръчичката беше излекувана.
-- 2 --
Прилоша й изневиделица. Мъжът й се притесни. Почти я пренесе на ръце - последните метри до колата.
Докато той палеше колата тя само имаше сили да измърмори: "Тоше, късно е, няма да хванем доктора". Той не й обърна внимание и натисна газта на овехтялата ладичка.
Бяха в кабинета на личния лекар. Тя се строполи върху стола. Имаше чувството, че плува. Всичко се размазваше пред очите й, отворения пасианс на лекарския компютър, часовникът показващ 18:20, сърдития поглед на лекаря. Той вече беше съблякъл престилката.
- Съжалявам, но работното ми време свърши. Отивайте в спешния кабинет на Н-ската поликлиника.
По бузите й потекоха сълзи и тя се остави мъжът й да я завлече обратно до колата...

-- 3 --
- Знаеш ли, че съседа от 3-тия етаж е починал миналия ден.
- О! Колко тъжно... От какво почина?
- Беше дълго време болен от диабет. Много тежък диабет. Последно беше в болницата миналия месец. Там като го видели, че е на умирачка, го изписали. Пък и му свършила пътеката.
- Ами те така направиха и с баща ми. От левкимия почина човека.
- Аз бях чувала, че някои даже не искат да ги приемат в болницата. Като ги видят, че са много болни ги връщат, да си умират в къщи.
- Сигурно за да не харчат пари да се грижат за тях. Да има лекарства за тея дето могат да се излекуват.
- Ама те от къде знаят, кой може да се излекува и кой не. Само Господ знае, а те са лекари, дали са клетва да лекуват...

-- 4 --
Донесоха й бебето на втория ден. Беше раждала със секцио и трябваше да се възстановява от операцията. Сестрата от родилното вкара в стаята няколко бебешки легла на колелца и ги заряза по средата на стаята. Тя се вдигна с труд от леглото, болеше я обаче бебето писукаше в едното легълце и тя впрегна целия си майчински инстинкт за да стигне до него. Същото направиха и останалите майки от стаята.
Когато успяха да се настанят обратно по леглата гушнали скъпоцените вързопчета, те се спогледаха.
Една майка смело извади гърдата си извън нощницата и бебето й засука. "Явно й е второ" - помислиха си другите и започнаха да я наблюдават внимателно и да правят същото.
Но всяко бебе си беше с характер. Едно се впи като пиявица, друго обаче като усети майчиното сърце, се успокои и заспа без да обръща внимание на примамливата бозка. Майката се шашардиса. Другите майки с повече опит започнаха да дават съвети. "Ощипи го леко по носа." "По бузките, по бузките." Обърканата майка събуди бебето и то ревейки най-накрая засука. Радостта не беше още стихнала, когато главата на бебето се отдели от гърдата и то отново заспа.
Майката минаваше през кърмаческите неволи на всеки 3 часа. На третото кърмене помили една сестра да й помогне и да покаже как се кърми. Сестрата се фръцна и заяви че няма нищо сложно и нека майката да гледа другите как кърмят. И избяга по сестринските си работи.
Майката не се примири и се опита да намери дежурния лекар. След половин час се върна в стаята със сълзи на очите. Другите майки веднага я заразпитваха какво е казал лекарят.
- Каза ми да купя един стек маркови цигари и някакъв алкохол и да го дам на сестрата. Тя щяла да ме научи как да кърмя.
Майката подсмръкна и отиде да се обажда на таткото.

******
Героите в разказа не са измислени и всяко съвпадение с реални лица е съзнателно търсен ефект.
******


сряда, 15 октомври 2008 г.

Смисълът

   Бяха седнали в градината на ресторанта. От близкия парк до тях долиташе приглушена глъчка на играещи деца.
   Беше почнало да се стъмва. Фенерите светеха приглушено, колкото да се ориентираш, къде ти е чинията.
   Те бяха потънали в разговора и пийваха.
   Момичето забеляза бабата, когато тя нагласи кофата с цветя върху стълбите към градината. Беше една такава нисичка, колкото едно десетгодишно дете. Клатушкаше се между масите на кривите си крака и предлагаше букетчета. Мина и покрай тяхната маса. Те я отпратиха.
   Бабата се движеше като безплътен дух между масите. Не досаждаше. Тихо питаше дали някой иска букетче. Един татко, излязъл със семейството си на вечеря, се смили над нея и подари букетче на жена си. "С един куршум два заека" - си помисли момичето, докато с едно ухо слушаше събеседника и наблюдаваше бабата.
   Бабата приключи с обиколката. Подреди останалите букетчета в кофата си. С охкане се спусна по стълбата.
   Момичето не издържа и възкликна.
   - Ох, тази баба къде е тръгнала с тея цветя? Гледай я, едвам ходи.
   Момчето без да се замисли отговори.
   - Сигурно това изпълва със смисъл деня й и я държи права.
   Момичето се загледа в гърба на бабата, която клатушкайки се потъна в сенките на парка.
   С какво ли щеше да осмисля деня си тя, когато остарее?

сряда, 8 октомври 2008 г.

Органично продължение

Вчера опитах от органичното кисело мляко.
На него се натъкнах по време на седмичното пазаруване в голям софийски магазин.
Беше подредено на стелаж с гордо мъдреща се табела "Bio-Organic" или "Organic-Bio", не си спомням точно.
Освен киселото мляко
на този стелаж открих следните интересни продукти:
Органик Йогурт (Yogurt) - честно казано винаги съм се затруднявала да определя какво точно означава йогурт, още от както думата навлезе в българския език, внесена от хан Аспарух в една реклама. Едно време си мислех, че това е еквивалента на киселото мляко в държавите, където няма такова. Ама сега вече не знам какво е.
Органик краве сирене с цена около 14 лв за килограм ...
Органик яйца от свобоно живеещи кокошки. 4 пъти по скъпи от яйцата на кокошки затворнички.
От този богат избор реших да опитам само киселото мляко. И то само една кофичка, защото беше 4 лв.
Хареса ми. Имаше приятен и плътен киселичък вкус. Изядох половината и оставих другата половина за експерименти.
Ако е истинко, кисело мляко би трябвало да вкисне по най-бързия начин. Малко се озадачих от срока на годност на етикета, който предполага трайност две седмици след като го купих. Затова сега ще го чакам да вкисне.
Как се проверя дали яйцата са от свободни кокошки? Това не знам.

понеделник, 29 септември 2008 г.

Organic mania

Настъплението на органичните. "Органичните какво?" - ще попита някой. Да знаете, че "храни" не е правилният отговор.

Никога не съм предполагала, че органик истерията ще успее да пусне коренчета в нашата толкова натурална България. С усмивка слушах едно време разни американци, пристигащи за няколко дена в България, как настървено си поръчват шопска, мешана, овчарска, родопска и тем подобни салатени разновидности. За закуска, обед и вечеря. Също така с дълбоко учудване посрещах техните обяснения, че в Америка такива хубави домати можели да се намерят само в Органик магазините. И стрували скъпо... Това американец да каже, че някаква храна му е скъпа...


След това започнаха да пристигат притеснителни сведения от Русия. Друг световен гигатнт, започнал да затъва в спорове по въпроса за Органик храната. По едно време прочетох, че австралийците отдавна са пощурели, но това го отдавам на силната радиация.


Органик фоод (Organic food) в превод на български означава "органична храна". Справка в английската уикипедия ни учи, че това е храната направена от продукти, които са отгледани при определени условия. Например, да са отгледани без използване на пестициди, изкуствени торове и други подобни химикали. Много важно условие също е тези продукти да не са генно модифицирани.


Аз нямам нищо против разбира се зеленчуците, които ям да не са пълни с отрови. Даже предпочитам да не са.
Обаче казусът за генните модификации малко ме обърква. Според мен всяка кръстоска на различни сортове се явява такава генна модификация. А пък това си е основната работа на пчелите, пеперудите и всички други насекоми. След като изчетох огромно количество спорове по въпроса, все още не съм изяснила позицията си.

Уточнявам, че под термина генна модификация се има пред вид целенасочено променяне на генотипа на растението или животното за постигане на по-бързи резултати. По просто обяснено - пчеличките и пеперудките ще създадат покрай опрашването нов сорт за милион години. Ние хората можем да го направим за една година. Това което хората правят е генна мутация и строго се порицава от органик маниаците. И точно тук е пънчето, което ме спира да заема страната на органиците. Ами това което ядем в момента, било то отгледано в собствената градина на село, от векове вече не е пъвичният сорт, от който е тръгнало всичко. Всички житни и бобови са отдавна модифицирани съвсем насилствено и целенасочено, за да могат да се отглеждат и на по-студено, и на по-топло и на по-бедна почва и на по-богата.

Нека се върнем един век назад и се заемем със селско стопанство. Засаждаме картофи, малко царевица, домати, краставици, но най важното е пшеницата. Всички картофи в селото се разболяват от някаква картофена болест (не съм специалист). Годината е много суха и пшеницата дава много малко добив. Оставяме десет членното семейство да гризе кочани царевица. Доматите ги изяжда колорадският бръмбар, който поради липса на картофи се е прехвърлил на роднините им. След няколко подобни години в селото пристига един човек, който казва, че е създал сорт картофи, които не ги лови мана и бръмбари. Селяните му се радват безкрайно и купуват семена от новия сорт.
Мисля, че всеки знае историята нататък. Никой не е безгрешен. Пестицидите са прилагани с най-добри намерения. Предполагам, че всеки градинар е изпитвал огромна радост, знаейки че отровата, която пръска в градината си, отнася на оня свят цялата популация попови прасета. Но е хубаво, когато хората се учат от грешките си.

Така че идеята да се спазват някакви правила при отглеждането на храната е доста добра и здравословна.

За съжаление, както почти всяка добра идея в нашия свят и тази започва да се превръща в нещо много гнило, когато хората усетят, че може да носи много пари.

И така в момента вече се вихри Органик манията.
Терминът органик все още не е преведен подобаващо на бългаски. Органична храна звучи като тотална тафтология. Може би ни се е случвало в детството си да хапнем нещо неорганично, но това е по-скоро болезнено изключение.

С огромно любопитство си купих първите домати, които имаха красив бял надпис "Organic - чиста продукция от България". Тъй като беше май месец, нямаше как да не се досетя, че са от парник. За мен нещо израстнало в парник не е от най-чистите продукти, но на фона на турските домати с вкус на кашон, тези поне леко накиселяваха.

След това се натъкнах на хляб органик. Тук вече трябваше да помисля. Хлябът се прави обикновено от много малко и много прости съставки. Някак си не можех да възприема идеята, че обикновеният хляб, който ям всеки ден не е органик. Сигурно става дума за пшеницата, бодро си помислих аз. И може би за водата. Само къде са намерили не генно модифицирана пшеница е интересно. Тя трябва да е адски скъпа, а цената на органик хляба не може да е много висока, защото никой няма да го купи. Това е народопсихология.

Следващите напъни на органик манията на нашия роден пазар забелязах по време на рекламите. Органик крем за вашата кожа. От органик краставици. Леле, колко ли краставици са нужни за подобен крем. Значи аз ще ям мукавени испански краставици, но затова пък кожата ми ще е напоена с първокласна органична краставица! В рекламата не се казваше, че е българска.

Търговците в световен мащаб яхнаха това ново органично конче и отдавна вече са минали в следващо измерение на Органик "нещата". Имат си Органик вода (
http://www.organicsaustraliaonline.com.au/category516_1.htm) и органик тоалетна хартия от чист памук ... (http://www.nigelsecostore.com/acatalog/Organic_Cotton_Toilet_Paper.html).
Най-последно предложение - "100 % Organic Software" (100% органичен софтуер). Който не вярва, може да чете тук (
http://www.mozilla.com/en-US/firefox/organic/)

Както вървят нещата, етикетчето "Organic" вече може да бъде залепено на всяка кутийка. Аз например мисля да си залепя етикетчето от доматите на тоалетната чиния. "Organic - чиста продукция от България", как гордо звучи...

Между другото сред многото Органик предложения има и доста смислени. Но те някак потъват в рекламната истерия, и както винаги идеята бива опорочена. Това се получава, когато хората забравят за истинската цел на това, което правят.

В случая с храната най-важното за всеки е следното:
Да ядете храна, от която да не се отровите или разболеете. Дали е полезна за вас или не, това може да ви го каже само диетолог или алерголог.

За сега аз лично не виждам никаква полезност от това да купя нещо маркирано като Органик. Виждам само една мода, която ще отшуми в момента, когато производителите отчетат загуби.
Когато пазарувам, чета много внимателно етикетите, обаче въпреки това никога не съм сигурна дали написаното на тях е вярно. И никой не може да ми го гарантира.
Даже ако си отглеждам доматите собственоръчно, пак не мога да съм сигурна дали не са поели от заразената почва мръсотията на близкия Кремиковци например.
А и както се убедихме покрай кризата с боклука, домати най-добре виреят върху отпадъците. От това по-органик, здраве му кажи.

Каквито и етикетчета да слагаш, проблемът е много по комплексен и решението му зависи от всички хора на земята, а не от купчинка маниаци.


вторник, 16 септември 2008 г.

Панелката

"Ако стените можеха да говорят..."

Стените сигурно не, но аз мога. Всички си мислят, че само родовите къщи, просъществували повече от век имат какво да разкажат. Аз пък имам толкова за разказване за панелаката, в която живея от ... както се помня. А се помня горе долу от 5-6 годишна. Което прави вече повече от 30 години. Няма даже и половин век.
Какво ли интересно могат да разкажат стените на един панелен апартамент? Зависи, дали е бил късметлийски и там са живели радостно и спокойно, или е бил прокълнат и в него никой не е бил щастлив и не се е задържал за дълго. Ако ви е интересно, какво ще разкаже вашето жилище, само долепете ухо до панелената стена и слушайте.
На мен винаги ми е интересно и аз слушам вече толкова години.
****
Когато се нанесохме в апартамента на първия етаж, за нас нямаше особена промяна. В Съветския Съюз живеехме в абсолютно същия апартамент, в абсолютно същия блок. Предполагам, че този факт е бил решаващ, когато баща ми е трябвало да избере измежду две предлагани му жилища. Съвпаденията не свършваха до тук. Пред новото ни жилище се довършваше детска градина, близнак на детската градина, която аз гледах всеки ден от прозорците на жилището ни в СССР. И ей така просто, независимо от безбрежното разстояние, което прелетяхме за да дойдем от Москва до София, ние заживяхме в същия панелен апартамент, със същата детска градина отпред. Според мен си имаше някои плюсове. Обзавеждането, което моите родители довлякоха от СССР, си застана на местата и ние заживяхме на новото място.
****
Първите съседи, с които се запознахме беше семейството на леля Стефка. Живееше с дъщеря си Цецка и мъжа си. Не му помня името. Леля Стефка беше тартора в семейството, и както се очертаваше, и във входа. Тя знаеше всичко за всеки в околността, водеше изключително пълноценен социален живот и съвсем логично беше първата, която нахълта в къщи с важната мисия да ни представи пред общността на входа.
Аз бях представена на дъщерята Цецка и бях оставена на произвола на съдбата, говореща само руски език. Цецка разбира се никак не беше очарована. Намусената физиономия беше много красноречива.
Малко по-късно бях изкарана при децата пред блока. Нямам идея как съм си комуникирала с тях, обаче тъй като бях един много подвижен скакалец, бях приета с възхищение, когато успях да си вдигна крака толкова високо, че да се преборя със седма позиция на ластика. Седма позиция на ластика, това е когато ластикът е вдигнат на нивото на главата ти. От там нататък българският език си дойде някак от самосебе си.
****
Леля Стефка беше клюкарка по душа. Научавахме от нея всички текущи новини свързани със съседите. И тя и мъжът й бяха от някакво село, дошли да работят в София. Мисля, че мъжът й работеше в "Кремиковци" или в някакво друго много вредно за здравето предприятие, защото се пенсионира по болест много рано.
Пушеше като комин "Стюардеса". Лично съм му купувала, тогава все още в кварталния магазин познаваха почти всички от околността и трябваше само да кажеш, че цигарите са за татко ти или за чичо еди кой си. Той много рядко излизаше, предпочиташе да седи в къщи на балкона.
Леля Стефка можеше да меси. Даже се опита да научи майка ми как да меси питката с късмети. То тогава я месехме за нова година.
Апартаментът, в който живееха тримата беше едностаен. Тесничко им беше, особено когато Цецка порасна. Леля Стефка вложи сърце и душа да си издейства по-голям апартамент, заради инвалидността на мъжа си. Тамън получиха четиристаен в съседния нов квартал, преместиха се и мъжът й умря. Леля Стефка идваше няколко години подред след това да лепи некролога му на входа. После забравихме за нея.
В тяхната гарсониера се смениха много семейства, но нито едно не остана много дълго. Една баба завърши земния си път там. После семейство с бебе, живя за малко там. Какво да го правиш, малка гарсониера, има си някои предимства, като това, че се намира над абонатната станция на парното. През зимата ставаше безобразно топло, толкова, че можеш да печеш филийки хляб на радиатора. Но както и да го гледаш, по размер става само за самотен човек. А самотните носят само тъга, която се впива в панелните стени.
****
До нас живееха мъж и жена в златната възраст. Бяха известни с това, че мъжът обожаваше да се разхожда по долни гащи (парашутки) на балкона си. Тогава дърветата бяха токущо засадени и всички минаващи в района и от съседния блок можеха свободно да се любуват на тази гледка. Той не се трогваше особено от интереса. Не знам дали леля Стефка им беше правила забележка, каквато си беше устата, но със сигурност не пропускаше да ни уведоми за поредното излизане на съседа по гащи на балкона и да обсъди, как не го е срам да си развява дреболиите пред погледите на хората.
Те се пренесоха да живеят на друго място и апартаментът си остана общински. През него преминаха две семейства цигани. Различни, като небето и земята. Едното семейство с много деца. Никога не успях да им хвана бройката. Почти го разрушиха. От време на време влизаха през балкона си. Тогава баща ми реши, че е време да се обзаведем с решетка на прозореца. Страшно си беше да чуваш, как до твоя прозорец посред нощ някой се катери по водосточната тръба.
Семейството изчезна изненадващо един ден. На тяхно място дойде друго циганско семейство. Те направиха основен ремонт на апартамента, той светна, и после дълго го показваха на всеки съсед, който прояви поне малко интерес. Те бяха първите, които сложиха желязна входна врата. И ние се дивяхме и цъкахме с език.
Но явно и на този апартамент не му беше писано да е щастлив. И това семейство си замина, преместиха се в по-голям апартамент в съседния блок. Жилището седя самотно и необитаемо с години. Най-накрая проплака от самота. Зад желязната врата се спука една тръба и в продължение на седмици водата се изливаше като малка рекичка върху красивите теракотени плочки. Когато успяхме да спрем водата и да намерим ключ, за да може водопроводчика да влезе и да поправи теча, вътре се беше развила първична растителност. Никога не бих повярвала, че нещо може да поникне върху теракотени плочки. От тогава започнах да си давам сметка за силата на природата.
****
Апартаментът на 3-тия етаж. Много тъжен апартамент. Докато бях дете, там живееше една много стара баба. Децата звъняха на вратата, а тя им подаряваше всякакви джунджурии. Според мен беше почнало с някой малък навлек, който беше получил някакво боядисано перо от бабата, за да се разкара и да не я тормози. Той беше разказал на другите деца и скоро пред вратата на нещастната баба имаше все някой дежурен. Не знам от къде се бяха снабдили с такова количество панаирни играчки. Аз получих една малка колкото пръст кукличка, облечена в чужда носия. После майка ми заплаши с последсвия, ако не оставим бабата на спокойствие.
Бабата умря. Даже имам някакъв смътен спомен, че се самоуби. На нейно място се нанесе синът й. Взе си жена, родиха си дете, разведоха се, и той се побърка.
Когато бях студентка, той хвърляше празни бутилки от балкона си късно вечер. За щастие нямаше улучени. Мисля, че все пак беше съхранил някаква капчица разсъдък. Бутилките се разбиваха на плочките до самия вход, но явно избираше подходящ момент, когато нямаше никой отдолу. Викахме няколко пъти милиция. След няколко седмици престана. Изчезна от апартамента и когато се върна по-късно вече беше съвсем мълчалив и незабележим. До толкова, че когато умря през лятото никой не забеляза цял месец.
По някое време съседите на горните етажи започнаха да се оплакват от нетърпима смрад и обвиняваха умряла котка в мазето. Ние на долните етажи не усещахме почти нищо, но всички настървено се хвърлиха да претърсват мазетата. Мина време докато осъзнаем от къде идва миризмата.
Изнесоха това което беше останало от него като купчинка увита в одеало. Милиционерът, който беше влезнал пръв в апартамента, после дойде в къщи да моли да се измие и за дезодорант. Напръска се с него, и от тогава мирисът на точно този дезодорант го свързвам с миризмата на мърша. Все едно двете са се оплели една в друга.
Като че ли съдбата на този апартамент тръгна в добра посока след това. Там се нанесе семейство с две деца. Едното беше осиновено. Никой не се оплакваше от тях. Понякога децата вдигаха врява, но това си е в реда на нещата. Но когато казвам, че един апартамент може да бъде прокълнат, не се майтапя. Независимо от временните затишия, все пак злото ще намери пролука, през която да се измъкне.
Бащата умря рано и остави вдовицата да се оправя с двете деца. Криво ляво, ляво, ляво и тя се пропи. Децата някак си доизрастнаха на самотек и сега от апартамента се носи отново воня на мръсотия. Тези от горните етажи отново се тормозят, но решение не намират.
****
Панелките уж не са много стари. Друго е един вековен замък, устоял на войни и природни бедствия. Но повечето замъци имат един или най-много два призрака, бродещи из коридорите и плашещи лековерните посетители. Замъците са красиви. Панелките не са. Но панелките са населени с духовете на предишните си обитатели. Поне по един дух на всеки апартамент. Загледайте се в прозорците, когато минавате покрай някой панелен блок. Зад перденцата може да зърнете миналото да наднича с любопитство.


сряда, 10 септември 2008 г.

Албена е зелена!

Беше минала една седмица, откакто изпратихме дъщерята на детски лагер в Албена. Дойде време да отидем и да погледнем как изглежда лагера. Взех си отпуска за петъка и след половин ден натъкмяване на багажа, успешно се измъкнахме от София с мъжа ми.

Последно бяхме на българското черноморие през 2005 година, в Созопол. Още тогава се налагаше сутрин да мигрираме до плажа на къмпинг "Смокините" и да се връщаме след обед в Созопол. И двата плажа на Созопол бяха пълни до спукване на шевовете, което си е постижение, като се има предвид дългата пясъчна ивица на плажа на новия град. Централния няма да го коментирам. От тогава се отказахме да ходим в нашите родни морски курорти. Особено след като прекарахме един ден в Аквапарка на Слънчев бряг. Всичкия тоя бетон и в София си го гледам. Да, вярно е, че там е малко по-шарено.

И така потеглихме към Албена със смътни подозрения за качеството на пътя и качеството на курорта. Резервацията ни беше в хотел "Добруджа". Онзи високия с форма на огъната пирамида с три страни. Резервацията беше успешно направена по електронна поща плюс превод на капаро.

Решихме да проверим състоянието на магистрала Тракия. Тъй като сигурно скоро нямаше да ни се случи да пътуваме пак към родното море.

Резултатът: 4 часа от София до Бургас. Средна скорост на магистралата 130 -140 км/ч. Отрязъкът без магистрала имахме късмет да го минем бързо, тъй като не попаднахме на задръствания.
Неприятни наблюдения: Магистралата около Пловдив е в плачевно състояние. Такива вълни са се образували покрай безбройните кръпки, че пътуването прилича повече на онея влакчета на ужасите, в които гравитацията си играе с теб.

След това започна гадното. Бургас - Варна е път отврат. Съпроводен с гледки от филм за апокалипсиса. Около Слънчев Бряг където и да погледнеш покрай пътя зеят празни строежи, като изоставени след атомно нападение. Изглеждат довършени и съвършено безжизнени. И разбира се гледките на нерадостната българска оранжево-бежова архитектура от последните 10 години се редят една до друга по целия път Бургас - Варна, пък и след това.

Във Варна се загубихме. Наивно последвахме една самотна табела, на която пишеше "Балчик" и която ни изхвърли по средата на циганско гето. Имахме карта, но какво от това. Ориентирахме се по слънцето за приблизителната посока, по която трябва да поемем и скоро се оказахме на някаква централна улица. Като намерихме табела с името на улицата, вече нещата се проясниха и след няколко врътки успяхме да излезем от града в правилната посока.


Ако някой случайно минава за първи път по пътя от Варна към Балчик, да не се стряска. Варна няма край... По-точно застроеното свършва малко преди Албена.

Пристигнахме в комплекса Албена когато вече се свечеряваше.
Настаняването мина успешно, с изключение на факта, че по време на преговорите за резервация, настоявах да ни запазят стая на по-висок етаж и въпреки това получихме стая на 3-тия етаж. Както отбеляза мъжа ми, все пак добре е, че са разбрали, че не искаме да сме на първия етаж.

Хотел Добруджа е голяма сграда в сравнение с всичко наоколо.
Стаите, поне тази в която бяхме пазят усета за обзавеждане стил 70-80-те години на миналия век. Леко освежени с нова боя и позакърпени. Добре почистени, но все пак леко захабени. Изненадваща липса на сушилка за кърпи и бански на балкона.

Предлагат прекрасна закуска под формата на много богата шведска маса, която от 8 до 10 часа се поддържа винаги заредена.
Толкова за хотела.

Комплексът определено ни изненада със зеленината си. И липсата на нови строежи. Така дорбе запазеният комплекс представлява едно много приятно сливане на сенчести дървета и стилна архитектура. Да напомня само, че архитектурния дизайн е френско дело и след толкова години продължава да впечатлява, особено след като човек се е нагледал на безрадостните напъни на българските архитекти.

Курортът беше пълен с руснаци и румънци. Руснаците се предвижваха на големи тумби, събрани според тур операторската агенция, която ги е довела. Румънците се групираха на принципа "Татко, мама, баба, дядо и аз в една кола". Глъч и веселба до късна нощ. Поради факта, че повечето туристи бяха пристигнали на All inclusive, заведенията за хранене не бяха на ниво.
Препоръчително е да се посети ресторант "Панорама" на последния етаж на хотел "Добруджа". От прозорците му се открива потресаваща гледка към морето и целия комплекс. Пък и готвачът и сервитьорите се стараят.
Наложи ни се да смятаме цените на яденето в евро, за да не се стряскаме много. Например: Вечеря за двама с умерено количество алкохол излезе около 35 евро. Звучи по-добре, от колкото ако си го кажеш в левове. Но такива са горе долу цените в Гърция, така че "Здравей, Европа!".

Разгледахме детския лагер. Приятно място. Аз и до сега не мога да обясня читаво, как дъщеря ми попадна там. Цялото име на лагера е "Детски оздравителен лагер "Бригантина"". Въпреки, че детето пипна някаква настинка още първата седмица. Но това е друга тема. Покрай здравните проблеми, времето прекарано там изглеждаше да е било весело. Лагерът има басейн, джакузи и водна пързалка. Също така разполага със заградено място на плажа, тамън до спасителя. Ние разбира се подмолно се възползвахме. За малко да ни хванат, когато един плажен "изнудвач" претича покрай нас и като видя, че не сме деца, се опита да ни ощави с плажна такса или каквото се нарича там. Аз обаче събрах целия си респектиращ вид (по бански) и заявих, че сме от лагера и децата ни са отишли да обядват. Повече не са ни закачали.

Комплексът предлага и доста платени забавления. Имам пред вид от тези, дето хвърляш топки по тенекиени кутии или вадиш гумени патета от езерце. Зърнах и ледена пързалка. С ентусиасти, каращи кънки на лед.
Едно от най-екстремните вечерни развлечения се оказа каране на вело-рикша. За първи път видях такива за 4-ма човека. Според мен това едно опасно занимание, както за каращите, така и за пешеходците. За паркиралите коли си е направо заплаха.

По обратния път от Албена към София, се загубихме пак, при това два пъти.
Първия път прелетяхме покрай една табела на която пишеше, че ако искаме да стигнем до Аладжа манастир, трябва да се заобиколи, щото има свлачище. Тъй като ние искахме да стигнем до Варна, игнорирахме табелата и връхлетяхме точно върху свлачището. От там през някакви дебри на Златните пясъци успяхме да се измъкнем и да нацелим пак пътя. Туристическа забележка: "Златните пясъци" приличат на Драгалевци. Много нови къщи, никакви пътища, подозирам, че канализацията е на същото дередже.

След това не успяхме да намерим изхода от Варна към София. Който е минавал по пътя, ще се сети защо. Не искам да обиждам варненци. Обаче, можеше за толкоз години едно околовръстно да построят в този град, а не да бутат целия транзитен трафик през центъра на града или през кварталите. След като се върнах в София, си поговорих с приятели от Варна по въпроса. Те ме увериха, че околовръстно шосе имало, но цитирам "трудно е да го откриеш".
Връщахме се през Велико Търново.

Нашето заключение: До Варна леко пътуване няма. А пък Албена е зелена!


вторник, 5 август 2008 г.

Езикови мъки

Разхождам се съвсем целеустремено из интернет. Търся информация за рейтинги на Софийските училища. Чувала съм от една позната, че министерството на образованието прави такива рейтинги всяка година. С надежда проучвам сайтовете, дали не е изтекло нещо "случайно" така да се каже в помощ на родител обхванат от училищна истерия.
Честно казано, аз преживях няколко такива истерии в различни периоди от 1-ви до 4-ти клас. Всяка година лятото изпадам в дълбоки съмнения, дали кварталното училище продължава да е подходящо за възпитавания от мен "гений". След един освежителен разговор със съпруга, който ми припомня, че не всички са завършили елитни софийски гимназии, пък глей кви хора са излезнали, аз поукротявам малко напъна за образование-мечта и единственото, което ми остава е все пак да сверя какво мисли самото министерство за кварталното ни училище. И не само за него.
Обаче.... Попадам на сайт с обнадеждаващото название "Pomagalo.com" http://www.pomagalo.com/
Там има класации, много класации. Има класации на училища, има класации на преподаватели от цялата страна. Разбира се не са официалните, които търся. Но решавам, че ще ми свършат работа. Намирам кварталното училище и отварям станицата с подробности. Забелязвам класацията на учителите в училището и решавам, че коментарите би трябвало да ми кажат нещо смислено, например, защо точно този учител е получил такова благоразположение.
След като прочетох няколко коментара от ученици на училището, се почуствах в паралелна вселена. За да разсея това мое усещане започнах да се ровя упорито в коментарите по класациите за другите училища. Но не би....

Ето какво прочетох за различни учители в различни училища в София:
(Правописът е абсолютно оригинален)
---------------------------

"страхотен 4овек наи бе4ена госпожа нямам просто думи за нея супер госпожа тя е номер 1 и се радвам се 4е ми е гласна.. "
* Като малка доста съм играла на асоциации (една такава игра за познаване на думи), та това беше лесно за разкодиране.
---------------------------
"той ни бе6е 1 седмица и никак не бе6е зле.само 4е сега сме с близна4ката:(((((((((((((((((((( "
* Това особено ме затрудни. Малко тея "бебе"-та ми дойдоха доста неадекватни, докато не превключих, че едното "б" всъщност е числото "6". Ей тея шрифтове, все ще се обърка нещо... То модата понякога се бъзика с хората, обаче това си е просто неразбираемо.
----------------------------
"много добра у4ителка преподажа много добре,ако при нея не нау4и6 ни6то зна4и никои не мойе да те нау4и!имам 4еста да ми е класна много я оби4ам жапреки 4е ме остви на поправка парвата година!;) "
* Мда! И втората година е трябвало да те остави на поправка...
----------------------------
"Е не друг такъв ъ4ител(вав мъжки род) няма !!! Много е готин!!! Супер сте госпожо аа господине!!! =)))"
* Тука става дума за мъж. Е, има проявено чуство за хумор ... То и моето сигурно на тая възрасат е било подобно ...
----------------------------
"Мариика Христожа е една много добра жена.Тиа помага на хората при такижа ситуации при които не мойе да се напражи необходимото.Това мисля ас за неиа."
* Ето това е благодатна почва за литературен анализ. Забелязвате ли как лирическия герой упорито се бори с буквите "я", "в", "ж" и "з". Но те не се предават лесно и успяват да застанат на правилните си места в някои думи. Единствено "й" губи битката.

Децата и младежите са като лакмусова хартия за лоши навици. И това не е толкова трагично, ако има някой, който все пак да обучава и да ги насочва в правилна посока. Обаче, ако няма кой да посочва грешките им овреме, утре ще четем вестници с аналогични заглавия на шльокавица.

Защото преди да започнеш да кълчиш писмения език, трябва да се научиш да пишеш правилно. Защото има опасност да не те разбере никой.
Естеството на езика ни е такова, че даже някои правила да се менят с времето, едно правило винаги остава в сила и се съмнявам някога да се промени.
А то е: каквото пишеш, това и четеш.
Не падам от небето и знам, че младежите създават свой собствен език докато търсят своята идентичност. Също така много добре си спомням времето, когато компютрите не "говореха" български и ни се налагаше да усвояваме неписаните правила за исползване на 26 букви вместо нашите 30. Даже смятам, че вкарването на знака "4" като заместник на звука "ч" си беше доста оригинално. Но това важи само,ако наистина разполагаш само с 26 знака на латиница.
За какъв *** ти е да пишеш на чиста кирилица, където всичките 30 букви са си на място, и да използваш само 26 от тях плюс няколко цифри?
А защо това е вредно? Защото когато продължително пишеш една дума неправилно, ти я научаваш неправилно. И когато същите тези младежи излезнат извън училище и напишат в автобиографията си "Ас сам зажар6ил анлииска гимна3иа", надали ще си намерят работа. И не защото не знаят английски. Просто хората няма да разберат какво е написал на български.




понеделник, 4 август 2008 г.

Страховете на хората

Бистра се ококори в леглото. Беше дълбока нощ и тя за минута се учуди какво я накара да отвори очи. В спалнята проникваше лунна светлина. Тази нощ луната беше огромна и близка. Бистра помисли, че е заради нея. Луната много често й пречеше да спи.

Тогава ги забеляза. Три бледи, димни лица висяха във въздуха над леглото й. Приличаха на карнавални маски, с дупки вместо очи и уста. Бистра стреснато замахна с ръка срещу тях, опитвайки се да ги разгони като мухи. Те се разпаднаха на пластове като дим от цигара и след малко пак се събраха в образи малко по-далеч от ръката й.

Бистра прочисти гърлото си с надежда, че звука ще я разбуди докрай и образите ще изчезнат заедно със съня. Но това не стана. Гледаха се още малко, когато едно от лицата прошепна:

- Извинявай, че те събудихме. Чудехме се дали ще искаш да ни попееш?

- Защо? - попита Бистра, учудвайки се повече на своето хладнокръвие, отколкото на факта, че разговаря с прозрачни лица посред нощ.

По димните лица пробягна лека вълна, като по водна повърхност.

- Ами не можем да заспим - прошепна второто лице - Ние сме твоите страхове.

- Ако не ни приспиш, няма да може и ти да спиш - третото лице се изкриви в нещо подобно на приятелска усмивка.

Бистра се уплаши, че е за лудницата. В същия момент се чу едно "Пук" като от статично електричество и до трите физиономии изплува още една.

- Ауууу! Що ме събудихте? - четвъртото лице се полюшваше малко встрани от другите три и се мусеше.

- Кои сте вие?

- Нали ти казахме. Ние сме твоите страхове. Аз съм Страхът ти от тъмното, това е Страхът ти от шефа, а този третия е Страхът от летене със самолет.

Че я беше страх от тъмно си беше истина. Това, че се страхува от шефа - това си беше откритие. Бистра помисли малко и беше принудена да се съгласи. Предишния ден беше имала изнервящ спор със шефа и сега наистина малко я беше страх да не се раздели с работата си. Повече я беше яд, че има такъв твърдоглав шеф. А на следващия ден се налагаше да лети с него до Америка. Мразеше самолетите. И определено я беше страх от летенето с тях.

- А този, дето се появи преди малко? - Бистра посочи лицето с киселата физиономия.

- Този е нов, не го познаваме - отговори едното лице от тройката и се вторачи в пришълеца.

- А бе вие сте идиоти! Не я ли усетихте, че токущо се уплаши да не полудее.

- Идиот си ти - не му остана длъжен Страхът от шефа. - Пък си и невъзпитан! Трябваше да се представиш, след като се появяваш така без предупреждение.

- Айде бе... Не стига, че ме събуждате по никое време, и сега аз съм невъзпитания! - започна да се пеняви Страхът от полудяване.

Бистра нагласи възглавницата си по-високо и се облегна на нея.

- Добре. Може ли малко по-тихо? Докато помисля - каза тя.

Четирите лица спряха спора на секундата, приближиха се малко по-близо до главата й и затихнаха във въздуха. Страхът от полудяване сменяше контраста си, явно му се спеше най-много.

Бистра ги огледа внимателно. Страхът от шефа беше най-мъничкия по размер. "Логично" помисли тя, "все пак аз съм професионалист, все ще си намеря друга работа". Обаче Страхът от самолета си беше голям. За сега май той се оформяше като тартор на групата. Страхът от тъмното имаше черти на мишок. А този лудия - ами ... имаше вид на луд.

- Та какво трябва да направя за да ме оставите да поспя? - запита тя.

- Например може да ни попееш или да ни почетеш... Ако ни приспиш, няма да притесняваме съня ти.

Бистра се огледа и хвана книгата от нощното шкафче. Отвори я и започна да чете на глас. В началото страховете си бърбориха и се намесваха с глупави коментари по прочетеното, но тя не им обръщаше внимание и те постепено затихнаха. След половин час тя се откъсна от историята в книгата и погледна какво става с лицата. Групата от тримата беше избледняла и малко преди да изчезне във въздуха, тя забеляза Страхът от шефа да примлясква в съня си. Страхът от полудяване все още се полюшваше до нея и упорито я гледаше.

- Ти кво си се изцъклил? - попита го малко грубо и разочаровано.

- Ами какво да направя, като продължаваш да си мислиш, че си луда ... - под лицето изплуваха повдигнати рамене.

Бистра се ядоса, стана от леглото и клатушкайки се, се запъти към кухнята. Светна лампата, наля си сок. Около нея нямаше никой. Изпи сока и се успокои. Няма никой вече, тя е напълно здрава, сигурно е яла нещо неподходящо. Пък и всеки си е луд по малко. Няма нищо страшно. Върна се в спалнята. Беше празно. Бистра легна и заспа.

Будилникът иззвъня. Бистра го тупна с ръка и отвори очи. Усети подухване и се завъртя да погледне прозореца.

- Днес ще летиииииим! - едно развълнувано лице се полюшваше до възглавницата й.

- По дяволите, пак ли си тук!

Бистра тичешком се опита да се скрие в банята. Пусна пердето на душа.

- Да не си посмял да припариш до мен докато се къпя - изсъска тя на Страха от летене.

Той се залепи върху огледалото над мивката и придоби формата на ухилено човече, нарисувано върху изпотеното стъкло.

Бистра тичаше през залата на аерогарата. Страхът от летене се носеше със закъснение след нея, като балон на въженце. На пропуска се засече със шефа си. Веднага до нея увисна още едно лице. "Леле! Дано не се виждат" помисли си тя, но като забеляза трето бледо личице да изплува във въздуха, пое дълбоко въздух и заби съсредоточено поглед в разписанието на самолетите. Третото лице избледня и изчезна.

- Готова ли си за пътуването? - шефът й винаги говореше с много официална физиономия. - Нали знаеш, че този клиент е много важен за фирмата. Трябва да се представим добре. Даже не добре, а отлично!

- Да знам.

- Надявам се да нямаме противоречия докато сме там. Не е добре да спорим пред клиентите - Шефът я погледна с присвити очи.

- Ще се постарая всичко да е както трябва - изломоти Бистра, докато наблюдаваше как Страхът от шефа се раздуваше над главата й.

Шефът кимна и тръгна към самолета.

- Ципът му е отворен - прошепна в ухото й Страхът от шефа.
Бистра се вкамени.

- Кажи му, че ципът му е отворен - продължаваше да настоява Страхът от шефа.

Бистра последва шефа си към самолета. Обаче една стюардеса я изпревари. Бистра видя как стюардесата шепне нещо на ухото на шефа и гледайки го в очите му се усмихва. Шефът почервеня и се хвана за ципа. Над главата му разцъфна лице, което се плезеше.

Бистра закова на място.

- Виждаш ли го? - прошепна тя, надявайки се, че само Страхът от шефа ще я чуе.

- Мдаааа - в гласа на Страха от шефа се прокрадна леко удоволстие. - Този съм го срещал често. Това е Страхът от излагане. Винаги се плези така. Чудя се как не му е увиснал езика още.

Бистра сконфузено се усмихна, но в този момент шефът се огледа дали някой го наблюдава как закопчава ципа на панталона си и тя бързо се завъртя на токчета, правейки се, че оглежда багажа си за последно.

Когато се обърна и тръгна към терминала, забеляза, че Страхът от шефа се мържелееше до нея едвам едвам и се прозяваше.

На борда на самолета Бистра се настани на седалката и започна да се оглежда. Страхът от летене се изхили.

- Леле колко познати. Ще си спретнем купон!

Бистра забеляза около десетина призрачни лица, които висяха над главите на някои хора в салона и много приличаха на лицето витаещо до нея.

- Аууу супер! - продължаваше да бръщолеви нейния Страх от летене. - Глей, другите вече пият шампанско. Искам и аз!

Бистра продължаваше да оглежда салона, докато чакаше стюардесата с питието да стигне до нея. Започна да се усмихва, като наблюдаваше как всички Страхове от летене, които се бяха оказали в салона, си подвикват и махат един на друг, все едно са на сбирка на дългогодишни приятели.

- Нещо смешно ли казах?

Бистра подскочи и погледна шефа си, който седеше до нея. Той я гледаше намусено. Над главата му отново се беше появило прозрачно лице. Този път изглеждаше направо нещастно и смачкано.

- О-о-о-о! Гепи пич! Отдавна не съм те виждал - нейният Страх от летене беше забелязал новопоявилото се лице над шефа.

След като се поздравиха той прошепна свойски на ухото й:

- Това е Страхът да не те помислят за глупак. Много му е дълго името, заплита му се езика докато го каже, затова изглежда толкова нещастен и стеснителен.

Бистра преглътна усмивката си, придоби сериозна физиономия и каза:

- О! Напротив! Смятам, че идеята Ви е чудесна. Нека да я обсъдим като пристигнем. Сигурна съм, че до тогава ще сте я изчистил от несъвършенства.

Шефът се усмихна накриво, но тъй като не се сети какво да отговори, млъкна и отвори някаква брошура.

Бистра с удоволствие наблюдаваше, как Страхът му да не го помислят за глупак ту се надуваше, ту спадаше. Явно шефът беше зает с тежка мисловна дейност.

Бистра се сдоби с чаша шампанско и 15 минути след като бяха излетяли, заспа с удоволствие. Беше оставила нейния Страх от летене да пиянства с останалите си приятелчета.



събота, 26 юли 2008 г.

Малка спретната купчинка

Днес денят започна обнадеждаващо. Станах свидетел на едно изключително свещенодействие - миенето на улицата пред блока.
Като малка винаги съм мразила пролетното почистване, когато майка ми преобръщаше къщата нагоре с краката, а ние с татко гледахме да се скрием в някой ъгъл.
Та почистването на Софийските улици винаги ми е напомняло на това пролетно почистване. Без значение през кой сезон се извършва. Напоследък впечатлението се усилва и от извънредните мерки, които се предприемат, само и само жителите на София да се уверят, че наистина има някаква дейност. Така че ако някой случайно пропусне да види, ще го прочете по вестниците.
В моя квартал обаче някак мина без фанфари.
Сутринта преди да излезна за работа погледнах през прозореца да сверя атмосферните условия и изненадано установих, че една лелка с дебел маркуч в ръце се опитва да измие паркираната ми кола. Докато се чудех дали това е лошо или е хубаво, осъзнах, че всъщност лелката мие улицата. Пред нея бръмчеше водоноската, а един слабичък мургав мъж извършваше някакви ритуални движения с една лопата. Цялата процесия се предвижваше по улицата, с достойнство на погребално шествие.
Честно казано се зарадвах. Нашата улица не беше виждала целенасочена баня, мисля от около 3 години. Имам подозрение, че улицата си има механизъм за самопочистване. Не ми изглеждаше много мръсна преди това. Пък и то след тея дъждове, ако е останало нещо, значи то може да бъде премахнато само със шпакла...
Но така или иначе наистина се зарадвах на гледката. Беше много приятно да наблюдавам как мургавелко събира покрай тротоара кал с лопатата и приготвя от нея хармонични купчинки. Подредени на равни разстояния и с лека вариация на цвета и консистенцията, купчините кал изглеждаха като произведение на изкуството - същински Уорхол.
Гледах омагьосана, докато процесията излезе от полезрението ми.
Тръгнах за работа изоставяйки купчинките самотни на улицата.
-----------------------------
Никога не ги прибират. Не разбирам, за какъв дявол трябва да си играеш да събираш калта на купчини по тротоара. През деня валя три пъти. Когато се прибрах вечерта, великите кални творения се бяха разтекли и размазали, заемайки предишното си природно положение по улицата.



сряда, 23 юли 2008 г.

Принцът на бял кон

Той мечтаеше за момиче, което да закриля.

Не беше красив. Малко фъфлеше, а когато пийне трудно му се разбираше какво говори.
Беше много умен. Учеше физика и тази наука му се отдаваше. Само дето не беше популярна сред женското съсловие.

Не беше богат, през цялото време му се налагаше да пести. Ама каква супа от костенурки приготвяше, да си оближеш пръстите. Те костенурките щъкаха из съседната поляна до блока в Студентски град.

Образът му никак не се котираше сред момичетата, затова всички приятели се учудиха, когато той се появи в компанията на момиче на едно от поредните напивания на физиците. Представи я като неговата приятелка. После по клюкарския канал се разбра, че и тя учи физика в по-долен курс. Женската част на компанията я разглеждаше в началото с интерес. После мина обсъждане на тема: Грозновата е, ама поне си отиват. След като мъжете не проявиха интерес към темата, жените подхванаха други, по-възвишени размисли.

Явно наистина си паснаха идеално. Той искаше да се грижи за някого, тя имаше нужда някой да се грижи за нея.

Той й помагаше да се подготви за изпитите, пишеше курсовите й работи.
Тя пък неотлъчно го следваше навсякъде, като негова сянка. На планина, на море, в студ и пек. Приятелите я смятаха за малко отвеяна, но явно той си я харесваше. Беше трогателно да го наблюдаваш как се грижи за нея, как я насочва какво да прави. На нея почти не й се налагаше да мисли. Всички решения ги взимаше той, а тя се носеше по течението като надуваем дюшек.

Избута я до дипломна работа и всячески се вълнуваше, докато вървеше защитата. И двамата завършиха.

И се ожениха. Малко изненадващо. Сватбата беше скромна, в духа на спестовността, която той много ценеше.

Заживяха скромно. Той пишеше докторат, а тя се кротна в един кабинет в БАН. Независимо от малките заплати, успяваха даже и да спестят по нещо. Спестовност му е майката! - това беше неговия девиз.

С помощта на роднините, успяха да купят и апартамент. Само дето не успяха да го обзаведат до край. Пък и като имат легло, пералня, печка, хладилник, това май е най-необходимото. Няма нужда от разточителство. Има къде да се седне и легне.

Дойде първото дете, а с него дойде и тъй желаната покана за работа в германски научен институт.
Приятелите се зарадваха. И на детето и на потръгването в професионален план.
Заминаха и започнаха новия си живот в чуждата държава.

Идваха си веднъж годишно да видят роднини и приятели. Скоро се появи и второто дете.
Той работеше, тя седеше в къщи и гледаше децата. Изпращаха по няколко снимки на най-близките си познати. Тъй като той продължаваше да държи много на спестовността, продължаваха да живеят скромно, без излишни разходи. Затова телефонните обажданията не бяха чести.

Сами не разбраха как започна всичко. Може би постепено. Той се връщаше уморен от работа, а тя го чакаше с децата на ръце, неспособна да реши какво да купи за вечеря. Друг път тя след дълги терзания купуваше нещо от магазина и се прибираше зарадвана от самостоятелните си действия. Очакваше го с трепет да я похвали. Той се връщаше в къщи уморен както винаги, и вдигаше скандал защо е купила толкова скъпа стока. Това я объркваше още повече. Тя започна да се страхува да взима решения сама. Той никога не беше доволен от това как тя правеше нещата. Правеше й забележки как пере, как готви, как облича децата, и как се грижи за тях. Тя постепено угасна. Страхуваше се да направи каквото и да било без негово одобрение.
Той пък усети, че се срамува от нея. Тя го излагаше пред приятелите. Хокаше я постоянно и се надяваше, че тя все някога ще се научи да прави нещата както той иска. Срамуваше се да отиде с нея на гости или на вечеря с колегите. Пък и тя не му помагаше много. Замръзнала от страх да не сбърка нещо, тя гледаше да си мълчи в компанията на приятелите им и се превръщаше в призрак само и само да не я забелязват.

*****
В началото той я наричаше Принцеса. Защото той беше Принцът, който ще се грижи и ще я защитава през целият им съвместен живот. Просто не си прецени силите. Работата го смачкваше и постепено той започна да си мечтае за малко помощ или поне малко почивка. Тогава започна да я нарича "принцесата". Принцесата, която е свикнала да получава всичко на готово, която не може да му бъде опора в нужда, защото е прекалено разглезена.

*****
Тя усещаше как се задушава. Той беше нейният Принц. Той трябваше да се грижи за нея, а не да я обижда и наранява.

*****

Тя плачеше свита на бъбрек върху диванчето. Той се нагълта с хапчета за сърце.
Децата ревяха в дует, изразявайки неразбирането си.

И двамата не знаеха как да продължат нататък.

Митология на русалките от Северните води

Драги студенти, днес ще изучаваме митология на Северните води.

Тази митология е разпространена в Северното морско царство, като се предполага, че първоизточници на образите са митовете на Средиземноморската република. Митологията е пълна със същества населяващи сухоземните райони. Всичките образи са характерни с тяхната способност за движение по сушата. Обикновено приличат много на обитателите на морския свят, но задължително вместо перки са надарени със специални израстъци, които им позволяват да се движват по суша или въздух.
Изследователите смятат, че митологията е създадена за да помогне на жителите на Северните води да обяснят непознатите явления идващи от сушата и имащи страховити последствия върху водния живот. Също така стремлението за опознаване на сухоземните райони има своя дял във формирането на митологичните образи. Някои изследователи от русалките, достигнали територии отвъд пясъчните дюни, се завръщат с разкази за интересни същества, които в последствие се присъединяват към митологичните образи. Така в продължение на хилядолетия се формира пантеон от митологични същества.

Можем да споменем някои богове в митологията на Северните води.

Принц и Принцеса - върховната двойката богове управляваща всички останали митологични твари. В повечето митове Принцът и Принцесата се събират след премеждия пречещи на любовта им, много често с помощта на морските жители. Има предания обаче, които споменават за любов между Принца и представителка на морския народ. Сказанията наблягат на нещастията, които преследват русалката, заради нежеланието на Принца да приеме бита и обичаите на морските хора.

Кон - богът на прекрасните сухоземни растения. Известен е с бързината си на движение по суша. Затова върховния бог Принц го използва за по-бързо пътуване.

Моряк - зъл и пакостлив бог, обитаващ пространството над водата. Тъй като самият той не плува добре, използва специална колесница, с която се задържа на повърхността на водата за дълго време. Така обикаля моретата и при среща с русалки се опитва да ги примами на колесницата си и да ги убие. Това е най-пакстливия бог в митологията. Много от природните бедствия, връхлитащи морските хора се обясняват с намесата на моряка и неговата колесница. Например смъртоносните черни петна, които се появяват във водата. Също така има сказания, в които Моряк убива огромно количество представители на племената Китове или Тюлени, за да подобри своите сексуални възможности.

Птица - богът на вятъра. Живее предимно във въздуха и приема различни форми. В някои от формите си има умение да се гмурка. В други форми има такива големи размери, че може да пренесе Принца или Принцесата по въздух. Има митове, в които Птица с огромни размери пада в морето и потъва надълбоко, разрушавайки по пътя си поселения на русалки.

Това бяха по-главните божества представени в митологията. В пантеона влизат много полубогове, които обикновено са впрегнати да слугуват на някой от върховните божества или пък се намират във вражда с него.

Специфичното в митологията на Северните води е, че тя продължава да се развива и попълва и в наши дни. Пример за наскоро възникнали митове са сказанието за китоподобни същества, които се появяват в дълбоки води. Представителите от племето Китове са се опитвали да влезнат в контакт с тези същества, но те не реагирали на нито един от подадените сигнали. Ако се чуствали заплашени, просто изплували на повърхността на водата. Не е забелязано да правят някакви пакости, въпреки че се разпространяват легенди за потънали скелети на тези същества. Шири се схващането, че тези същества са проявление на бога Птица, решил да покори последната стихия - водата.

Сигурен съм, че всеки от вас ще се сети за някоя градска легенда за митологични същества забелязани в наше време.

За домашно моля да разкажете някоя такава градска легенда. Писмено!

вторник, 22 юли 2008 г.

Сблъсък

Излизам на балкона да погледам стихията навън.

От север се носят тъмносиви облаци в посока юг. Притъмнява. От юг е още светло и един бял плътен облак бавно се движи на север.

Става ми интересно и оставам на балкона да наблюдавам. Знамето закачено на съседната сграда престава да се вее. На моята височина няма вятър. Обаче облаците продължават да се носят стремително един към друг. Мислено отбелязвам, че линията на сблъсъка би трябвало да е някъде над моя балкон. И продължавам да наблюдавам. "Казват, че така се раждат светкавиците" си мисля и се прибирам малко по-навътре под козирката. Предвкусвам светлинно шоу.

Ето ги тъмно сивите се опитват да навлезнат и да избутат белия облак в обратна посока. Завихрят се, в един момент се разпадат на парцали, движещи се в различни посоки... И се разминават. За мое голямо съжаление. Белият минава над сивите и продължава пътя си необезпокояван. Сивите постепено захапват цялото небе над балкона ми. Не се получи светкавицата. Оказаха се в ралични плоскости.

Знамето започва да се вее отново. Все някъде ще се срещнат и тогава ... ще стане светкавицата.

понеделник, 30 юни 2008 г.

Неуловим

Филма го изгледах с интерес.

Предимно бой и ефектни сцени на забавен кадър. Главният герой изпадаше във филосфски размишления рядко и за кратко (което за мен е достойнство). Доста стегнат филм с много интересни визуални похвати. Историята върху, която е изградено всичко е доста семпла. Но това няма особено значение, след като видите загадъчната усмивка тип Мона Лиза на Анджелина Джоли.

Предполагам, че повечето хора ще се насладят на визуалните ефекти.

На мен обаче ми направи впечатление един върпос, повдигнат на заден план и останал без отговор.

Защо хората са склонни да приемат за истина почти всяка абсурдна информация дошла анонимно по някой от утвърдените информационни канали. Слух предаван от съседка на съседка, предсказания на врачка, интернет блог или ако щещ някакъв стан тъчащ нули и единици? :)

четвъртък, 26 юни 2008 г.

Viral marketing (Вирусен маркетинг)

Не си го измислям. Натъкнах се на този термин покрай едно много обикновено събитие. Премиера на нов филм.

Преди няколко седмици сред интернет потребителите се разпростани любопитно филмче, качено в Youtube. Заснето от ъгъла на охранителна камера в офис, филмчето показва как един офис обитател разпердушинва целия офис в пристъп на нервна криза.
Интересно беше да намеря коментар по случая в една от руските телевизии. Може да се види тук:



Явно е, че филмчето е предизвикало голям интерес сред интернет обитателите, поради това, че доста от хората са разпознали в собствената си реалност показанато във филма. Това са неудобството на работната обстановка и желанието да пребиеш колегата, който редовно навлиза в твоето лично пространство без никаква причина. Подобни неща се срещат почти във всеки офис. Като се почне от неудобен или липсващ паркинг и се стигне до битката за дистанционното на климатика. Който все пак е бил пощаден от изпитанието да работи в т.н. оупън спейс (open space) обстановка, може да намери филма "Office space" и да види за какво става дума. Филмът е доста стар, което само доказва, че проблемът е стар.

Изненадата идва след една седмица, когато пак по мрежовите канали се разбира, че филмчето е заснето за рекламни цели.
Да - ето това всъщност е пълната версия:



Рекламата е на филма "Wanted", който излиза по българските кина след 27 Юни 2008. Българския превод на заглавието е "Неуловим".
Веднага възниква въпроса, защо трайлъра е на руски език. Режисьорът на филма е руснак - Тимур Бекмамбетов. За справка това е човекът, който засне филмите "Нощна стража" и "Дневна стража", с което направи малка революция в руската кинематография.

Разбира се аз бях много впечатлена от интересният подход към рекламирането на филма. Дадох си сметка, че в този случай рекламата наистина ми е повлияла и аз ще отида да гледам филма със сигурност.
Покрай разглеждането на други свързани със случая изказвания се появи онзи интересен термин, с който започнах.
Английския оригинал е Viral Marketing и дефинира маркетингова техника, която използва интереса и любопитсвото на обикновения човек и добрата му воля да разпространи информацията за рекламирания продукт на свои познати. Повече инфо в: http://en.wikipedia.org/wiki/Viral_marketing.
Руският превод на термина е "Вирусен маркетинг", поради сходството на техниката с разпространението на компютърните вируси (и не само компютърните).
Затова използвам руския вариант, тъй като не намерих как е преведен този термин на български. Не се занимавам с маркетинг все пак :).
Покрай това мое лично откритие се замислих, че доста често съм подложена на подобен тип рекламни послания, даже без да си давам сметка за това.
Като пример мога да посоча подборките със "смешни", "интересни", "красиви" реклами на различни брандинги, които се разпространяват по електронната поща или по месенджерите, като приятно развлечение по време на работния ден. Последното такова, което получих беше ето това: http://samogon.nnm.ru/chto_budet_esli_google_zahvatit_mir
И както се оказва и аз в момента подлагам всеки читател на това писание на вирусен маркетинг.

Заключение: От чисто изследователска гледна точка според мен рекламата на рускоезичната версия на филма "Wanted!" е един прекрасен пример за хубаво направена рекламна кампания. Такава, която е удоволствие да гледаш и която със сигурност е спечелила много желаещи да видят филма.

петък, 20 юни 2008 г.

Орисница


Поглеждам си телефона. Имам есемес. Прочитам го.

"Александър ни се роди в 1:40 3210г и 49см. И двамата сме добре."
Обичам такива математически ясни съобщения. Само, че понякога на човек му се иска още малко да научи.

В случая аз сега ще трябва да изчакам, за да разбуля една мистерия.
До края си мислех, че ще е момиче. Поне такива спомени имам. Явно съм живяла в леко информационно затъмнение. Или може би омешах бременните приятелки.

Пък и такъв си е живота - изненадващ, интересен, тъжен и весел. И често смешен.

Нека новият Александър да покори този шарен свят! И майка му да се гордее с него :)

вторник, 17 юни 2008 г.

Има ли лятна ваканция без баба?


В повечето семейства настъпва момент, в който майката тръгва на работа и се налага да повери невръстното си чедо в ръцете или на държавата или на бабата и дядото. Второто винаги е било за предпочитане. Защото за разлика от държавните учреждения, бабата и дядото нямат установено работно време.

Ако не са тежко болни и имат желание, те се посвещават на малкото внуче себеотдайно. Връзката между внучето и бабата/дядото е доста по-различна от тази между дете и родител. Усещането е все едно имате няколко деца на различна възраст и с различен акъл, които се гледат взаимно, докато вие сте на работа.

Много често дядото го няма вече, затова количеството баби е значително по-голямо. В моето семейство например имаме две баби и нито един дядо.

Наблюденията ми от селото, в което едната баба прекарва повечето време, е че и там съотношението баби спрямо дядовци е пак в полза на бабите.

Интересно е да се наблюдава сезонната промяна в демографията на селото. Зиме е сравнително пусто, преобладава застаряващо население с леки отклонения по празниците. Дойде ли лятото с детската ваканция, средната възраст на селото се понижава драстично заради наплива от тумби с деца по прашните улички. Един малък рай за баби и внуци и евентуално дядовци (те са за цвят и да всяват малко дисциплина в рая).

Децата цяло лято живеят на стада, обикаляйки селото и покрайнините му, прескачайки от един двор в друг, според забавленията, които се предлагат. Обядват също групово, според къщата в която ги е заварило обедното време. Или според това, коя баба е била най-настойчива.

Събота и неделя обикновено става най-шумно, заради придошлите родители, но те не нарушават драстично установения ред на събития, които си се точат всеки ден от гледна точка на детето. Закуска, игра, игра, обяд, игра, игра, игра, лека вечеря, игра, игра, игра, кратка игра на криеница в тъмнината с издирващата те баба и заспиване с доволна усмивка от веселия ден.

Всъщност става дума за запълване на свободното време на детето и насочването му към полезни дейности. Явно това в града няма как да стане, особено когато детето е оставено само със себе си.

Усетихме го много силно този месец, когато бабата се разболя и се наложи да постъпи в болница.

Дъщеря ми скучае по цял ден в апартамента. Все още ходи два пъти на седмица на балет и веднъж на рисуване, но през останалото време прекарва пред телевизора, компютъра или някоя книга (най-малко вероятно). Когато я окуражавам да се обади на някоя приятелка от училище и от квартала, се оказва че всички познати деца вече са мигрирали при бабите по селата и някои малки градчета. Единствено тя тъжно се мъдри самичка в панелката и не излиза, просто защото няма с кого да си играе. Пък и само дете на 10 години, мотаещо се из квартала без цел и посока си е ужасяваща картинка за всеки родител.
Каква алтернатива за прекарване на летния сезон имат децата в училищна възраст? Отговорът е - при бабите, където съвсем естествено, без някаква сложна организация се формира детска забавачка през лятото.

Човек е социално животно, затова не е учудващо, че всяко дете търси да играе с някого. Дъщеря ми е от последните "Виденовчета", поколението деца, раждани в последните трудни и гладни времена. Популацията им е малобройна и ни се налага понякога да обиколим няколко градинки докато намерим някое дете на нейната възраст. Имахме щастието поне лятото да има място, на което плътноста от деца горе долу на нейната възраст да е по-голяма от тази в градския квартал. Но всяко хубаво нещо си върви с някакво необходимо условие, трябва да има баба, която да наглежда детето.
Сега се моля само бабата да бъде излекувана успешно. Защото вече няколко седмици си бия главата какъв е другия вариант за прекарване на лятна ваканция за дете, оставено само в града и заобиколено с ... телевизор и компютър.

вторник, 10 юни 2008 г.

Ура! Ново село на интернет картата

   
Както винаги организацията в селото е на висота.


   
- Баби, дошла съм за интирнета. Внука ме праща, каза да ми дадете интирнет, че инак нямало да дойде на село.

Живот на кредит

   Семейство Виолеткови имаше парични затруднения още от началото. И двамата Виолеткови работеха, но все има се струваше, че не им достигат парите.
   Това което събраха от сватбата им стигна само за няколко наема за семейния апартамент. Пък и те млади хора, живееше им се, една вечер ресторант, друга вечер събиране с приятели в къщи и така не успяха да се огледат, кога са остнали на голи заплати.
   Направиха една вечер семеен съвет. Подредиха желанията си за семейното бъдеще в кратък списък:
      1. закупуване на собствено жилище
      2. обзавеждане на новото жилище
      3. закупуване на семейна кола
      4. раждане на едно дете
      5. отглеждане на детето
      6. ако има пари, може и второ дете
   Огледаха внимателно всички точки. Изглеждаха като неизпълнима мечта.
   Г-жа Виолеткова почти се разплака. Г-н Виолетков обаче запази хладнокръвие. Успокои жена си, че са здрави и прави хора, че ще се оправят.
   И започнаха изпълнението на семейния план.
   Взеха кредит от една банка и купиха жилище. Жилището още не беше довършено и им се наложи да живеят още две години под наем.
   През седмицата работеха, събота и неделя се разправяха с майсторите как да преправят стените в новото жилище.
   Най-накрая дойде дългоочаквания ден и семейство Виолеткови натовари стария хладилник, наследствената пералня и един голям дюшек на едно камионче и се пренесе в собствения си апартамент, заедно с десетина кашона дребна покъщнина.
Каква радост беше. Искаха да поканят приятелите и да се похвалят с новия дом, обаче се отказаха. Нямаше къде да седнат приятелите.
   Семейството се настани в едната стая и заживя в стария ритъм. През седмицата работа, събота и неделя майстори. Така се истърколиха още две години, а довършителните работи край нямаха. Добре, че банята стана бонбон.
   Г-жа Виолеткова не издържа и една вечер се оплака на мъжа си, че така не може да се продължава. Няма къде да готви, старата пералня тече, една от стаите все още стои недовършена, хладилникът замразява всичко на кокалче. Пък и не са канили приятелите на гости от ... не си спомняла от кога.
   Г-н Виолетков размисли една нощ и на другия ден отиде да изтегли потребителски кредит.
   След като накупиха мебели и подмениха старите уреди, г-жа Виолеткова засия.
   Успяваха някак да вържат финансите на магия. Даже си позволяваха да поканят приятелите на вечеря. Разбира се г-жа Виолеткова предупреждаваше и гостите да носят нещо.
   Семейна кола решиха да не купуват. По-точно на помощ се притече бащата на г-жа Виолеткова. Той беше много привързан към дъщеря си и склони да даде на семейството гаражния си Москвич. Така младите можеха да идват по-често на село. Пък и пренасянето на буркани със зимнина щеше да е по-лесно.
   Животът си течеше, а семейство Виолеткови се беше запънало на 4-та точка от плана си. Нещо не се получаваше. Г-жа Виолеткова посърнала обикаляше лекари и клиники. Даже и мъжа й се съгласи да се изследва, гледайки нейната тъга.
Един ден г-жа Виолеткова се върна от поредния лекар, седна на дивана в хола, изпусна тъжен стон и се разплака. Г-н Виолетков се стресна, загаси телевизора и започна да обикаля около жена си и да я пита дали иска вода или някое хапче. Г-жа Виолеткова клатеше глава и продължаваше да хлипа.
   Обясни му, че ще трябва да си правят детенце в епруветка. Г-н Виолетков застина на едно място като се чудеше как да реагира.
   - Ами добре, щом трябва. Ама ти защо плачеш?
   - Защото е скъпо и не можем да си го позволи-и-и-м! - г-жа Виолеткова се разхълца още по-силно.
   След като бащата на г-жа Виолеткова беше починал, семейството беше продало селската къща по най-бързия начин за да има пари за вечните посещения по лекари, изследванията и лекарствата.
   На следващия ден г-н Виолетков започна проучване от къде да вземе заем. Поразпита познати и колеги и най-накрая разбра, че има шанс да вземе кредит за точно тази цел. Една от банките предлагаше подобна услуга. Г-н Виолетков със свито сърце подаде документите.
   Всичко мина успешно и след 2 години семейство Виолеткови се радваха на прекрасно момиченце. Точка 4 от семейния план беше изпълнена и семейството си отдъхна.
   Нещастието дойде изневиделица. Г-н и г-жа Виолеткови си отидоха от този свят изведнъж, без предупреждене, запечатани в катастрофиралия архивен Москвич, като сардини в консервна кутия. Детенцето не беше навършило 5 години, когато се оказа съвсем само на този свят. Съвсем само с няколко кредита на главата си, включително и този за собствения му живот. Семейното жилище беше прибрано от една банка, неизплатените уреди също заминаха обратно по магазините. Поръчителят за кредита за правене на детето се беше изпарил някъде в чужбина още преди неприятните събития, и не се виждаше надежда да бъде намерен. Детето беше прибрано в дом да чака последващата си съдба.
   Момиченцето Виолеткова растеше красиво и здраво дете. Обаче нямаше желаещи да я осиновят. Идваха семейства, харесваха детето, но управата на дома им обясняваше, че ще трябва да поемат и изплащане на кредит заедно с детето и желанието се изпаряваше много бързо.
   Годините се нижеха една след друга. Момичето порасна. За 16-тия му рожден ден банката реши да прояви благотворителност и опрости дълга за нейното раждане. Даже и във вестниците писаха, под едно много значително заглавие: "Банка подари живота на едно сираче".

*******
   Дъщерята Виолеткова седеше на тротоара с един куфар и нервно пушеше. Току що беше напуснала приятеля си, защото той искаше да вземе кредит да си купи автомобил и я беше помолил да му стане поръчител. Тя го изслуша мълчаливо, след това пак мълчаливо си събра багажа и го напусна. Вече два часа седеше на този тротоар и чакаше една от приятелките от детство, от дома, да й звъне на мобилния. Беше я питала дали може да я приюти за няколко дена докато си намери квартира.

   На другата сутрин в градския ежедневник излезе следната обява в раздел "Ева търси Адам":
   Млада жена търси мъж за създаване на семейство. Задължително е да знае как се живее без кредит. Търсете госпожица Виолеткова на тел: ...

четвъртък, 5 юни 2008 г.

Вечният строеж

   Любовта на българина към дома е пословична. От време оно се знае, че човек трябва през живота си задължително поне едно дете да отгледа, едно дърво да засади и една къща да построи. Забелязала съм, че от време на време много се набляга на построяването на къща.
   Е добре, значи сигурно това е първопричината българинът да е толкова силно привлечен от строенето и ремонтирането. И то не само на фамилни, семейни, родови къщи.
   Напоследък не мога да се отърва от усещането, че живея на строителна площадка. А даже не съм ходила по нашето черноморие от няколко години.
Живея си в София, и където да се огледам, нещо се строи. Мисля си, че само Дубай ни бие по количество строежи на единица време. И на квадратен километър.
Честно казано жизненият ми ареал не е много обширен. Обитавам предимно източната част на града, с редки навлизания до към кино Арена запад. Затова винаги се учудвам неимоверно когато забележа, как поредното парче земя изчезва в изкопа за основите на нова сграда. И не са само строежите. Дострояванията в последствие са също толкова досадни.
   Когато отидох да работя в Биснес Парк София, бях много развълнувана от новото място. Всичките ми приятни усещания бяха помрачени много скоро от непрестанните строителни работи. Цял ден където и да излезеш из този "парк" се натъкваш на едни строежи, ремонти и кранове. Цял ден някой тропа, чука или излива бетон. През отворения прозорец се чуват подвикванията на работниците. Лятото прахоляк се стеле покрай иначе лъскавите сгради. Улиците тамън ги закърпят и мине някой да ги разрови пак. За да си стоят разровени до следващата година.
   После се преместих да работя в центъра. Радвах се, че ще съм сред готови сгради и ще се радвам на спокойствие и сравнителна тишина. Но не би. Установих, че новичкия офис се намира в новопостроена сграда, в която все още има някои довършителни работи. Няколко бормашини ми пилиха известно време на главата. Малко по-късно в близост събориха стара къща и започнаха да строят. Сега се очаква цяло лято да изливат бетон и да работят с всичките видове шумни строителни джаджи. Изкопните работи ги преживях. Обаче сега от сутрин до вечер не смея да отворя прозорец, защото веднага в стаята навлиза пилещия мозъка звук на металорежеща машина. Със страх наблюдавам съседните стари сгради, дали няма да бутнат още някоя.
   Прибирам се в къщи и установявам, че някой от съседите си сменя дограма. Събота и неделя кварталът се оглася от дружно чукане и дупчене на стени. Огромно количество познати и непознати хора се намират перманентно в строеж или ремонт на жилището си.
   Със съжаление признавам, че и аз скоро ще се присъединя към тази ремотно-строителна тълпа. И с голям ужас. Защото имам чуството, че започна ли да ремонтирам жилището си, ще пропадна в някаква ремонтна черна дупка, от която излизане няма.

*****
   Имам си и версия за постояните ремонти. Мисля, че в момента се строи толкова некачествено, че се налага новопостроена сграда да се ремонтира почти след една година. Живо свидетелство е сегашното ми работно място. Още първата зима избиха мокри петна по външните стените.

четвъртък, 29 май 2008 г.

Лед

   
Стояхме на брега на езерото и гледахме отсрещния бряг.
   Ти каза, че сега е време да преминем по леда. Аз се страхувах. Гледах замръзналата вода и се чудех дали ще издържи.
   Ти тръгна внимателно напред. Аз стоях и гледах. Представях си как пукнатините тръгват около теб като паяжина и ти пропадаш в образувалата се дупка.
   Ти се обърна и ме викна. Каза ми, че трябва да вървим отделно, за да е по-сигурно. Че ако ме е страх да не се спука леда, по-добре е да сме отделно. Ти си по-тежък и ако издържи теб, значи ще издържи и мен.
   Аз продължавах да стоя на брега. Гледах те, как ситниш по леда и се обръщаш от време на време да ме викаш. Гледах как заобикаляш невидими опасности, там където ледът ти се е сторил по-тънък. И не смеех да помръдна. Носът ми почервеня от студ и сълзите замръзваха под очите ми, преди да са успели да потекат по бузите ми.
   Извиках те. Ти вече беше на другия бряг и ми махаше от там. И ти викаше нещо, но аз не чувах. Реших, че и ти не ме чуваш. Клекнах на брега и заплаках в шепите си. Безнадежно беше, нямаше как да мина по леда сама. Щяхме да си стоим от двете страни на езерото и да си махаме за поздрав. Во веки веков...
   Не забелязах колко време съм седяла свита. Усетих само топлия ти дъх до ухото ми. Каза ми да стана и избърса сълзите ми с длан. Хвана ръката ми и ме поведе по леда към другия бряг.
   Аз все още подсмърчах и само успях да измрънкам "Нали каза, че е опасно да сме двамата заедно, тежим повече."
   "Ледът е дебел, ще ни издържи" - отвърна ти и се усмихна - "Нали вече минах по него два пъти"
   И така продължихме да вървим заедно по леда към отсрещния бряг.
   Благодаря ти, че се върна за мен.