Organic mania

Настъплението на органичните. "Органичните какво?" - ще попита някой. Да знаете, че "храни" не е правилният отговор.

Никога не съм предполагала, че органик истерията ще успее да пусне коренчета в нашата толкова натурална България. С усмивка слушах едно време разни американци, пристигащи за няколко дена в България, как настървено си поръчват шопска, мешана, овчарска, родопска и тем подобни салатени разновидности. За закуска, обед и вечеря. Също така с дълбоко учудване посрещах техните обяснения, че в Америка такива хубави домати можели да се намерят само в Органик магазините. И стрували скъпо... Това американец да каже, че някаква храна му е скъпа...

След това започнаха да пристигат притеснителни сведения от Русия. Друг световен гигатнт, започнал да затъва в спорове по въпроса за Органик храната. По едно време прочетох, че австралийците отдавна са пощурели, но това го отдавам на силната радиация.

Органик фоод (Organic food) в превод на български означава "органична храна". Справка в английската уикипедия ни учи, че това е храната направена от продукти, които са отгледани при определени условия. Например, да са отгледани без използване на пестициди, изкуствени торове и други подобни химикали. Много важно условие също е тези продукти да не са генно модифицирани.

Аз нямам нищо против разбира се зеленчуците, които ям да не са пълни с отрови. Даже предпочитам да не са.
Обаче казусът за генните модификации малко ме обърква. Според мен всяка кръстоска на различни сортове се явява такава генна модификация. А пък това си е основната работа на пчелите, пеперудите и всички други насекоми. След като изчетох огромно количество спорове по въпроса, все още не съм изяснила позицията си.

Уточнявам, че под термина генна модификация се има пред вид целенасочено променяне на генотипа на растението или животното за постигане на по-бързи резултати. По просто обяснено - пчеличките и пеперудките ще създадат покрай опрашването нов сорт за милион години. Ние хората можем да го направим за една година. Това което хората правят е генна мутация и строго се порицава от органик маниаците. И точно тук е пънчето, което ме спира да заема страната на органиците. Ами това което ядем в момента, било то отгледано в собствената градина на село, от векове вече не е пъвичният сорт, от който е тръгнало всичко. Всички житни и бобови са отдавна модифицирани съвсем насилствено и целенасочено, за да могат да се отглеждат и на по-студено, и на по-топло и на по-бедна почва и на по-богата.

Нека се върнем един век назад и се заемем със селско стопанство. Засаждаме картофи, малко царевица, домати, краставици, но най важното е пшеницата. Всички картофи в селото се разболяват от някаква картофена болест (не съм специалист). Годината е много суха и пшеницата дава много малко добив. Оставяме десет членното семейство да гризе кочани царевица. Доматите ги изяжда колорадският бръмбар, който поради липса на картофи се е прехвърлил на роднините им. След няколко подобни години в селото пристига един човек, който казва, че е създал сорт картофи, които не ги лови мана и бръмбари. Селяните му се радват безкрайно и купуват семена от новия сорт.
Мисля, че всеки знае историята нататък. Никой не е безгрешен. Пестицидите са прилагани с най-добри намерения. Предполагам, че всеки градинар е изпитвал огромна радост, знаейки че отровата, която пръска в градината си, отнася на оня свят цялата популация попови прасета. Но е хубаво, когато хората се учат от грешките си.

Така че идеята да се спазват някакви правила при отглеждането на храната е доста добра и здравословна.

За съжаление, както почти всяка добра идея в нашия свят и тази започва да се превръща в нещо много гнило, когато хората усетят, че може да носи много пари.

И така в момента вече се вихри Органик манията.
Терминът органик все още не е преведен подобаващо на бългаски. Органична храна звучи като тотална тафтология. Може би ни се е случвало в детството си да хапнем нещо неорганично, но това е по-скоро болезнено изключение.

С огромно любопитство си купих първите домати, които имаха красив бял надпис "Organic - чиста продукция от България". Тъй като беше май месец, нямаше как да не се досетя, че са от парник. За мен нещо израстнало в парник не е от най-чистите продукти, но на фона на турските домати с вкус на кашон, тези поне леко накиселяваха.

След това се натъкнах на хляб органик. Тук вече трябваше да помисля. Хлябът се прави обикновено от много малко и много прости съставки. Някак си не можех да възприема идеята, че обикновеният хляб, който ям всеки ден не е органик. Сигурно става дума за пшеницата, бодро си помислих аз. И може би за водата. Само къде са намерили не генно модифицирана пшеница е интересно. Тя трябва да е адски скъпа, а цената на органик хляба не може да е много висока, защото никой няма да го купи. Това е народопсихология.

Следващите напъни на органик манията на нашия роден пазар забелязах по време на рекламите. Органик крем за вашата кожа. От органик краставици. Леле, колко ли краставици са нужни за подобен крем. Значи аз ще ям мукавени испански краставици, но затова пък кожата ми ще е напоена с първокласна органична краставица! В рекламата не се казваше, че е българска.

Търговците в световен мащаб яхнаха това ново органично конче и отдавна вече са минали в следващо измерение на Органик "нещата". Имат си Органик вода (http://www.organicsaustraliaonline.com.au/category516_1.htm) и органик тоалетна хартия от чист памук ... (http://www.nigelsecostore.com/acatalog/Organic_Cotton_Toilet_Paper.html).
Най-последно предложение - "100 % Organic Software" (100% органичен софтуер). Който не вярва, може да чете тук (http://www.mozilla.com/en-US/firefox/organic/)

Както вървят нещата, етикетчето "Organic" вече може да бъде залепено на всяка кутийка. Аз например мисля да си залепя етикетчето от доматите на тоалетната чиния. "Organic - чиста продукция от България", как гордо звучи...

Между другото сред многото Органик предложения има и доста смислени. Но те някак потъват в рекламната истерия, и както винаги идеята бива опорочена. Това се получава, когато хората забравят за истинската цел на това, което правят.

В случая с храната най-важното за всеки е следното:
Да ядете храна, от която да не се отровите или разболеете. Дали е полезна за вас или не, това може да ви го каже само диетолог или алерголог.

За сега аз лично не виждам никаква полезност от това да купя нещо маркирано като Органик. Виждам само една мода, която ще отшуми в момента, когато производителите отчетат загуби.
Когато пазарувам, чета много внимателно етикетите, обаче въпреки това никога не съм сигурна дали написаното на тях е вярно. И никой не може да ми го гарантира.
Даже ако си отглеждам доматите собственоръчно, пак не мога да съм сигурна дали не са поели от заразената почва мръсотията на близкия Кремиковци например.
А и както се убедихме покрай кризата с боклука, домати най-добре виреят върху отпадъците. От това по-органик, здраве му кажи.

Каквито и етикетчета да слагаш, проблемът е много по комплексен и решението му зависи от всички хора на земята, а не от купчинка маниаци.

Панелката

"Ако стените можеха да говорят..."

Стените сигурно не, но аз мога. Всички си мислят, че само родовите къщи, просъществували повече от век имат какво да разкажат. Аз пък имам толкова за разказване за панелаката, в която живея от ... както се помня. А се помня горе долу от 5-6 годишна. Което прави вече повече от 30 години. Няма даже и половин век.
Какво ли интересно могат да разкажат стените на един панелен апартамент? Зависи, дали е бил късметлийски и там са живели радостно и спокойно, или е бил прокълнат и в него никой не е бил щастлив и не се е задържал за дълго. Ако ви е интересно, какво ще разкаже вашето жилище, само долепете ухо до панелената стена и слушайте.
На мен винаги ми е интересно и аз слушам вече толкова години.
****
Когато се нанесохме в апартамента на първия етаж, за нас нямаше особена промяна. В Съветския Съюз живеехме в абсолютно същия апартамент, в абсолютно същия блок. Предполагам, че този факт е бил решаващ, когато баща ми е трябвало да избере измежду две предлагани му жилища. Съвпаденията не свършваха до тук. Пред новото ни жилище се довършваше детска градина, близнак на детската градина, която аз гледах всеки ден от прозорците на жилището ни в СССР. И ей така просто, независимо от безбрежното разстояние, което прелетяхме за да дойдем от Москва до София, ние заживяхме в същия панелен апартамент, със същата детска градина отпред. Според мен си имаше някои плюсове. Обзавеждането, което моите родители довлякоха от СССР, си застана на местата и ние заживяхме на новото място.
****
Първите съседи, с които се запознахме беше семейството на леля Стефка. Живееше с дъщеря си Цецка и мъжа си. Не му помня името. Леля Стефка беше тартора в семейството, и както се очертаваше, и във входа. Тя знаеше всичко за всеки в околността, водеше изключително пълноценен социален живот и съвсем логично беше първата, която нахълта в къщи с важната мисия да ни представи пред общността на входа.
Аз бях представена на дъщерята Цецка и бях оставена на произвола на съдбата, говореща само руски език. Цецка разбира се никак не беше очарована. Намусената физиономия беше много красноречива.
Малко по-късно бях изкарана при децата пред блока. Нямам идея как съм си комуникирала с тях, обаче тъй като бях един много подвижен скакалец, бях приета с възхищение, когато успях да си вдигна крака толкова високо, че да се преборя със седма позиция на ластика. Седма позиция на ластика, това е когато ластикът е вдигнат на нивото на главата ти. От там нататък българският език си дойде някак от самосебе си.
****
Леля Стефка беше клюкарка по душа. Научавахме от нея всички текущи новини свързани със съседите. И тя и мъжът й бяха от някакво село, дошли да работят в София. Мисля, че мъжът й работеше в "Кремиковци" или в някакво друго много вредно за здравето предприятие, защото се пенсионира по болест много рано.
Пушеше като комин "Стюардеса". Лично съм му купувала, тогава все още в кварталния магазин познаваха почти всички от околността и трябваше само да кажеш, че цигарите са за татко ти или за чичо еди кой си. Той много рядко излизаше, предпочиташе да седи в къщи на балкона.
Леля Стефка можеше да меси. Даже се опита да научи майка ми как да меси питката с късмети. То тогава я месехме за нова година.
Апартаментът, в който живееха тримата беше едностаен. Тесничко им беше, особено когато Цецка порасна. Леля Стефка вложи сърце и душа да си издейства по-голям апартамент, заради инвалидността на мъжа си. Тамън получиха четиристаен в съседния нов квартал, преместиха се и мъжът й умря. Леля Стефка идваше няколко години подред след това да лепи некролога му на входа. После забравихме за нея.
В тяхната гарсониера се смениха много семейства, но нито едно не остана много дълго. Една баба завърши земния си път там. После семейство с бебе, живя за малко там. Какво да го правиш, малка гарсониера, има си някои предимства, като това, че се намира над абонатната станция на парното. През зимата ставаше безобразно топло, толкова, че можеш да печеш филийки хляб на радиатора. Но както и да го гледаш, по размер става само за самотен човек. А самотните носят само тъга, която се впива в панелните стени.
****
До нас живееха мъж и жена в златната възраст. Бяха известни с това, че мъжът обожаваше да се разхожда по долни гащи (парашутки) на балкона си. Тогава дърветата бяха токущо засадени и всички минаващи в района и от съседния блок можеха свободно да се любуват на тази гледка. Той не се трогваше особено от интереса. Не знам дали леля Стефка им беше правила забележка, каквато си беше устата, но със сигурност не пропускаше да ни уведоми за поредното излизане на съседа по гащи на балкона и да обсъди, как не го е срам да си развява дреболиите пред погледите на хората.
Те се пренесоха да живеят на друго място и апартаментът си остана общински. През него преминаха две семейства цигани. Различни, като небето и земята. Едното семейство с много деца. Никога не успях да им хвана бройката. Почти го разрушиха. От време на време влизаха през балкона си. Тогава баща ми реши, че е време да се обзаведем с решетка на прозореца. Страшно си беше да чуваш, как до твоя прозорец посред нощ някой се катери по водосточната тръба.
Семейството изчезна изненадващо един ден. На тяхно място дойде друго циганско семейство. Те направиха основен ремонт на апартамента, той светна, и после дълго го показваха на всеки съсед, който прояви поне малко интерес. Те бяха първите, които сложиха желязна входна врата. И ние се дивяхме и цъкахме с език.
Но явно и на този апартамент не му беше писано да е щастлив. И това семейство си замина, преместиха се в по-голям апартамент в съседния блок. Жилището седя самотно и необитаемо с години. Най-накрая проплака от самота. Зад желязната врата се спука една тръба и в продължение на седмици водата се изливаше като малка рекичка върху красивите теракотени плочки. Когато успяхме да спрем водата и да намерим ключ, за да може водопроводчика да влезе и да поправи теча, вътре се беше развила първична растителност. Никога не бих повярвала, че нещо може да поникне върху теракотени плочки. От тогава започнах да си давам сметка за силата на природата.
****
Апартаментът на 3-тия етаж. Много тъжен апартамент. Докато бях дете, там живееше една много стара баба. Децата звъняха на вратата, а тя им подаряваше всякакви джунджурии. Според мен беше почнало с някой малък навлек, който беше получил някакво боядисано перо от бабата, за да се разкара и да не я тормози. Той беше разказал на другите деца и скоро пред вратата на нещастната баба имаше все някой дежурен. Не знам от къде се бяха снабдили с такова количество панаирни играчки. Аз получих една малка колкото пръст кукличка, облечена в чужда носия. После майка ми заплаши с последсвия, ако не оставим бабата на спокойствие.
Бабата умря. Даже имам някакъв смътен спомен, че се самоуби. На нейно място се нанесе синът й. Взе си жена, родиха си дете, разведоха се, и той се побърка.
Когато бях студентка, той хвърляше празни бутилки от балкона си късно вечер. За щастие нямаше улучени. Мисля, че все пак беше съхранил някаква капчица разсъдък. Бутилките се разбиваха на плочките до самия вход, но явно избираше подходящ момент, когато нямаше никой отдолу. Викахме няколко пъти милиция. След няколко седмици престана. Изчезна от апартамента и когато се върна по-късно вече беше съвсем мълчалив и незабележим. До толкова, че когато умря през лятото никой не забеляза цял месец.
По някое време съседите на горните етажи започнаха да се оплакват от нетърпима смрад и обвиняваха умряла котка в мазето. Ние на долните етажи не усещахме почти нищо, но всички настървено се хвърлиха да претърсват мазетата. Мина време докато осъзнаем от къде идва миризмата.
Изнесоха това което беше останало от него като купчинка увита в одеало. Милиционерът, който беше влезнал пръв в апартамента, после дойде в къщи да моли да се измие и за дезодорант. Напръска се с него, и от тогава мирисът на точно този дезодорант го свързвам с миризмата на мърша. Все едно двете са се оплели една в друга.
Като че ли съдбата на този апартамент тръгна в добра посока след това. Там се нанесе семейство с две деца. Едното беше осиновено. Никой не се оплакваше от тях. Понякога децата вдигаха врява, но това си е в реда на нещата. Но когато казвам, че един апартамент може да бъде прокълнат, не се майтапя. Независимо от временните затишия, все пак злото ще намери пролука, през която да се измъкне.
Бащата умря рано и остави вдовицата да се оправя с двете деца. Криво ляво, ляво, ляво и тя се пропи. Децата някак си доизрастнаха на самотек и сега от апартамента се носи отново воня на мръсотия. Тези от горните етажи отново се тормозят, но решение не намират.
****
Панелките уж не са много стари. Друго е един вековен замък, устоял на войни и природни бедствия. Но повечето замъци имат един или най-много два призрака, бродещи из коридорите и плашещи лековерните посетители. Замъците са красиви. Панелките не са. Но панелките са населени с духовете на предишните си обитатели. Поне по един дух на всеки апартамент. Загледайте се в прозорците, когато минавате покрай някой панелен блок. Зад перденцата може да зърнете миналото да наднича с любопитство.

Албена е зелена!

Беше минала една седмица, откакто изпратихме дъщерята на детски лагер в Албена. Дойде време да отидем и да погледнем как изглежда лагера. Взех си отпуска за петъка и след половин ден натъкмяване на багажа, успешно се измъкнахме от София с мъжа ми.

Последно бяхме на българското черноморие през 2005 година, в Созопол. Още тогава се налагаше сутрин да мигрираме до плажа на къмпинг "Смокините" и да се връщаме след обед в Созопол. И двата плажа на Созопол бяха пълни до спукване на шевовете, което си е постижение, като се има предвид дългата пясъчна ивица на плажа на новия град. Централния няма да го коментирам. От тогава се отказахме да ходим в нашите родни морски курорти. Особено след като прекарахме един ден в Аквапарка на Слънчев бряг. Всичкия тоя бетон и в София си го гледам. Да, вярно е, че там е малко по-шарено.

И така потеглихме към Албена със смътни подозрения за качеството на пътя и качеството на курорта. Резервацията ни беше в хотел "Добруджа". Онзи високия с форма на огъната пирамида с три страни. Резервацията беше успешно направена по електронна поща плюс превод на капаро.

Решихме да проверим състоянието на магистрала Тракия. Тъй като сигурно скоро нямаше да ни се случи да пътуваме пак към родното море.
Резултатът: 4 часа от София до Бургас. Средна скорост на магистралата 130 -140 км/ч. Отрязъкът без магистрала имахме късмет да го минем бързо, тъй като не попаднахме на задръствания.
Неприятни наблюдения: Магистралата около Пловдив е в плачевно състояние. Такива вълни са се образували покрай безбройните кръпки, че пътуването прилича повече на онея влакчета на ужасите, в които гравитацията си играе с теб.

След това започна гадното. Бургас - Варна е път отврат. Съпроводен с гледки от филм за апокалипсиса. Около Слънчев Бряг където и да погледнеш покрай пътя зеят празни строежи, като изоставени след атомно нападение. Изглеждат довършени и съвършено безжизнени. И разбира се гледките на нерадостната българска оранжево-бежова архитектура от последните 10 години се редят една до друга по целия път Бургас - Варна, пък и след това.

Във Варна се загубихме. Наивно последвахме една самотна табела, на която пишеше "Балчик" и която ни изхвърли по средата на циганско гето. Имахме карта, но какво от това. Ориентирахме се по слънцето за приблизителната посока, по която трябва да поемем и скоро се оказахме на някаква централна улица. Като намерихме табела с името на улицата, вече нещата се проясниха и след няколко врътки успяхме да излезем от града в правилната посока.

Ако някой случайно минава за първи път по пътя от Варна към Балчик, да не се стряска. Варна няма край... По-точно застроеното свършва малко преди Албена.

Пристигнахме в комплекса Албена когато вече се свечеряваше.
Настаняването мина успешно, с изключение на факта, че по време на преговорите за резервация, настоявах да ни запазят стая на по-висок етаж и въпреки това получихме стая на 3-тия етаж. Както отбеляза мъжа ми, все пак добре е, че са разбрали, че не искаме да сме на първия етаж.

Хотел Добруджа е голяма сграда в сравнение с всичко наоколо.
Стаите, поне тази в която бяхме пазят усета за обзавеждане стил 70-80-те години на миналия век. Леко освежени с нова боя и позакърпени. Добре почистени, но все пак леко захабени. Изненадваща липса на сушилка за кърпи и бански на балкона.

Предлагат прекрасна закуска под формата на много богата шведска маса, която от 8 до 10 часа се поддържа винаги заредена.
Толкова за хотела.

Комплексът определено ни изненада със зеленината си. И липсата на нови строежи. Така дорбе запазеният комплекс представлява едно много приятно сливане на сенчести дървета и стилна архитектура. Да напомня само, че архитектурния дизайн е френско дело и след толкова години продължава да впечатлява, особено след като човек се е нагледал на безрадостните напъни на българските архитекти.

Курортът беше пълен с руснаци и румънци. Руснаците се предвижваха на големи тумби, събрани според тур операторската агенция, която ги е довела. Румънците се групираха на принципа "Татко, мама, баба, дядо и аз в една кола". Глъч и веселба до късна нощ. Поради факта, че повечето туристи бяха пристигнали на All inclusive, заведенията за хранене не бяха на ниво.
Препоръчително е да се посети ресторант "Панорама" на последния етаж на хотел "Добруджа". От прозорците му се открива потресаваща гледка към морето и целия комплекс. Пък и готвачът и сервитьорите се стараят.
Наложи ни се да смятаме цените на яденето в евро, за да не се стряскаме много. Например: Вечеря за двама с умерено количество алкохол излезе около 35 евро. Звучи по-добре, от колкото ако си го кажеш в левове. Но такива са горе долу цените в Гърция, така че "Здравей, Европа!".

Разгледахме детския лагер. Приятно място. Аз и до сега не мога да обясня читаво, как дъщеря ми попадна там. Цялото име на лагера е "Детски оздравителен лагер "Бригантина"". Въпреки, че детето пипна някаква настинка още първата седмица. Но това е друга тема. Покрай здравните проблеми, времето прекарано там изглеждаше да е било весело. Лагерът има басейн, джакузи и водна пързалка. Също така разполага със заградено място на плажа, тамън до спасителя. Ние разбира се подмолно се възползвахме. За малко да ни хванат, когато един плажен "изнудвач" претича покрай нас и като видя, че не сме деца, се опита да ни ощави с плажна такса или каквото се нарича там. Аз обаче събрах целия си респектиращ вид (по бански) и заявих, че сме от лагера и децата ни са отишли да обядват. Повече не са ни закачали.

Комплексът предлага и доста платени забавления. Имам пред вид от тези, дето хвърляш топки по тенекиени кутии или вадиш гумени патета от езерце. Зърнах и ледена пързалка. С ентусиасти, каращи кънки на лед.
Едно от най-екстремните вечерни развлечения се оказа каране на вело-рикша. За първи път видях такива за 4-ма човека. Според мен това едно опасно занимание, както за каращите, така и за пешеходците. За паркиралите коли си е направо заплаха.

По обратния път от Албена към София, се загубихме пак, при това два пъти.
Първия път прелетяхме покрай една табела на която пишеше, че ако искаме да стигнем до Аладжа манастир, трябва да се заобиколи, щото има свлачище. Тъй като ние искахме да стигнем до Варна, игнорирахме табелата и връхлетяхме точно върху свлачището. От там през някакви дебри на Златните пясъци успяхме да се измъкнем и да нацелим пак пътя. Туристическа забележка: "Златните пясъци" приличат на Драгалевци. Много нови къщи, никакви пътища, подозирам, че канализацията е на същото дередже.

След това не успяхме да намерим изхода от Варна към София. Който е минавал по пътя, ще се сети защо. Не искам да обиждам варненци. Обаче, можеше за толкоз години едно околовръстно да построят в този град, а не да бутат целия транзитен трафик през центъра на града или през кварталите. След като се върнах в София, си поговорих с приятели от Варна по въпроса. Те ме увериха, че околовръстно шосе имало, но цитирам "трудно е да го откриеш".
Връщахме се през Велико Търново.

Нашето заключение: До Варна леко пътуване няма. А пък Албена е зелена!