Дете в кутийка

   Валеше силно. Двамата влетяха през вратата на магазина, внасяйки няколко локвички вода. Засмяха се, започнаха да отърсват капките вода от себе си. Продавачката ги гледаше с интерес. Забеляза халките им. Жената беше красива, мъжът самоуверен. Продавачката сведе притеснено поглед, когато двамата се целунаха. Тя побърза да подхване някаква дейност покрай касата, колкото да не ги зяпа.
   Двойката се огледа. Усмивките им се стекоха и се превърнаха в учудени физиономии, когато забелязаха кутиите, стриктно наредени по рафтовете. Само кутии, сини, розови, жълти, зелени, лилави. Малки златни надписи, които се четяха само от близо. Жената се престраши да попита.
   - Добър ден. Какво продавате? - жената разпери ръце за да посочи огромното количество кутии.
   Продавачката се усмихна.
   - Тук продаваме бебета. Ако се интересувате, мога да ви покажа.
   Двамата се спогледаха. Мъжът заговори не много уверено.
   - Ами ние все още не сме мислили за деца. Наскоро се оженихме, нали разбирате - той погледна половинката си за подкрепа. Жената обаче гледаше кутиите с тъжно любопитство.
   Продавачката отговори:
   - Разбирам ви много добре. Но сигурно ще ви е интересно да погледнете, в случай, че размислите по-нататък. - Тя пак се усмихна широко и отвори една розова кутия, която си стояше на тезгяха до нея.
   Двамата се наведоха с интерес и допряха глави над отвора.
   - О! Това момиченце ли е? - жената не изчака отговора. - О! Какви златни букли!
   - Тя ми се усмихна - мъжът се дръпна уплашено назад.
   - Този екземпляр вече е поотраснал. Подходящ е за делови семейства, които нямат време, пък и не си падат много по бебета. Разбира се, ако се интересувате все пак от пеленачета, мога да ви покажа и от тях.
   Тя посегна към рафтовете зад нея и свали две кутии. Отвори първата и я поднесе към двойката.
   Те се наведоха отново и загледаха вързопчето вътре.
   - То през цялото време ли спи? - мъжът погледна продавачката.
   - О не, трябва да го храните разбира се. Но ако не го оставяте гладно и сменяте редовно памперса, гарантирам ви, че ще спи през останалото време.
   Продавачката отвори другата кутия. От нея веднага гръмна силен рев. Тя побърза да я затвори.
   - Имаме ревливи, имаме спящи. Между другото, ако имате желание да се отдадете напълно на гледането на дете, ще ви препоръчам ревливите. Ще ангажират сто процента вниманието ви. Честно казано не се търсят много, така че са с намаление.
   Мъжът се намръщи. Жена му все още изглеждаше замислена и гледаше отвеяно. Той започна да се върти притеснено, предугаждайки на къде вървят мислите й.
   - Скъпа, нали помниш че заминаваме след един месец на пътешествие? - Той се усмихна и се опита да я прегърне.
   Тя се сепна.
   - Да - в погледа й се появи искра. - Ще го вземем с нас!
   - А не, не, не. Не съм сигурен как в хотелите се отнасят към бебетата. Мисля че четох, повечето хотели не позволяват бебета в стаите. А и децата не са подходящи. Помисли само, ще трябва да следим за режима, да му търсим подходяща храна и памперси. Да го мъкнем навсякъде с нас. Нали знаеш, че повечето заведения не позволяват присъствие на деца.
   Жената не отговори. Погледна навън през прозореца на магазина и забеляза, че навън е грейнало слънце. Помисли си колко приятни мигове я очакват на плажа, весело прекарване по нощните клубове. Срещи с приятелки, танци до зори.
   - Да, прав си. Никак не е удобно да имаш дете - тя се врътна на токчетата си и излезе навън.
   Той се усмихна извинително на продавачката и промълви.
   - Може би друг път - и побърза да излезе.
   Продавачката въздъхна и прибра обратно кутиите по рафтовете.
   Трябваше да каже на шефа да подготвят малко реклами. Дали ако почнеха да предлагат гледачка на половин цена, продажбите щяха да потръгнат?
   Продавачката отвори кутийката със златокосото момиченце и прошепна.
   - Съжалявам, днес не ти провървя. Може би утре...

Майсторът на сънища

   Червената лента се увиваше около тях и ги притискаше един към друг. Те се съпротивляваха в началото, но после той се предаде, погледна я в очите и притисна тялото си към нейното. Тя омекна и устните им се съединиха.

******
   Тя се събуди. Зяпна тавана. Опита се да задържи отлитащото чуство на любов. Не искаше да мърда. След малко забеляза с крайчеца на окото си, че Майсторът седи на леглото до нея. Тя въздъхна и му се усмихна.
   - Пак ли сънува? - Майсторът на сънища присви укоризнено устни.
   - Да, и беше прекрасно - тя се сви на топка под одеялото и тъжно го погледна.
   - Нали знаеш, че това не е твой сън - въздъхна Майсторът. - Време е вече да свикнеш. Някои хора не могат да сънуват. Като им даваш твоите сънища, ти им помагаш. Сънищата карат хората да се замислят, радват ги и ги плашат, учат ги да мечтаят.
   Чуваше това всеки ден откакто беше станала чирак на Майстора на сънища. Тя не беше виновна, че можеше да сънува. В началото й се струваше много благородно да помага на хора, които не бяха надарени, колкото нея. Но никой не я предупреди за жертвата. Постепенно започна да разбира, че като пренасочи съня си към другите, той се източва от нея като струйка вода, и тя остава пресъхнала, несънуваща, немечтаеща. После разбра, че годините й на живот се съкращават с всеки недосънуван от нея сън.
   Майсторът изглеждаше като сто годишен старец, въпреки че според думите му, той беше майстор едва втора година.
   Той се опита да я успокои.
   - И на мен ми беше трудно в началото. Малко са хората като нас, които имат дарбата. Не можем да я пазим само за себе си. Длъжни сме да споделим мъдростта на сънищата.
   - Всички са мои! Всичките! - проплака тя.
   Майсторът я остави сама, да се наплаче. Следващата нощ всеки неин сън започваше с някоя гадост и тя с удоволствие ги пренасочваше към хората. С успокоение наблюдаваше как кошмарите се източват един по един от нейния сън и се радваше, че няма да сънува продължението им.
   Следващите нощи ставаше все по-спокойна. Докато една нощ се появи сънят с червената лента. Беше пълен с любов. Понечи да го изсънува целия. Сърцето и умът й се сборичкаха. Трябваше да го пусне. Сънят трябваше да отиде при някой друг. Тя остави сърцето си да плаче и насочи съня си към хората. На сутринта когато се погледна в огледалото, не успя да се познае. Очите й бяха подпухнали, а русите коси бяха придобили пепеляв оттенък. Майсторът я поздрави с края на чиркуването. И на него не му оставаше много време да бъде Майстор. А тя бе готова да го замени.

******
   Един слънчев лъч го събуди. Досадна светлина, която се местеше бавно по цялата възглавница. Той отмести главата си и се протегна. Остана да лежи. Опитваше да си спомни съня, заради който се въртя цяла нощ в леглото. Някаква червена лента. Сигурно заради глупавия сълзлив филм, който гледа с приятелката си снощи. Не обичаше сънища. Пречеха му да се наспи. Ето сега цял ден ще бъде кисел, а даже не можеше да си спомни нищо от сънуваното. Освен една червена лента.

Кофата с главно К

   Кофите за боклук са изключително важни за живота на обикновения (пък и на не толкова обикновения) човек.
   Това ми е останало в съзнанието още от училищна възраст. Тогава куп учителки се надпредварваха да ни обясняват колко възпитано било вместо да си хвърлиш хартийката на улицата, да си я сгънеш и прибереш в джоба (или чанта - кой каквото си има). Аз се връщах от училище и веднага питах татко:
   - Защо трябва да си прибирам боклука в джоба?
   А той както винаги сменяше темата:
   - Питай учителката, защо няма достатъчно кофи за боклук по улиците.
   И така всеки път когато стоях на улицата, държейки мазна хартийка от баничка в ръка, и се оглеждах за кофа, се заричах още следвашия час да попитам учителката какво правят възпитаните хора с мазните хартийки. Но после забравях. Детска му работа...
   Пораснах. Приех философски липсата на кофи за боклук точно на местата, където ти трябват. Ако бях в настроение да съм възпитана и хартийката не беше мазна, прибирах си я в чантата. Ако бързах, и трябваше да се отърва много бързо от мръсното шишенце от боза, намирах най-близкото нерегламентирано сметище и оставях внимателно боклука там. Аз така ги наричам местата, където според хората би трябвало да има кофа. Набелязва си значи някой място, хвърля си там боклука и ако има и други съгласни с него, и те си хвърлят там болкука и така се образува купчинка. Един мъдър човек беше казал, че пътеките се правят там, където на хората им е удобно да минават. Ама това за пътеките е друга тема. Та все ми се струва, че ако някой мине и фиксира тези самоизрасли купчини боклук и постави точно там кошчета, животът ще стане с един промил по приятен.
   Та от време на време ми се налага да размишлявам по въпроса за кофите. Особено когато виждам детска площадка и нито една кошче за боклук около нея. Майките могат да кажат колко боклук се генерира докато детето играе там. Вафлички, сокчета, солетки и т.п. Веднага си представям някоя от моите учителки назидателно размахваща пръст - "Приберете си боклука в чантите!". Ми то тогава според мен не ни трябват улични кошчета. Носим си болкука в чантите или джобовете и това е. Нали сме възпитани хора. Пък и те възпитаните хора май не би трябвало да генерират боклук...
   Големите контейнери за боклук също са интересен обект за изследване. Например за какво им е капака? Моите пилешки мускули не успяват да се справят с него, когато е затворен. За мое щастие затворен капак на кофа е удивително рядко явление. Просто честотата на изхвърляне на боклук в такъв контейнер обикновено е толкова голяма, че е абсолютно безсмислено да се затваря. Друг наблюдаван феномен - покрай тези контейнери винаги, ама винаги има боклук. Аз имам едно любимо място за наблюдение в квартала. Там има четири контейнера, които се изпразват съвсем редовно, зад тях винаги има една купчина боклук, даже когато са празни. Спомням си как първо тези кофи бяха две и зад тях имаше боклук в храстите, после станаха три и храсталака продължи да събира боклук, сега са четири. Наблюдавам мястото от чисто любопитство за да разбера до колко може да се увеличи броят на кофите и боклукът да продължава да щъка в храсталака зад тях.
   Друго явление, което ме тормози от скоро са кофите за разделно събиране на боклук. По-точно тази за стъкло. На нея пише, че стъкло от прозорци не се приема. Следствие: До всяка такава кофа винаги има поне по едно счупено прозоречно стъкло подпряно на тротоара. Неразбираема е човешката логика...
   Замисляла съм се и по въпроса за хвърлянето на боклук от високите етажи на блоковете. Всъщност, ако асансьорът на входа е спрян, защото никой не иска да плаща такса за него, случаите на подобно боклучене се увеличават. Мисля си, че ако тези хора имаха пряка видимост към контейнерите за боклук, щеше да се развие нов спорт - точно мятане на торбички с боклук. Също така ми се струва, че доста държави са ограничили този проблем с изобретяването на вътрешните сградни боклукопроводи. Това са едни такива шахти, които имат отвори в коридора на всеки етаж и там човек си хвърля боклука, без да се налага да търчи до съседния блок по пантофи. Долу някъде в мазето боклукът се събира в големи контейнери, които се изпразват от работниците по чистотата. Учудващо е, че моят блок има такова нещо. Още по-учудващо е, че това нещо никога не е работело, още от построяването на блока. Просто някой някога е имал добри намерения. Пък и аз много се отлеснах да фантазирам.
   От както карам кола, се натъкнах на друго странно явление - големите контейнери за боклук по платното.
   Първият ми сблъсък с един контейнер беше след завой в много тясна улица рано сутрин преди да си изпия кафето. Добре че беше празна - кофата де. Бяха я изпразнили и оставили малко накриво, почти на завоя. Поражения нямаше, освен върху моята крехка психика на сравнително начинаещ шофьор. От тогава видя ли кофа, минавам внимателно покрай нея като покрай свещена крава. Знам доста улици, по които разминаването е затруднено заради контейнер на платното. Даже тея дето наскоро ги ремонтираха след откриването си цъфнаха с боклукчийски кофи върху новия асфалт.
   Та тези контейнери продължават да ме изненaдват от време на време.
   Последната изненада беше преди няколко седмици. На един светофар. На платното за десен завой. Чисто нова кофа за боклук, поместена 5 метра преди светофара и правеща платното за десен завой абсолютно неизползваемо.
Трябваха ми няколко дена за да свикна с новата пътна обстановка. Единият ден се опитах да се промуша между една кола и кофата за да си застана в платното за десен завой, нещо изхруска гадно от дясно. Мисля, че огледалото и кофата се целунаха за малко.
   От тогава размишлявам.
   Без кофи за боклук не може, това е сигурно. Но явно разполагането им на правилното място, това как трябва да изглеждат и как трябва да се използват си е направо цяла наука. Как да разположиш една кофа за боклук така, че хем да си върши работата, хем да не пречи и хем да е винаги под ръка ... това си е тема за докторат. Затова въобще даже не искам да засягам въпроса за грозотията. Защото както някой ще каже "По-добре да ги има, а пък дали са грозни, на кой му пука."
   След като все още успяваме да овладеем положението с боклука, по добре да не закачаме Кофите ...

P.S. В тази връзка с гордост мога да споделя челен опит. В нашия вход имаме кофа, която стои до пощенските кутии. Там хвърляме рекламните брошури, които ни пъхат в пощенските кутии. После чистачката на входа лесно може да ги изхвърли. Преди това брошурите се стелеха по целия под на входа, затова сега всеки ден поздравявам гения на съседа, който сложи

Новини от Небивалата Земя

Котка получи 10 милиона наследство
Котка получи 10 милиона наследство от обичания си стопанин, който почина преди два дни. Освен пари, наследството включва фамилна къща на Канарските острови оценена на 2 милиона. Опечаленият наследник смята да се нанесе в новия си дом веднага след церемонията по изпращането на починалия. "Семейството е голямо и къщата ще ми е от полза" - заяви котката пред журналистите.

Канарчета от Канарските острови са поискали политическо убежище в Норвегия. Норвегия за сега отказва, тъй като не може да предостави подходящи условия за живот на емигрантите.

Произшествие
Днес в гр.Н. бабичка сгази кола. Заловената на местопрестъплението баба се оправда с липсата на очилата си. Колата се движила по тротоара на разрешеното разстояние от сградата, когато бабата връхлетяла върху й с огромна скорост и без спирачен път. Колата е със счупено стъкло. Бабата е била тежкотоварна, с две пълни торби напазарувани стоки.

Протести на китове тресат крайбрежието
Един месец продължават протестните действия на китовете по крайбрежието. Повод за протестите са огромното количество хора, които се изхвърлят в морето, опитвайки се да се самоубият. "Не можем да търпим вече това. Молим институциите да се заемат с проблема. От както се занимаваме да спасяваме удавниците не ни остава време да обърнем внимание на семействата си" - това заяви Големият Син Кит, говорителят на протестиращите.

Хранително торнадо удари Европа
Торнадо вдигна хранителни стоки на стойност половин милион евро от един склад в Испания. В момента огромно количество хляб, разфасовки мляко, масло, кашкавал и яйца се носят през Европа. Предвижда се торнадото да достигне до България през следващата нощ. Гражданите да се запасят с достатъчно торби и кори за яйца за да не се предизвикват безредици. За следващи цигарени и плодови торнада следете сводките за времето в Европа и над страната.

Капо за опозицията
Днес правителството и членове на опозицията изиграха поредната партия Белот. Играта беше на "всичко коз", обявен от правителството. Оказа се, че силните карти са при правителството, което доведе съвсем логично до капо на опозицията. Играчите на опозицията се усъмниха в нечестно раздаване и поискаха тестето да бъде сменено.

Руските мечки искат разширяване на зоопарка
Руски мечки са внесли предложение за разширяването на зоопарка в техния район. До сега съществуващите площи бяха заети от няколко вида хомосапиенс, живеещ в сравнителна свобода. Зоологическата градина е горд притежател на представители от индийски, индиански, африкански и европейски произход. Сега мечките искат да разнообразят видовете като добавят представители на китайския вид и един маор, подарен от правителството на Австралия.

Селяни гонят дъжда
Селяни от с.Х. вече втора седмица се опитват да хванат облака с дъжд, който виси над селото и да го преместят над нивите. "Подгизнахме тука в селото, а полза никаква!" - се оплакаха недоволните жители на селото. Последната хайка, която включваше голяма мрежа, не се увенча с успех. Сега селяните са се обърнали към близкото военно поделение с молба да им бъдат отстъпени за ползване два мощни вентилатора. Военните не можаха да си спомнят къде са закопали тези вентилатори, но обещаха да съдействат.

Един обикновен ден рожден

(поздрав за един приятел)

   Днес Б. се събуди сърдит. Стана едвам и се затътри към банята. Хвърли печален поглед в огледалото. Почеса наболата си брада. Трябва да се обръсне, днес е рожденият му ден. Не върви да се мотае с двудневна растителност. Позамисли се, излезе от банята, разходи се из апартамента. Беше празно. Явно семейството беше излезнало по своите си работи - децата на детска градина, жената на пазар. Б. се почеса по дупето замислено и се върна в банята.

   - Честит рожден ден, Б.! - първият колега, който срещна по коридора му се усмихна. Б. се усмихна криво в отговор.
Цял ден се точеха поздравленията. Б. псуваше на ум. Този последния дето го поздрави, Б. не успя да се сети как се казва. Колежки се лигавеха от време на време покрай бюрото му.
   - Ще черпиш, нали? - риторичен въпрос.
   Отиде да купи бонбони и ги остави в кухнята на офиса. След пет минути дойде шефа. Изнесе едноминутна реч с поздравления, разтърси ръката на Б., заобиколен от любопитни колеги.
   - Този път да купиш почерпка и за жените - една от колежките му размаха пръстче.
   Ха сега! Б. се надяваше да мине само с бонбоните този път. Стана му криво.
   Защо рождените дни се бяха превърнали в някакъв официален кошмар? Задължителен при това. Някакви навлеци се влачат да те поздравяват. Половината не са ти говорили цяла година, има и такива дето не им знаеш имената. Задължително трябва да показваш ведро и весело настроение през целия ден, независимо, че си станал с гъза. Длъжен си да почерпиш. А колегите са длъжни да ти купят подарък. Нищо, че нямат никаква идея какво харесваш и мразиш. После всички се събират, подаряват ти подаръка, ръкопляскат и се хилят. Даже и тези с които не искате да си имате нищо общо през останалите дни на годината.
   Колко хубаво е било едно време, когато са празнували само имен ден. Хората и без това не са знаели с точност кога са родени. Пък и какво значение има? Какво точно празнуваш на рождения си ден? За имените е ясно - църковни празници, светци и подобни. Ама рождения? Това, че бремеността на майка ти е свършила успешно? И че раждането е било успешно? Ами да празнува майката тогава. Б. се подсети, че трябва да се обади на майка си. Не беше я чувал от няколко месеца. Само че сега пак трябваше да направи тур до магазина. Взе един колега да помага. Купи стандартните солети, чипс, ядки и сладки. Ракия, бира, и нещо леко алкохолно и сладникаво - за колежките. Малко безалкохолно. Върнаха се в офиса натоварени като магарета. Б. седна на мястото си и зачака със свито сърце началото на почерпката.
   Б. се постара да присъства на почерпката по случай рождения си ден възможно най-кратко. Преди няколко дни бяха изпратили по същия начин един уволнен колега и Б. не можеше да се отърве от сравнението през цялото време. Взе си подаръка и се изниза от офиса, като каза, че го чакат гости в къщи.
   По пътя изхвърли подаръка в първата кофа за боклук. Кутията много приличаше на онази, която бяха подарили на уволнения колега.
   Когато Б. отвори вратата на апартамента върху него скочиха две деца.
   - Тате! Честит рожден ден! Виж какво ти направихме в детската градина.
   Детски ръце подаваха две картинки. Б. ги взе и ги заразглежда усмихнат. Прегърна дечурлигата и се насочи към всекидневната. Там го чакаше маса подредена с мезе, салатка и една бутилка домашна гроздова. От тази, дето татко му я пъхна в сака последния път когато бяха на гости. Ей така, без повод. Жена му го целуна.

   По късно вечерта Б. се беше излегнал в креслото. На едното му рамо малката дъщеря беше заспала. Той внимателно отпиваше ракийка с другата ръка. Жена му се беше свила на дивана, а до нея сина му се опитваше да остане буден. Бяха си пуснали филм. Б. почти не го гледаше. Вместо това наблюдаваше семейството си и се наслаждаваше на спокойната вечер. Без фалшиви поздравления и пожелания. Без шумотевица. Беше сложил двете рисунки на секцията и от време на време хвърляше поглед към тях. Очите му бяха две усмивки.

Прозорци

*** Рамката на прозореца огражда млада жена с бебе. То е заспало докато тя го люлее в ръцете си. Тялото й се движи като махало на часовник. Лицето й остава неизменно неподвижно, загледано някъде в далечното небе навън през стъклото.

*** Носът е опрян в стъклото. Почти се е сплескал. Косата събрана на две опашки. Две очи жадно оглеждат улицата. Две ръце оставят пръстчета върху прозореца. А! Ето мама се задава по улицата. Носът и ръцете се откъсват от стъклото и потъват в стаята.

*** Пулсираща светлина, музика, смях. Танцуващи сенки по тавана. Празникът изтича през отворените крила на прозореца и се носи по улицата.

*** Лампа, телевизор, дим от цигара. Мъж и жена седнали един срещу друг на кухненската маса. Жената говори, мъжът пуши. Тяхна е цялата трета възраст. Спокоен разговор след вечеря. Телевизорът е трети събеседник.

*** Светлината се измъква от съседната стая. Сива котка наблюдава внимателно движението навън. Застинала като статуя на египетско божество, пази отворения прозорец и старата си господарка.

*** Решетки, пердета. Изсъхнали цветя. Тъмнина зад прозореца.

Аз се прибирам в тъмнината водена от светлината в моя прозорец.

Чорапеното чудовище

   Сигурна съм, че всяка домакиня поне веднъж в живота си се е сблъсквала с мистерията на изчезналия чорап.
   Аз, тъй като не блестя много с домакинси качества, се сблъсквам с тази мистерия всеки път като събирам изсъхналото пране.
   Имам си ритуал по събиране на чифтовете чорапи. Това си е отговорна работа. Иска си концентрация.
   Сядам на дивана с купчина чорапи и започвам да сортирам и да чифтосвам. Черно с черно, розово с розово, пак черно, черно, черно, опа - тези имат различни ластици. Синичко със синичко, тези двата имат номерца на петите, захласвам се. И така докато трансът ми не е прекъснат от откритието, че на коленете ми са полегнали три чорапа, които си нямат дружки.
   И така всеки път. Събирам артисалите чорапчета в отделен плик. Така някои от тях успяват да се чифтосат след няколко цикъла на пране.
Но някои си остават самички за вечни времена.
   Тъй като съм рационален човек и търся обяснение за всичко около мен, се наложи да намеря обяснение за този феномен.
   Сигурно съм завъдила чорапено чудовище у дома. Предполагам, че то редовно си взима няколко чорапа и ги дъвче, за да ги опита на вкус. Ако не му харесат ги изплюва обратно в коша за пране и те се появяват след следващото пране. Някои, които са му харесали, не се появяват повече.
   Чудя се как да се избавя от него. И дали е нужно. Ами ако нещастното чудовище просто си търси чифт чорапи за собствено ползване? Харесва си един, обаче понеже аз прибирам другия след прането, то не може да си събере чифта. Мисля да почна да пускам изостаналите самотници пак за пране. Може най-накрая чудовището да си събере чифта и да ми върне останалите.

(По Тери Пратчет)

Интеграция в сила

"Балонът се надува, надувайте дечица..."

    Две училища в столичен квартал. Построени през социализма. Аз бях първокласничка в едното. Дъщеря ми учи в другото вече четвърта година.
    Дворовете са разделени само от една тясна пътечка. Още когато пращах дъщерята първокласничка, избрах едното училище, защото имаше нова дограма.
    Всеки път когато минавах между двете училища се заглеждах и правех сравнение. Едното, моето - почти изоставено, дворът винаги празен, сградата олющена, повечето прозорци налепени с лейкопласт - това което е останало от стъклата. Мислех си, че това училище е затворено, докато не видях един 15 септември рехава групичка деца пред главния му вход. Другото училище - това на дъщеря ми - съвсем различна гледка. Нова бяла дограма, охрана на входа, дворът пълен с деца през целия ден, понякога и през съботите и неделите.

    Започна се наскоро. Точно кога, не съм запомнила, имаше индикации, но явно не съм им обърнала нужното внимание. Наложи се да обърна внимание в момента, когато дъщерята се готвеше за съчинение на тема "Светът след 2000 години". Започна да разказва, как тя си представя света след толкова години, надали въобще съзнава колко време е това. Според нея щяло да има много вода (това явно е от приказките за глобалното затопляне), всички коли щели да летят (това пък от къде е, някоя анимация), и нямало да има повече "рОми" ( ?!). Думата е изказана много внимателно, с натъртване на О-то, все едно я е страх да не обърка думата и да направи гаф.
    - Миличка, защо смяташ, че циганите трябва да изчезнат? - не използвам думата "роми". Никой в семейството не я използва.
    - Ами те крадат и ни нападат - леко несигурно.
    - А ти колко цигани познаваш? Въобще познаваш ли някой?
    - Ами не, мисля, че не познавам нито един, защото ние в училище бягаме от тях.
    - Миличка, представи си сега, че някое циганче си мечтае да има само цигани след 2000 години. Ти как ще се почустваш?
    - Добре де - отстъпчиво съжаление се прокрадва в гласа й - Няма да го пиша това.

    Цял ден мисля по върпоса. Нещо ми се струва грешно. Опитвам се да разбера. Следващите дни темата се прокрадва в най-различни спонтанни изказвания като "Ами те рОмите са мръсни и глупави." Все едно някой поставя определени словесни конструкции в устата на дъщеря ми. Определено съм уплашена. При всяко такова изказване обяснявам и натъртвам, че не може човек да бъде съден заради произхода си. Разказвам й как едно време в класа ни е имало няколко циганчета и аз съм учила с тях. Припомняме й за много лели на пазара, които са от "рОмски" произход. И че чичото, който продава вестници до блока също е такъв. Питаме я - смяташ ли, че те са мръсни и глупави. Отговорът идва пак като запомнен стих - Сигурно има и добри "рОми", но те са много малко.
    Разпитваме ние от кого научава тези неща за циганите (упс, "рОмите"). "Децата така говорят" - казва дъщерята и ние пак се впускаме в обяснения.
    Идва понеделника с родителската среща. Не мога да отида и пращам таткото. Вечерта изслушвам впечатленията от родителската среща. Таткото пита:
    - Абе случайно знаеш ли каква е тази история с циганите?
    - Защо? - наострям уши.
    - Група истерични майки искаха да се забрани влизането на циганите от съседното училище в двора на нашето. Искаха засилена охрана. Имало ограбени деца. Циганите крадели пари и телефони. Съседното училище, се оказва било "рОмско" и "рОмите" идвали в двора на нашето училище и тормозели децата.

    Обръщам се към детето и започвам поредния разпит. Има ли някое познато дете, което да е било обрано? На кой са откраднали телефона? Тебе закачали ли са те?
    Отговорът (разбирам с облекчение) е отрицателен.
    Единствената достоверна история, която успявам да изкопча е за една топка, която групичка циганчета се била опитала да вземе от момчетата докато играели футбол.

    Цяла нощ се въртях в леглото. Как да науча детето си, да не поставя знак на равенство между произхода и лошотията, и в същото време да се пази от лоши хора да не й направят нещо? Само защото децата копират поведението на възрастните толкова буквално, че успяваме да видим колко грозно е то, когато не е прикрито от лустрото на възпитанието и чуждоземните думички. Представям си две групи деца, едни срещу други, залепени на оградите на своите училища, викащи обидни думи едни на други. Със страх очаквам момента, в който ще видя двете училища в кървав репортаж по новините. Изглежда е въпрос да се научиш да оцеляваш. Детето вече се е научило види ли цигани, да бяга при други деца или да пресича на съседния тротоар. Както и малките циганчета са се научили да ходят на тумби, за да не ги закачат. Може би така е по-добре... Оцеляване.

"Балонът се надува, надувайте дечица... Пук ..."

P.S. Колкото и думи да смениш, смисълът го определят хората, които изговарят думата. Думата "ром" носи вече толкова негативизъм и присмех, че е все тая дали ще използваш нея или думата циганин.

Делнични картинки

   Сутрин е. Пътувам към работа с колата. Спирам на поредния светофар. Тъй като съм си изчистила ушите и носа на предишните светофари, решавам този път да поогледам обстановката наоколо. Поглеждам в страничното огледало и фиксирам странна картинка.
   В съседното платно до тротоара е спряла червена ниска Мазда. Бе де да знам дали беше Мазда. Нещо червено, ниско и спортно изглеждащо. Зад спортното возило спрял огромен зелен автобус. От тея - трансграничните. На тях ептем не им знам марките.
   Продължавам да наблюдавам. Между спортната кола и автобуса се щура един нисичък младеж. Отива до автобуса, говори си малко със шофьора на автобуса, който се е промушил през отворения прозорец, после тръгва да се връща към колата си.
   Шофьорът на автобуса се подава от прозореца си, крещи нещо и се прибира пак. Младежът се обръща, разтваря застрашително перки и се затичва към автобуса.
   Аз се обръщам с интерес да наблюдавам продължението директно (не през огледалото сиреч).
   Един нисичък младеж започва да подскача до шофьорския прозорец на автобуса. Един нисичък младеж се опитва да удари шофьора на автобуса при всеки подскок. Шофьорът се брани през прозореца с една ръка. Обаче не затваря прозореца. Младежът продължава да подскача като скаклец в безкраен цикъл. Шофьорът на автобуса продължава да изкача от порзореца, да крещи нещо и да се прибира в момента на следващия подскок, като кукувичка на часовник.
   Светва зелено. Моето зелено. Със съжаление продължавам напред към скучния делничен ден.