Деструктивно настроение

Удоволствие бе да наблюдавам зейнала дупка в и без това грозната панелка.

Спешно отделение по български

Сценарий за филм

Въведение:
Главната героиня пада от колело. Много боли. Страничните наблюдатели свидетелсват, че са се насладили на рядка каскада с премятане през предната гума на колелото и търкаляне в пясъка около шосето.
Героинята прави първоначален преглед на пораженията. Малко по-късно в апартамента си установява, че Риванола няма да й стигне да намаже всички охлузвания.
И освен това изпод брадата й се стича струйка кръв. Героинята решава, че това е удобен момент да посети някой, който разбира повече от нея, и се насочва към единственото място за неотложна медицинска помощ, което знае.

Действие 1 - Приемен кабинет
Поради късния вечерен час, героинята не чака много. Докато стои в коридора, се наслаждава на артистично недовършените строителни дейности. Шпакловка в мръсен сив цвят, отвори със стърчащи кабели и мъждукащи луминисцентни лампи. Преброява 4 нови ПВЦ врати и 3 стари дървени. Преди две години е посетила същото спешно медицинско заведение. С успокоение установява, че от тогава нищо не се е променило и ремонтът не е помръднал нито милиметър.
Приема я медицинско лице с неясен статут и звание.
В единия ъгъл героинята с изненада забелязва снимачен екип от двама младежи, които се крият в сянката на шкафа. Насочили са кинокамера и огромен пухкав микрофон и се правят на невидими.
Тъй като медицинското лице не им обръща грам внимание, нашата героиня също решава да подмине въпроса с мълчание и описва инцидента с колелото. Медицинското лице топи марля в йодасепт и започва да маца в захлас, където намери по тялото на героинята. Тя протестира шумно срещу такъв подход и се опитва да изброи всички местенца, които болят. Но медицинското лице не проявява интерес. Попълва амбулаторен лист, казва на героинята, че я праща да обикаля написаните кабинети, и че там може да разказва за болежките си на воля. Героинята закуцуква към първия кабинет, който изненадващо се намира в съседната сграда, в най-далечния край на коридора. Край на първо действие.

Второ действие - Кабинет 1 и всички останали
Пред Kабинет 1 се e събрала колоритна група. Иглежда да има доста хора, обаче героинята забелязва причината за това впечатление. Катун цигани. Героинята се успокоява, защото обикновено от цялата сюрия само един е пациент, а другите са само придружители от клана. Героинята се приобщава към опашката с установяване на “кой е последен”. Следва обмяна да истории и разтапяне на ледовете с някои по-разговорливи пострадали. В последствие това се оказва полезна тактика, защото почти цялата тумба обикаля кабинетите в пакет, с някои малки изключения. Така че чакането е разнообразено с лекомислен разговор.
Редът на нашата героиня идва и тя влиза в първия кабинет, готова да разкаже целия ужас от преживяното.
Медицинската сестра взима скъпоценния амбулаторен лист и зарязва героинята по средата на кабинета в поза изчакване. Един лекар играе пасианс на компютъра. Другият доктор пише.
- Какво се е случило?
- Паднах от колелото...
- Легнете.
Героинята ляга. Докторът се съсредоточава върху главата и лицето. Намазва раните по лицето отново с йодасепт. Героинята отново протестира.
- Докторе, ето тука на ръката, това много боли.
- Това ще го погледнат в другия кабинет.
Героинята губи дар слово. След малко размисъл решава да не разпитва за подробности. След като е казал в другия кабинет, значи в другия.
Следва писане в амбулаторния лист, в някаква тетрадка, обаждане по телефона и кавга с отсрещната страна. Героинята разбира, че е трябвало да мине първо през другия кабинет, ама понеже този е написан първи в амбулаторния лист... Започва да се чувства гузна, че е предизвикала такава неуредица в подредения медицински процес.
Добавя се още един кабинет в списъка - рентген. Героинята е изпроводена извън кабинета и пусната на воля по медицинската пътечка.
Следва куцане до втория кабинет, който по някакъв странен вселенски закон е на най-отдалеченото място спрямо първия кабинет. Отново чакане. Влизане.
Медицинската сестра седи с гръб към вратата и се опитва да намери менюто на някаква пицария в шкафчето си. Единият лекар играе пасианс на компютъра. Другият лекар пита:
- Вие за какво сте?
Героинята подава амбулаторния си лист и обръща наранения си лицев профил с надежда лекарят да се досети, че не е дошла да се забавлява.
- Вие за какво сте?
Героинята процежда през зъби:
- Паднах от колело.
- Легнете.
Героинята ляга:
Лекарят се приближава с танцувална походка, натиска два пъти корема и един път гърдите. Пита дали я боли. Героинята му посочва всички места където я боли, зарадвана от интереса.
- Това ще го видят в другия кабинет.
Героинята отново изпада в благоговейно мълчание.
Отново попълване на някаква тетрадка и на амбулаторния лист, което продължава по-дълго от самия преглед.
Следващ кабинет. Героинята изчаква реда си в близост до тоалетната. Сменя няколко пъти разположението си, но миризмата на ферментираща урина се стеле по целия коридор. Докато героинята се опитва да не диша през носа, се появява приятна жена в бяла престилка и започва да почуква по кабинетната врата. Кодът е доста сложен и води до отваряне на вратата.
- Докторе, спрете да изпращате хора за рентген. Сървърът спря да работи и не можем да ви изпращаме снимките.
Попила тази информация, героинята започва да се подготвя психически за голямото чакане пред кабинета за рентген. Докато го прави идва нейният ред за текущия кабинет.
- Какво се е случило?
Героинята поема най-накрая въздух годен за дишане:
- Паднах от колело.
- Легнете.
Героинята си мисли, че е мернала един доктор да реди пасианс в дъното на кабинета, но не е сигурна, понеже осветлението не стига до там. Всички крайници са прегледани. Героинята открива още едно място, на което е трябвало да се сложи йодасепт, ама си замълчава, притеснена че ще я изпратят в друг кабинет, защото мястото не е върху крайник.
Едно натискане на глезена и героинята започва да охка.
- Докторе, дали има нещо счупено?
- Няма - усмихва се докторът.
Героинята остава с впечатление, че докторът се е отказал от рентгена заради повредата в сървъра. Ама все пак е лекар... Всеки ден ги вижда всякакви, така че трябва да му се вярва.
Писане в тетрадка и амбулаторния лист и изпращане.

Действие 3 - Рентген
Героинята се натъква на голяма тумба хора чакащи пред рентгена. Явно сървърът е проработил, докато тя докуцука от последния кабинет до тук. Отпред е весело.
Никой не знае кой е на ред, затова се уповават на рентгеноложката, която събира всички амбулаторни листове в една купчина и от време на време извиква нечие име.
Не е много ясно в какъв ред ги е подредила и дали въобще са подредени по някакъв начин, но всички са умиротворени, защото са сигурни, че ще дочакат реда си. Героинята започва да се чувства неуютно без амбулаторен лист в ръце. Най-накрая е извикана в заветния кабинет.
Докато се вмъква в кабинета, някаква жена с бяла престилка използва отворената врата и се скарва на рентгеноложката:
- Ама защо не вдигаш телефона? Имаше спешен случай.
- А така ли?
Рентгеноложката не изглежда много заинтересувана и продължава започнатата работа. А другата жена изчезва по коридора. Явно са се оправили със спешния случай без рентген.
Слава богу в кабинета няма лекар редящ пасианс на компютъра. Защото рентгеновото лъчение не е здравословно, се досеща героинята. Снимката е направена за секунди. Следва отново попълване на тетрадка и на амбулаторния лист.
- Сега се върнете в първия кабинет, от където ви изпратиха. Снимката ще е там и лекарят ще я погледне.
Героинята започва да усеща досада.
Тече вторият час от “спешната” медицинска помощ.

Действие 4 - Заключително
Героинята отново седи пред Кабинет 1. Отново е с почти същите спътници на опашката.
Тя се е отнесла да наблюдава тръбите на вентилацията по тавана, когато най-накрая сестрата я извиква.
Пасиансът стои зарязан неподреден. Докторът преглежда рентгеновата снимка на екрана на другия компютър.
- Няма счупвания.
След което се въодушевява и изрежда като картечница без запетайки и точки:
- Няма да мокрите раните поне една седмица сухи трябва да ги пазите с нищо няма да ги мажете приятна вечер
Героинята поглежда с изненада сестрата, която демонстративно отваря вратата.

Епилог
Героинята се прибира вкъщи и моменталически влиза в банята. Раните и без това са още мокри от йодасепт, а тя цялата е овъргаляна в пясък от падането. И за да не загнои нещо по нея, чувството й за самосъхранение й нашепва, че трябва преди всичко да се измие много хубаво.
Докато взима освежителен душ се опитва да намери отговор на следните въпроси:
1. Колко места са изпуснали да прегледат лекарите?
2. Ако нейният прост случай се обработва два часа по тази система “на парче”, то как и за колко време се обработват тежките катастрофи или инфаркти?
3. С какво простият пасианс е заслужил такъв интерес в лекарското съсловие? Защо не шах например?
4. Какво толкова пишат като средновековни монаси в тези тетрадки?
5. Как така рентгеновата снимка пътува с привилегии по компютърната мрежа, а скъпоценният амбулаторен лист е оставен да бъде мачкан и мокрен от потните и много често мръсни или кървави ръце на пациентите?

Героинята излиза от банята и си ляга спокойна. Прегледана е от 4-рима лекари, заснета от една кинокамера и един рентген. Преглежда внимателно скъпоценния амбулаторен лист попълнен на ръка. Там освен името си, списък с номера на кабинети, диагноза написана с широк шрифт - "травма на глава и крайници", намира и няколко реда, които според нея никой простосмъртен не може да разчете. Тя го прибира внимателно при другите си медицински документи.

*Героинята заспива благодарна на българските лекари, които лекуват, независимо от всякакви опити да им се пречи. *

* Това последното може да се остави или да се премахне според това дали искаме да внесем някдааква надежда в края на филма или да оставим безнадежността да завладее зрителя.

Хранителна романтика

Загубих се. Признавам си. Беше глупаво да не се кача в колата.

Обаче тази горещина ми лазеше по нервите. Още половин час в тази кола с петима човека, без климатик - мерси. Предпочетох да се усмихна мило и да уверя спътниците от колата, че ще се прибера самичка, пеша или с автобус. Не обърнах внимание на напомнянето, че сме в чужд град. Знам името на хотела. След този разоръжаващ довод моите спътници отпрашиха от бензиностанцията към следващата забележителност, която аз нямах нищо против да пропусна.

Огледах се. Опитах се да нарисувам мислeно маршрута, по който стигнахме до тук.
Мислех, че съм успяла. Със сигурност бяхме дошли откъм ей онзи квартал. Реших да тръгна към него. Всъщност няма значение дали сме дошли точно от там. Където има къщи, има хора, където има хора, има и автобус, евентуално.Тези разсъждения ми се сториха достатъчно логични за да претворя мислите в действие. Купих си вода и потеглих.

Трябваше да помисля. С Киро почти стигнахме до някъде снощи, но аз свих знамената и се оттеглих. Мисля, че ми се разсърди. Днеска не дойде с нас на поредната туристическа обиколка. Ми то си е за сърдене. Знаех, че ме харесва отдавна. С него ми беше сигурно и спокойно. Само дето някак романтиката, за която се разказва по филмите нещо не можех да я открия. Играехме си на котка и мишка доста време и тамън почнах да свиквам, той реши да премине в настъпление. Логично, няма да чака трета световна. Настъплението му беше приятно и да призная ми хареса, но аз реших да си тръгна, защото не бях сигурна.

Затова трябваше да помисля сега. Дали искам да бъда с този човек или не.

Половин час пътешествие под парещото слънце преди да стигна първите дървета.
Започнах да се псувам на ум. Добре, че се появи и първата къща на квартала. Влезнах в квартала прашна, потна и жадна. Водата беше свършила.

Осъзнавах, че по-голяма патица от мен в момента нямаше, щото патиците са умни птици и никога няма да им хрумне да се пържат на обедното слънце. Пък и на патиците не им се налага да решават любовни дилеми.

Довлачих се до някакво игрище с изплезен език. Една пейка се мъдреше под дебела сянка на едно дърво и аз, почти ослепяла от потта, която се изливаше в очите ми, се проснах на пейката. Така. Прекрасно. Сега само да намеря вода. Щото да умреш от жажда в средата на големия град, в центъра на цивилизацията, така да се каже, ми гарантираше първа страница в жълтите вестници.

Когато тупкането на умората в ушите ми започна да заглъхва, установих друго тупкане, което определено не идваше от вътрешността ми. Идваше от игрището.

Изправих се и се облещих. Под баскетболния кош подскачаше някакъв младеж. Леле, то имало и по-луди от мен. Тупкаше момчето с топката под палещото слънце.

И той мокър и почервенял. Загледах се. Добре изглеждаше. А тялото му ... Това е - от жажда да умираш и да си мислиш за хубави мъже ... Както и да е, за гледане пари не взимат, поне не в този случай. Пък и чак да умирам - не умирах.

Седях си аз на пейката и се любувах на русолявата мускулеста персона, която подскачаше и се стараеше, все едно съм мениджър на най-известния баскетболен отбор.
Почти забравих за Киро, което ми послужи за още едно доказателство, че не съм чак толкова обвързана.

Не разбирам как става така, че човек винаги усеща, когато някой друг го наблюдава.
Особено когато този някой носи слънчеви очила. Аз съм пристрастена към слънчевите си очила, даже и през зимата. Така че наистина за мен е мистерия как младежът усети, че го наблюдавам.
Погледна ме няколко пъти, докато вкарваше кош. После изведнъж спря да играе, обърна се към мен, разпери перки и доплува до пейката, на която седях.

- Какво прави красива самотна дама като теб насред палещото слънце в този забравен от бога квартал.

Уха! Дали да се вържа? Ми то може и да е интересно. Жадна съм, примирих се с мисълта, че съм се загубила, а започвам и да огладнявам.. Може пък тоз тип да сподели водата си с мен като за начало.

- Изпарявам се бавно. Чудя се какво можеш да направиш по този въпрос.

Той се ухили и ми подаде бутилката си с вода.
И така поседяхме си на пейката под сянката на дървото. Наложи се да си призная, че ми трябва помощ да намеря хотела. Той предложи услугите си да ме изпроводи до там.
И ние тръгнахме.

Закачи се. Не знам защо, но се закачи за мен. Може да му е хоби. Да се държи галантно с закъсали жени. Вървяхме по празните, прашни улици и си говорехме. Започвах да се чувствам като в романтичен филм. Направо Холивуд. Приятен разговор с прекрасен мъж. Това искат жените, и това предлагат филмите. Нищо че съм покрита с 3 пръста прах и съм червена като рак. Пот се лее на водопад от мен, и от него. Но си вървим, говорим си и ми е приятно. Дали пък не се е случило чудото, което всички жени очакват от момента, в който се запознаят с концепцията за принцесата и принца.

Гадно ми беше да призная, че е приятно. Някой непознат да те ухажва галантно. Винаги се връзвам на това. Веднъж един французин ме нарече “мадам” и на мен още ми държи мокро. Единствената неприятна мисъл, която ме мъчеше, беше че вече съм зверски гладна, а ние продължавахме да вървим. Казах му, че искам да ям и той ме повлече към някакъв ресторант. Преди да влезем вътре се огледах и ми се стори, че кварталът ми е познат, но той ме издърпа навътре с прекрасната си младежка усмивка и каза, че много би се радвал да похапнем заедно в любимото му заведение.

Не знам защо първо реших, че сме влезнали в ресторант. По скоро беше нещо като закусвалня на самообслужване. Аз си осигурих първо още една бутилка с вода, която изпих в захлас и чак след това се съсредоточих в избора на ядене.

И застинах с отворена уста. Явно бях попаднала в ресторант на някаква вегетарианска секта. Не че имам нещо против зеленчуците. Даже ги обичам. Обаче в случая трябваше да избирам между водорасли с нещо си и водорасли с друго нещо си. Зачудих се кога водораслите са излезнали на мода и как съм пропуснала тази новина.

Погледнах объркано моя спътник. А той ме гледаше подканящо, с някаква смесица от възторг, все едно ми е предложил най-съкровеното си притежание, в случая - водорасли. Цялата ми романтика се изпари. Започнах да прехвърлям различни варианти за спасение, когато дочух приятелски глас и се обърнах.
- А! Намерих те. Какво правиш тук? Не ме ли чу, като те виках на улицата? Чакаме те доста отдавна и се чудехме дали да не се обаждаме вече на полицията.
О, Киро, моят мил приятел Киро!
- Кирчо! Как ме намери? Мен ме доведе един младеж. Обеща, че ще ме върне в хотела, а аз бях гладна. И явно ще си остана гладна.
Киро хвърли преценяващ поглед към тавите, които зеленееха зад витрината. После погледна хладно младежа. Успях само посърнало да добавя.
- Той ме наричаше “дама”.
Кирчо се захили.
- Хотелът е отсреща. Не мога да повярвам, че не си разпознала улицата. Хайде да си ходим. Другите са в ресторанта. Има пилешка пържола и салатки.
Аз се ободрих.
- Ти си моят спасител! Ще изпълня всяко твое желание, само ме заведи при пържолите!
- Като за начало да вземеш да спреш романтичните филми. Влияят зле на хранителните ти навици. Да си забелязала въобще да ядат нещо в тези филми? Освен спагети на свещи?
- Какво против спагетите имаш?
- Нищо. Против свещите съм. Не се вижда какво ядеш - Киро се усмихна. Установих, че обожавам усмивката му.
- Какво да гледам тогава. Останалите филми са само за убийства и нещастия. Не обичам такива работи.
- Ами гледай кулинарни предавания. Там също винаги има щастлив край.
Киро избърза да ми отвори вратата.
- След вас, мадам.
Аз го погледнах кисело. Знаех си, че не трябваше да му казвам онова за французина. Ама си го бях заслужила. Пък и на спасителите трябва да се прощават майтапите.
Погледнах моя романтичен младеж на изпроводяк. Той не посмя да се намеси, Кирчо си е едър.

Едно е сигурно, ако любовта на мъжа минава през стомаха, то моята романтика явно минава през моя стомах. Това е положението, колкото и да ме наричат “мадам” няма да ям водорасли. Пък и Киро може да готви такива вкусотии.