понеделник, 6 април 2015 г.

Великденски небивалици

- Мамо, може ли да си купим великденски заек? Жив великденски заек?
- Ммм… а за какво ни е великденски заек?
- За да ни снесе великденски яйца!
- Ами аз мисля, че кокошката ги снася яйцата …
- Аааа, великденският заек снася шарени великденски яйца! Ако го храним със шарени зеленчуци, ще снася шарени яйчица. Оранжеви моркови, зелена тревичка, червени репички, сини…. Мамо, кой зеленчук е син?
- !? Патладжан…
- Супер! Значи патладжани за синьото! А другата година може да си вземем малко драконче - да ни снесе драконови ячица!

понеделник, 6 януари 2014 г.

Змия

От няколко дена се опитваше да изтръгне черната лъскава змия от сърцето си. Дърпаше я безуспешно. Ръцете й се хлъзгаха по черното гладко тяло и всяка вечер заспиваше изтощена. А змията продължаваше да се увива и да пристяга сърцето й.
Поредната вечер ядосана тя взе нож и отряза парчето от змията, което беше успяла да изтегли. Заспа с надежда, че на следващата вечер ще продължи парче по парче.
На сутринта намери змията възстановена до първоначалния й размер, удобно завита като свинска опашка около сърцето й.
Тогава си спомни… Беше забравила, но си припомни какво трябваше да направи.
Следващата вечер пое дълбоко дъх и изтръгна цялото си сърце, заедно с увитата черна змия. Сложи ги в кутия за обувки.
Занесе кутията на малкото гробище в гората. Не беше идвала тук отдавна.
Изкопа малък гроб и положи кутиата в него. Зарови го с ръце. Поогледа се и придърпа първия по-плосък камък. стовари го върху гробчето, извади тебешир от джоба си и написа: “Любов N”.
Замислено огледа останалите малки гробчета и се опита да ги преброи. После си спомни, че беше решила да не го прави, някога, когато уж беше погребала последната.
Така и остави надписа. Без число.
Тръгна си без да се обръща. В гърдите й, в огромната празна дупка оставена от предишното й сърце, едно малко колкото грахово зърно сърчице се опитваше да се научи да тупти. Знаеше, че ще отнеме много време. С годините времето се увеличаваше.  Знаеше, че трябва да го опази докато заякне. И знаеше, че все някога, след време ще й се наложи да го погребва отново с поредната змия увита около него в удушлива хватка. Но до тогава …
Сърчицето изтупка неравномерно ...

неделя, 15 декември 2013 г.

Стаята *

Аз казах, че стаята има само една врата и тя повече не може да бъде вход, може да е само ....
Ти го каза и кимна с глава - беше се уморил от невъзможния ми характер. Пожела да се сбогуваме, но точно сега аз не исках. Казах ти само да вървиш без да се обръщаш, защото не исках да виждам лицето ти за последен път в тази стая. Но Ти, както винаги не ме послуша. Спря на вратата и се обърна. Каза, че не можеш да излезеш сам, трябвало двамата заедно, както сме влезли. Знаех го.
След време срещнах някой, който сигурно беше Ти, но за мен не можеше да бъдеш Ти извън онази наша кръгла стая. Каза, че си забравил нещо там. Часовникът си бил забравил и затова времето му течало само там. Искаше да отидем двамата да си го вземеш, защото сам никой не бива да влиза и да излиза от там. 
Прищевки, извиках аз и побягнах, защото виждах, че този някой май наистина си Ти, а аз не изках да те срещам вече никога. Нима отново ще трябва да влизаме и излизаме от там? Смили се, моля те.
После един часовник дълго тиктакаше някъде далеч от мен и се опитваше да ми се натрапи, но аз вярвах в един друг, който като всички беше спрял когато не го навиват. Той спря времето в нашата стая.
А в другото време се появи Онзи, сигурно малко след като се беше появила Онази. Всъщност той съвсем не беше за изоставяне, но имаше една слабост - че не беше Ти. Ти, разбира се, повярва в него, както само ти умееш да вярваш на всяка моя измислица и да ми вадиш душата за нея. Аз се примирих с присъствието на Онази - нима можех да направя нещо друго?
До един ден. Изгоних всички призрачни фигурки, които се опитваха да те изместят и да запълнят мястото останало след теб, оставих Онази да умре в лаврите на заблуждението си и хукнах към нашата стая. Аз тичах, тичаха стъпките по асфалта, тичаше вятърът в косите ми, тичаха мислите ми, а аз знаех, че ме гонят все натам. Не виждах вратата... после я видях... видях и огромния надпис "ИЗХОД"... Все едно, ще вляза от другаде.
Затварям очи и политам с чело напред. Каква е тази дупка в стената срещу мен?
Боже мой, Ти ли си тук?

* анонимен автор (който познае тексата, моля да ми каже)