неделя, 15 декември 2013 г.

Стаята *

Аз казах, че стаята има само една врата и тя повече не може да бъде вход, може да е само ....
Ти го каза и кимна с глава - беше се уморил от невъзможния ми характер. Пожела да се сбогуваме, но точно сега аз не исках. Казах ти само да вървиш без да се обръщаш, защото не исках да виждам лицето ти за последен път в тази стая. Но Ти, както винаги не ме послуша. Спря на вратата и се обърна. Каза, че не можеш да излезеш сам, трябвало двамата заедно, както сме влезли. Знаех го.
След време срещнах някой, който сигурно беше Ти, но за мен не можеше да бъдеш Ти извън онази наша кръгла стая. Каза, че си забравил нещо там. Часовникът си бил забравил и затова времето му течало само там. Искаше да отидем двамата да си го вземеш, защото сам никой не бива да влиза и да излиза от там. 
Прищевки, извиках аз и побягнах, защото виждах, че този някой май наистина си Ти, а аз не изках да те срещам вече никога. Нима отново ще трябва да влизаме и излизаме от там? Смили се, моля те.
После един часовник дълго тиктакаше някъде далеч от мен и се опитваше да ми се натрапи, но аз вярвах в един друг, който като всички беше спрял когато не го навиват. Той спря времето в нашата стая.
А в другото време се появи Онзи, сигурно малко след като се беше появила Онази. Всъщност той съвсем не беше за изоставяне, но имаше една слабост - че не беше Ти. Ти, разбира се, повярва в него, както само ти умееш да вярваш на всяка моя измислица и да ми вадиш душата за нея. Аз се примирих с присъствието на Онази - нима можех да направя нещо друго?
До един ден. Изгоних всички призрачни фигурки, които се опитваха да те изместят и да запълнят мястото останало след теб, оставих Онази да умре в лаврите на заблуждението си и хукнах към нашата стая. Аз тичах, тичаха стъпките по асфалта, тичаше вятърът в косите ми, тичаха мислите ми, а аз знаех, че ме гонят все натам. Не виждах вратата... после я видях... видях и огромния надпис "ИЗХОД"... Все едно, ще вляза от другаде.
Затварям очи и политам с чело напред. Каква е тази дупка в стената срещу мен?
Боже мой, Ти ли си тук?

* анонимен автор (който познае тексата, моля да ми каже)

Лёд


Я тебя различаю с трудом.
Что вокруг натворила вода!
Мы стоим, разделенные льдом.
Мы по разные стороны льда.

Похудели дома и леса.
Клен качается бледный, худой.
Севши на воду, голоса
тихо движутся вместе с водой.

Льдины стонут и тонут в борьбе,
и, как льдинка вдали, ты тонка,
и обломок тропинки к тебе
по теченью уносит река...

1956 Евгений Евтушенко

четвъртък, 7 ноември 2013 г.

In vino veritas

Зачитам се в една брошура за вина.


Всеки път се учудвам какъв литературен гений се крие в хората, които дегустират и описват едно вино. Личи си, че го правят с любов и вдъхновение. И с много фантазия … 
Да намериш в напитка направена изцяло от грозде “нюанс на бял люляк, круша, свежа чубрица и чушка” си е чист професионализъм. Забелязвам, че напоследък са появяват доста екзотични плодови вкусове в същото това грозде: “препечен хлаб, папая и зряла ябълка”. Точно започвам да схващам идеята за вкусовите сравнения, когато попадам на описание, което ме озадачава: “деликатни нотки на грейпфрут, портокалова кора и жълти цветя”. Какъв вкус имат жълтите цветя да му се не види?
И какво се очаква да разбера за виното, ако то има: “Мек, загладен и дълъг вкус, с впачатления за свежест, финес и благородство”? Освен може би обяснение защо цената му е такава …
Или пък ако виното е с “обли танини”. Не съм попдала на нещо, което има "остри танини", въпреки, че ми се струва логично да има такива.
Размишлявайки си така за мистериите и изкуството да опишеш вкуса на едно вино, ненадейно попадам на една мисъл, която според източника принадлежи на Жерар Депардьо.
“Жените са като виното. Силно и дълбоко. Не можеш да му се наситиш.”

И на мен ми присветва.
Явно описването на виното е като да опишеш една жена.
Трябва ти също толкова фантазия, вдъхновение и разбира се - любов.

И много често думите и сравненията не ти стигат.

петък, 4 януари 2013 г.

Пътечки



Какво си споделят две пътечки, когато се срещнат на кръстопът?
От къде идват и на къде вървят?
На срещата се радват и даже може за малко заедно да повървят.
Успоредно, хванали се за ръчички да се гмурнат в горската растителност и тайни да си споделят.
И малко по-навътре в гората да се разделят.
Защото всяка
си има посока начертана.  
И ако от нея пътечката се отколни
може да се изгуби дори.
Но винаги остава надежда една:
да срещне друга пътечка на нов кръстопът,
която да й посочи правилния път.
Така пътечките си вървят
и се събират само когато имат нещо да си споделят.