неделя, 15 декември 2013 г.

Стаята *

Аз казах, че стаята има само една врата и тя повече не може да бъде вход, може да е само ....
Ти го каза и кимна с глава - беше се уморил от невъзможния ми характер. Пожела да се сбогуваме, но точно сега аз не исках. Казах ти само да вървиш без да се обръщаш, защото не исках да виждам лицето ти за последен път в тази стая. Но Ти, както винаги не ме послуша. Спря на вратата и се обърна. Каза, че не можеш да излезеш сам, трябвало двамата заедно, както сме влезли. Знаех го.
След време срещнах някой, който сигурно беше Ти, но за мен не можеше да бъдеш Ти извън онази наша кръгла стая. Каза, че си забравил нещо там. Часовникът си бил забравил и затова времето му течало само там. Искаше да отидем двамата да си го вземеш, защото сам никой не бива да влиза и да излиза от там. 
Прищевки, извиках аз и побягнах, защото виждах, че този някой май наистина си Ти, а аз не изках да те срещам вече никога. Нима отново ще трябва да влизаме и излизаме от там? Смили се, моля те.
После един часовник дълго тиктакаше някъде далеч от мен и се опитваше да ми се натрапи, но аз вярвах в един друг, който като всички беше спрял когато не го навиват. Той спря времето в нашата стая.
А в другото време се появи Онзи, сигурно малко след като се беше появила Онази. Всъщност той съвсем не беше за изоставяне, но имаше една слабост - че не беше Ти. Ти, разбира се, повярва в него, както само ти умееш да вярваш на всяка моя измислица и да ми вадиш душата за нея. Аз се примирих с присъствието на Онази - нима можех да направя нещо друго?
До един ден. Изгоних всички призрачни фигурки, които се опитваха да те изместят и да запълнят мястото останало след теб, оставих Онази да умре в лаврите на заблуждението си и хукнах към нашата стая. Аз тичах, тичаха стъпките по асфалта, тичаше вятърът в косите ми, тичаха мислите ми, а аз знаех, че ме гонят все натам. Не виждах вратата... после я видях... видях и огромния надпис "ИЗХОД"... Все едно, ще вляза от другаде.
Затварям очи и политам с чело напред. Каква е тази дупка в стената срещу мен?
Боже мой, Ти ли си тук?

* анонимен автор (който познае тексата, моля да ми каже)

1 коментар:

Kremena Georgieva каза...

Този разказ беше публикуван в списание "Родна реч", някъде около 1986-1988 год. Авторът е Весела ... не си спомням фамилията. Дано е продължила да пише!!!