петък, 29 февруари 2008 г.

Кой кого загуби в магазина

   -Мамо мамо мамо, татко и чичо ме загубиха в магазина! – дъщеря ми влетява в къщи ухилена до уши.
   След нея влизат двамата мъже с множество торби и леко сконфузени физиономии. От обширните обяснение на тримата участника в инцидента сглобявам следната история.
   Пазарен ден, а мен определено не ми се занимава с пазар. Затова съставям списък и изпровождам таткото и чичото заедно с момата да пазаруват на воля в близкия хипермаркет.
   Обикновено пазаруването на нашето семейство протича по следния начин. Аз и таткото се влачим с количката, а дъщерята прави кратки набези до по-далечните секции на магазина и като сврака мъкне всичко що блести към количката. Домъкнатото се подлага на стриктен „фейс” контрол и ако не го премине бива връщано обратно на мястото от където е взето. Във връзка с тази особеност на семейното пазаруване, на мен някак си ми изниква трето око някъде на тила, което помага на другите две дружно да следят местонахождението на дъщерята докато сме в магазина. Обаче в случая мен ме няма. Двамата мъже с цел оптимизация на покупателната дейност правят кратко съвещания с разпределение на задачите и като дисциплинирани войничета се разпръсват из хипермаркета всеки със собствената си задачка. Разбира се дъщеря ми по време на съвещанието е успяла да се покрие между стелажите, за да си търси любимите бисквити. Връща се детето на последното известно местонахождение на количката и ... не намира никого там. Започва да тича нагоре надолу покрай стелажите, ама наоколо народ, тя нисичка и определено след 5 минути тичане не успява да намери познатите лица. Детето запазва присъствие на духа. Решава, че това е времето и мястото да направи малко практически упражнения и да разбере дали всичката теория по въпроса за загубените в магазина деца, която е слушала толкоз време и от родители и от баби може да бъде приложена успешно на практика. Сигурна съм, че и е било безкрайно интересно да разучи как точно работи магазинната система за намиране на деца. Дъщеря ми спира първата случайно прелитаща служителка на хипермаркета, носеща съответната разпознавателна престилка, репортува бодро, че е загубила татко си и се оставя в ръцете на лелята (на която аз съм изключително благодарна) да я заведе до гише „Информация”.
   През това време двамата мъже бродят из магазина и пълнят количката. Някъде пред касите, някой от двамата (за съжаление не признаха точно кой) се усеща, че от известно време никой не им се мота в краката и също от толкова време не са чували коментари от типа „Тате, тате, виж каква чаша с Барби!”. Следва объркано обсъждане на ситуацията, една обиколка в лек тръс през хипермаркета - оптимизирана, разбира се, т.е. единия в едната посока, другият в друга посока. Среща пред касите и осъзнаване, че от известно време женски глас във въздуха повтаря името на таткото и го приканва да отиде на гише „Информация”. Облекчение. Таткото се запътва към гише „Информация” ... и не успява да го намери. Следва още една кратка обиколка обратно до касите и най-накрая допитване до една от касиерките, къде е прословутото гише. Историята приключва с репликата да дъщеря ми, която много доволна от преживяването посреща татко си:   
- Тате, тате, тате ти къде се изгуби, ние те викаме толкова време!
   У дома дъщерята беше похвалена и изпратена да разкаже на всички познати баби по телефона за преживяването.
   А пък аз известно време след това си позволявах да се помайтапя с двамата мъже на по чашка с въпроса ”Кой кого всъщност изгуби в магазина?”

Няма коментари: