вторник, 12 февруари 2008 г.

Физиотерапия и един стол

   Докторът каза, че имам плексит. Предимно жените страдали от него. Учудих се как така мъжете не ги боли вратът и раменете. Даде ми направление за физиотерапия в близката поликлиника.

*** В кабинета по физиотерапия ме посрещна доста кисела рехабилитаторка. Явно не беше на кеф, но успя да ми натъкми часовете за посещение.Трябва да ходя 2 седмици всеки ден.

*** В понеделник отидох на първия сеанс физиотерапия. Ходила съм преди на нагревки и на йонофореза (това е когато ти пъхат в устата едни жици и ти трепериш дали сестрата няма да сбърка нещо и да те опържи както си седиш на стола). Това беше някъде през 80-те години на 20-ти век. Сега сме вече 21 век обаче се оказа, че обстановката в салона за физиотерапия не се е променила. Някак си всичко е застинало там през 80-те... Не успях да намеря етикетче, на което да пише дата на производство, но мисля да не се предавам. Апаратите си бяха същите като тогава и продължаваха да създават усещането, че пациентът може да получи непоравими вреди. Рехабилитаторката пак киселееше. Пита ме за името ми и започна да претърсва някаква тетрадка. След 5 минути безуспешно търсене се сети да погледне при картончетата. Запазих философско мълчание само защото имам опит какво се получава ако се опитваш да помогнеш на някого. Така и не разбрах до края за какво е тая тетрадка след като всеки си има картонче. Жената упорито продължаваше да ме издирва в тетрадката почти при всяко следващо посещение през първата седмица. Аз не й се бърках. Реших, че това е някакъв ритуал и спазвах уважително мълчание. Името ми се появи в тетрадката на втората седмица. Измърмориха ми да влезна зад завеската на първа кабинка и да съблека дрехите над кръста до сутиена. Направих го. Седнах на легълцето и зачаках за следващи инструкции. Един дядо премина от другата страна на завеската и се опули срещу мен. Дръпнах завеската, не исках непознат старец да ми тежи на съвестта. Рехабилитаторката се появи отново и пак отвори завесата. Явно на дядото му беше провървяло. В края на краищата малко безплатни радости са им останали в живота. Изпълних заповедите на рехабилитаторката и забих нос във възглавницата. Жената нагласи електродите (така мисля, че се наричат) върху гърба ми и започнах да анализирам новите си усещания. Оказаха се не толкова нови. У дома имам едно модерно устройство купено от телевизионна разпродажба, което се слага на корема и пуска по малко ток на сланинките с обещанието, че ще се стопят. Работи с батерийка и представлява един колан. Апаратът, който стоеше до мене, вършеше аналогична работа и беше с размерите на принтер – пускаше ток към плексита ми с обещанието да ме излекува. Докато мислите ми предъвкваха сравнението между двете творения на техниката през различните епохи на моя живот, някак на заден план отбелязах, че все пак нещо се е променило в обстановката. Чаршафите! Стерилните бели чаршафи бяха заменени с по-модерните шарени. Зарадвах се за малко. Топуркането на рехабилитаторката насочи размислите ми в друга посока. Още първия ден разбрах причината за високата киселинност на обслужващия персонал. Жената си препускаше кротко по дългия коридор между кабинките при всяко звънване на общия таймер. При мен влезе още 2 пъти само за да смени програмата. За справка, моето апартче има 7 различни програмки, които се сменят автоматично. И няма нужда някой да долети от другия край на помещението за да смени програмката. Напълно ми се изясни, че при всяко сядане на рехабилитаторката върху собственото й столче за малко почивка, все някоя кабинка иззвъняваше и тя се втурваше в тих галоп да смени накаква настройка. Ако страдаш от липса на технологии и техническо оборудване, напълно логично е да използваш човешка сила. Нищо че някои болници си купуват роботи за операции. Разсъжденията ми бяха прекъснати от писъка на един от таймерите и рехабилитаторката пристигна. Даде ми нареждане да се облека и да я последвам в 5-та кабинка. 5-та кабинка изглеждаше много внушително. Оградена с дървени плоскости, които не достигат до тавана. Отгоре покрита с телена мрежа. Върху телената мрежа имаше доста сухи листа от накаква растителност. Огромен апарат заемаше половината кабинка. До него беше подпрян един счупен стол с неясна функция. Другият стол беше нагласен от рехабилитаторката със седалката настрани за да мога да седна с гръб към апарата. Седнах и докато тя нагласяше огромните ръце на апарта, аз се задълбочих в изследване на стола и цялата кабинка. След малко останах насаме с апарата и ... на тъмно. Жената, излизайки затвори вратата на кабинката и аз потънах в полумрак. Божке! Какво ще правя 10 минути или колкото там трябват в тая тъмница? Явно ще трябва да се настроя и да го изтърпя това 10 дена ... не е чак толкова много. Тъпото е, че даже не вярвам, че тези чудеса на техниката от миналия век ще ми помогнат. А някой беше казал, че 80 % от лечението е болният да вярва, че ще оздравее. Прогоних пораженческите мисли от главата си и започнах да оглеждам стола. Съжалих, че не съм антиквар. Според мен тази мебел би трябвало да има някаква антикварна стойност. Дървен, стил късен соц, с плюшена тапицерия в тъмно синьо. Вероятно е бил ползван в някоя заседателна зала. Леко се клати. Определено неудобен ама тогава не са правили много дълги заседания. Определено ме е яд, че не съм антиквар. Ще трябва да проуча въпроса с антиките от социалистическо време. Интересно защо осъдените на физиотерапия са лишени от светлина?

*** „Оставяйте кабинките в изрядно състояние”. Този надпис ме блъска в челото всеки път като влезна в първата кабинка. Като че ли правя луд секс в там. Какво трябва да направя всъщност? Да взема чаршафите в къщи, да ги изпера и да ги върна на следващия ден? Май е добра идея, последния път забелязах огромно количество къси косъмчета. Към края на седмицата установих, че лягам върху все същия чаршаф. И колко ли други хора го правят цяла седмица?

*** Един ден настъпи малко разнообразие. Един мъж дойде да се интересува от цената на нагревките при синузит. Това ако нямаш направление от личния лекар. Рехабилитаторката отговори, че се правят 2 процедури на ден, всяка е 4 лв., т.е. 8 лв на ден. За да има ефект цялото лечение трявба да е поне 10 дни. Опа – ето ти 80 лв. Дали някой може да познае защо изведнъж се сетих за стола в 5-та кабинка? 80 лв – стол, стол – 80 лв... Направо ме досрамя, че аз съм с направление, а не съм дошла свободно да си платя. После се сетих, че аз съм си го платила и то с огромни лихви така да се каже. Всеки месец го плащам. Защо тогава седя на полусчупен стол в сумрака на 5-та кабинка? Сигурно моите пари са отишли за оня робот за операции.

*** Нямам никаква идея точно какво ми правят и сигурно ще си остана в неведение до края на процедурите. Знам само, че единият апарат пуска ток, а другият прави някакво магнитно поле. Но не съм много сигурна. Една моя колежка много се интересуваше от процедурите и беше много учудена, че никак не съм наясно. Аз тактично я запитах от кога не е посещавала обществено болнично заведение. Ако някой се похвали, че са му обяснили от какво е болен и с какво ще го лекуват и по-важното защо точно с това ще го лекуват - мисля да го обявя за лъжец. Всеки път заставам с отворена уста и объркан поглед, когато след като се върна от някой доктор, майка ми попита каква е диагнозата. В този случай диагнозата беше ясна само защото си платих за нея, но явно информацията за лечението можеше да ме затормози по някакъв начин и за това ми я спестиха. Така че всичко което знам е: В първа кабинка ми пускат ток, в 5-та кабинка седя на един стар стол.
*** Втора седмица на физиотерапия – чаршафите са сменени. Една от редовните пациентки каза, че много харесва десена. Рабрах колко е заплатата на рехабилитаторката. Каза, че е получила 175 лв за декември и е изхвърлила фиша от яд. Обещавам повече да не се занимавам с мърлявия стол, независимо, че привлича вниманието ми. Един от пациентите явно беше поправил някакъв проблем с тока от началото на седмицата. Друг мисля че донесе пица на рехабилитаторката за обяд. Сега се чудя аз с какво да помогна. С един стол може би?

Няма коментари: