вторник, 16 септември 2008 г.

Панелката

"Ако стените можеха да говорят..."

Стените сигурно не, но аз мога. Всички си мислят, че само родовите къщи, просъществували повече от век имат какво да разкажат. Аз пък имам толкова за разказване за панелаката, в която живея от ... както се помня. А се помня горе долу от 5-6 годишна. Което прави вече повече от 30 години. Няма даже и половин век.
Какво ли интересно могат да разкажат стените на един панелен апартамент? Зависи, дали е бил късметлийски и там са живели радостно и спокойно, или е бил прокълнат и в него никой не е бил щастлив и не се е задържал за дълго. Ако ви е интересно, какво ще разкаже вашето жилище, само долепете ухо до панелената стена и слушайте.
На мен винаги ми е интересно и аз слушам вече толкова години.
****
Когато се нанесохме в апартамента на първия етаж, за нас нямаше особена промяна. В Съветския Съюз живеехме в абсолютно същия апартамент, в абсолютно същия блок. Предполагам, че този факт е бил решаващ, когато баща ми е трябвало да избере измежду две предлагани му жилища. Съвпаденията не свършваха до тук. Пред новото ни жилище се довършваше детска градина, близнак на детската градина, която аз гледах всеки ден от прозорците на жилището ни в СССР. И ей така просто, независимо от безбрежното разстояние, което прелетяхме за да дойдем от Москва до София, ние заживяхме в същия панелен апартамент, със същата детска градина отпред. Според мен си имаше някои плюсове. Обзавеждането, което моите родители довлякоха от СССР, си застана на местата и ние заживяхме на новото място.
****
Първите съседи, с които се запознахме беше семейството на леля Стефка. Живееше с дъщеря си Цецка и мъжа си. Не му помня името. Леля Стефка беше тартора в семейството, и както се очертаваше, и във входа. Тя знаеше всичко за всеки в околността, водеше изключително пълноценен социален живот и съвсем логично беше първата, която нахълта в къщи с важната мисия да ни представи пред общността на входа.
Аз бях представена на дъщерята Цецка и бях оставена на произвола на съдбата, говореща само руски език. Цецка разбира се никак не беше очарована. Намусената физиономия беше много красноречива.
Малко по-късно бях изкарана при децата пред блока. Нямам идея как съм си комуникирала с тях, обаче тъй като бях един много подвижен скакалец, бях приета с възхищение, когато успях да си вдигна крака толкова високо, че да се преборя със седма позиция на ластика. Седма позиция на ластика, това е когато ластикът е вдигнат на нивото на главата ти. От там нататък българският език си дойде някак от самосебе си.
****
Леля Стефка беше клюкарка по душа. Научавахме от нея всички текущи новини свързани със съседите. И тя и мъжът й бяха от някакво село, дошли да работят в София. Мисля, че мъжът й работеше в "Кремиковци" или в някакво друго много вредно за здравето предприятие, защото се пенсионира по болест много рано.
Пушеше като комин "Стюардеса". Лично съм му купувала, тогава все още в кварталния магазин познаваха почти всички от околността и трябваше само да кажеш, че цигарите са за татко ти или за чичо еди кой си. Той много рядко излизаше, предпочиташе да седи в къщи на балкона.
Леля Стефка можеше да меси. Даже се опита да научи майка ми как да меси питката с късмети. То тогава я месехме за нова година.
Апартаментът, в който живееха тримата беше едностаен. Тесничко им беше, особено когато Цецка порасна. Леля Стефка вложи сърце и душа да си издейства по-голям апартамент, заради инвалидността на мъжа си. Тамън получиха четиристаен в съседния нов квартал, преместиха се и мъжът й умря. Леля Стефка идваше няколко години подред след това да лепи некролога му на входа. После забравихме за нея.
В тяхната гарсониера се смениха много семейства, но нито едно не остана много дълго. Една баба завърши земния си път там. После семейство с бебе, живя за малко там. Какво да го правиш, малка гарсониера, има си някои предимства, като това, че се намира над абонатната станция на парното. През зимата ставаше безобразно топло, толкова, че можеш да печеш филийки хляб на радиатора. Но както и да го гледаш, по размер става само за самотен човек. А самотните носят само тъга, която се впива в панелните стени.
****
До нас живееха мъж и жена в златната възраст. Бяха известни с това, че мъжът обожаваше да се разхожда по долни гащи (парашутки) на балкона си. Тогава дърветата бяха токущо засадени и всички минаващи в района и от съседния блок можеха свободно да се любуват на тази гледка. Той не се трогваше особено от интереса. Не знам дали леля Стефка им беше правила забележка, каквато си беше устата, но със сигурност не пропускаше да ни уведоми за поредното излизане на съседа по гащи на балкона и да обсъди, как не го е срам да си развява дреболиите пред погледите на хората.
Те се пренесоха да живеят на друго място и апартаментът си остана общински. През него преминаха две семейства цигани. Различни, като небето и земята. Едното семейство с много деца. Никога не успях да им хвана бройката. Почти го разрушиха. От време на време влизаха през балкона си. Тогава баща ми реши, че е време да се обзаведем с решетка на прозореца. Страшно си беше да чуваш, как до твоя прозорец посред нощ някой се катери по водосточната тръба.
Семейството изчезна изненадващо един ден. На тяхно място дойде друго циганско семейство. Те направиха основен ремонт на апартамента, той светна, и после дълго го показваха на всеки съсед, който прояви поне малко интерес. Те бяха първите, които сложиха желязна входна врата. И ние се дивяхме и цъкахме с език.
Но явно и на този апартамент не му беше писано да е щастлив. И това семейство си замина, преместиха се в по-голям апартамент в съседния блок. Жилището седя самотно и необитаемо с години. Най-накрая проплака от самота. Зад желязната врата се спука една тръба и в продължение на седмици водата се изливаше като малка рекичка върху красивите теракотени плочки. Когато успяхме да спрем водата и да намерим ключ, за да може водопроводчика да влезе и да поправи теча, вътре се беше развила първична растителност. Никога не бих повярвала, че нещо може да поникне върху теракотени плочки. От тогава започнах да си давам сметка за силата на природата.
****
Апартаментът на 3-тия етаж. Много тъжен апартамент. Докато бях дете, там живееше една много стара баба. Децата звъняха на вратата, а тя им подаряваше всякакви джунджурии. Според мен беше почнало с някой малък навлек, който беше получил някакво боядисано перо от бабата, за да се разкара и да не я тормози. Той беше разказал на другите деца и скоро пред вратата на нещастната баба имаше все някой дежурен. Не знам от къде се бяха снабдили с такова количество панаирни играчки. Аз получих една малка колкото пръст кукличка, облечена в чужда носия. После майка ми заплаши с последсвия, ако не оставим бабата на спокойствие.
Бабата умря. Даже имам някакъв смътен спомен, че се самоуби. На нейно място се нанесе синът й. Взе си жена, родиха си дете, разведоха се, и той се побърка.
Когато бях студентка, той хвърляше празни бутилки от балкона си късно вечер. За щастие нямаше улучени. Мисля, че все пак беше съхранил някаква капчица разсъдък. Бутилките се разбиваха на плочките до самия вход, но явно избираше подходящ момент, когато нямаше никой отдолу. Викахме няколко пъти милиция. След няколко седмици престана. Изчезна от апартамента и когато се върна по-късно вече беше съвсем мълчалив и незабележим. До толкова, че когато умря през лятото никой не забеляза цял месец.
По някое време съседите на горните етажи започнаха да се оплакват от нетърпима смрад и обвиняваха умряла котка в мазето. Ние на долните етажи не усещахме почти нищо, но всички настървено се хвърлиха да претърсват мазетата. Мина време докато осъзнаем от къде идва миризмата.
Изнесоха това което беше останало от него като купчинка увита в одеало. Милиционерът, който беше влезнал пръв в апартамента, после дойде в къщи да моли да се измие и за дезодорант. Напръска се с него, и от тогава мирисът на точно този дезодорант го свързвам с миризмата на мърша. Все едно двете са се оплели една в друга.
Като че ли съдбата на този апартамент тръгна в добра посока след това. Там се нанесе семейство с две деца. Едното беше осиновено. Никой не се оплакваше от тях. Понякога децата вдигаха врява, но това си е в реда на нещата. Но когато казвам, че един апартамент може да бъде прокълнат, не се майтапя. Независимо от временните затишия, все пак злото ще намери пролука, през която да се измъкне.
Бащата умря рано и остави вдовицата да се оправя с двете деца. Криво ляво, ляво, ляво и тя се пропи. Децата някак си доизрастнаха на самотек и сега от апартамента се носи отново воня на мръсотия. Тези от горните етажи отново се тормозят, но решение не намират.
****
Панелките уж не са много стари. Друго е един вековен замък, устоял на войни и природни бедствия. Но повечето замъци имат един или най-много два призрака, бродещи из коридорите и плашещи лековерните посетители. Замъците са красиви. Панелките не са. Но панелките са населени с духовете на предишните си обитатели. Поне по един дух на всеки апартамент. Загледайте се в прозорците, когато минавате покрай някой панелен блок. Зад перденцата може да зърнете миналото да наднича с любопитство.


Няма коментари: