вторник, 27 януари 2009 г.

Емпатия


Нещо ставаше с нея от нова година насам. Вече беше късна есен, а тя беше преболедувала почти цялата година.

Лекуваха я няколко различни лекари с различни специалности, без ефект. Последният се опита да я отрови с някакво лекарство. Тя повръща два дена в къщи и престана да го пие, защото се уплаши за живота си
.
Болеста я връхлиташе внезапно. Нямаше предупедителни болки. Просто влизаше в някоя стая в офиса и й прилошаваше. Веднъж бяха тръгнали на обед с колегите, пресичаха оживена улица. Един таксиджия се засили покрай тях и извика през прозореца си:
- Ей, дебелак! Къде си тръгнал бе идиот.

Пълничкият й колега се развика след него. А тя се сви на две. Болката преряза корема й на две и в очите й се разляха лилави точки. Подпря се на колегата и се дотътри до тротоара. Седна и когато болката премина, усети безкрайна тъга и притеснение. Колегите се въртяха около нея.

През пролетта откри че се чуства добре само в парка. Всяка обедна почивка сядаше в парка на една пейка и просто гледаше. Децата, които играеха на близо явно я успокояваха. Най-хубаво й ставаше, когато покрай нея минеше някоя влюбена двойка. Не й се връщаше в офиса.

Беше се отчаяла. Вървенето по улиците се превръщаше в мъчение с непредсказуеми обрати. Седенето в ресторант можеше да бъде нарушено от силен световъртеж, точно в момента, в който дочуеше някой да се кара на съседната маса.

Един ден тя вървеше по улицата и някой й извика:
- Хей момиче, мисля че се познаваме
Тя се обърна и видя една пълничка баба, която я следваше. Имаше здрав тен и румени бузи. Със сигурност не се познаваха.
- Знаеш ли от какво си болна? - бабата изстреля толкова бързо последния въпрос, че тя успя само да си отвори няколко пъти устата като риба на сухо.
- Явно не знаеш... Нищо, аз знам.
Тя продължаваше да мълчи. Само повдигна едната си вежда за да покаже, че може би е заинтригувана.
Бабата продължи:
- Ти си много силен емпат. Ти физически усещаш чуствата на хората около теб. Когато те са ядосани или сърдити или мразят, тебе те боли. Когато са щасливи, радостни, влюбени, ти също си здрава и щастлива - бабата говореше бързо, изпя всичко като припев на някаква фантастична песен.
- А ти пък коя си? - успя да попита тя.
- Мммм...., хмммм, може да ме смяташ за феята на емпатите - бабата се изкиска.
- Това е несериозно ... - тя обърна гръб и си тръгна забързано.

Странно, но бабата не я последва.

Колкото и да се опитваше да не мисли за случката, тя не можеше да се отърве от напевния глас на бабата.
Тогава реши да пробва обратното. Седна една вечер в къщи и поразмисли върху казаното от бабата.
"Добре, мога да проверя дали бабата е права".
Тя си набеляза план. Първо трябва да намери място където има много гняв или омраза. Следващата сутрин се качи в автобуса в час пик. Наложи се да слезне още на следващата спирка с треперещи крака и да намери много бързо закътано място, където да повърне. "Дали не е от задуха в атобуса?" запита се тя и продължи с опитите. Опита се да пресече голяма улица. Разбира се не искаше да се самоубива, избра улица с повече движение, но с пешеходна пътека. Вдигна високо глава и стъпи на пешеходната пътека. След две минути седеше на отсрещния тротоар и трепереше. Клаксоните заглушиха всичките й възприятия с изключение на физическата болка някъде дълбото в мозъка й. Нямаше нужда да разбира какво й викаха от прозорците на колите. Тя го усети с всяка клетка на тялото си.

Едвам се изправи и забеляза малка тиха градинка между къщите. Шмугна се там и седна на пейката. Тялото спря да трепери и тя загледа гълъбите, които я наобиколиха. Гледаше ги в транс и се питаше къде може да намери любов и щастие за да провери останалите думи на бабата.

Сети се за майките с децата в парка. Изправи се и бързо се засили натам. Имаше няколко премеждия по пътя си, но ако видеше по пътя си някой сърдит, намусен човек, гледаше да го заобикаля от далеч.

Скоро стигна до парка. В момента в който навлезе под клоните на първите дървета, приятна топлина се разля по тялото й. Потърси с поглед детската площадка. Почти изтича до нея и се настани на най-близката пейка. В съседство се оказаха две майки със спящи бебета в количките. Двете си раменяха разкази за бебоците и се смееха. Тя направо започна да се опиянява от щастието, което попиваше. Остана така докато майките не си тръгнаха.

Дните минаваха, а тя не можеше да намери спокойствие. Не можеше да измизсли лек за болестта си. Научи се да прекарва цялото си свободно време по парковете.

По някое време забеляза един и същи приятен младеж да сяда винаги на съседната пейка. Търпя присъствието му мъчаливо известно време, но после любопитството взе връх и тя изненадващо за самата себе си един ден просто стана и отиде да седне до него.
- Преследваш ли ме?
- Ами не, но ми харесва да те гледам. Излъчваш топлина и спокойствие - младежът се усмихна.
Тя го загледа и почуства нещо ново и непознато.
- Как ме откри? - тя не повярва, че някой може просто ей така да се вгледа без причина в друг човек.
- Ами една приятна възрастна дама обърна вниманието ми към теб.
Тя се размърда на пейката леко притеснено.
- А случайно да си я попитал за името й?
- Не, но тя каза, че е съдбата. Много странно се смее тази жена. Не ми каза и твоето име. Аз съм Георги. А ти как се казваш?
- Любов, но можеш да ми викаш Люба. Ще ме изпратиш ли? - тя се усмихна, хвана го под ръка и двамата тръгнаха по улицата.

За първи път тя измина целия път до вкъщи без да усети болка нито веднъж.

4 коментара:

Robi каза...

Страхотно е!

Elensia каза...

Благодаря :)

Анонимен каза...

Този разказ успя да ме измъкне от доста кофти настроение. Благодаря за което!

Snejana каза...

beshe mi polezno,naistina...