Змия

От няколко дена се опитваше да изтръгне черната лъскава змия от сърцето си. Дърпаше я безуспешно. Ръцете й се хлъзгаха по черното гладко тяло и всяка вечер заспиваше изтощена. А змията продължаваше да се увива и да пристяга сърцето й.

Поредната вечер ядосана тя взе нож и отряза парчето от змията, което беше успяла да изтегли. Заспа с надежда, че на следващата вечер ще продължи парче по парче.

На сутринта намери змията възстановена до първоначалния й размер, удобно завита като свинска опашка около сърцето й.

Тогава си спомни… Беше забравила, но си припомни какво трябваше да направи.

Следващата вечер пое дълбоко дъх и изтръгна цялото си сърце, заедно с увитата черна змия. Сложи ги в кутия за обувки.

Занесе кутията на малкото гробище в гората. Не беше идвала тук отдавна.

Изкопа малък гроб и положи кутиата в него. Зарови го с ръце. Поогледа се и придърпа първия по-плосък камък. стовари го върху гробчето, извади тебешир от джоба си и написа: “Любов N”.

Замислено огледа останалите малки гробчета и се опита да ги преброи. После си спомни, че беше решила да не го прави, някога, когато уж беше погребала последната.

Така и остави надписа. Без число.

Тръгна си без да се обръща. В гърдите й, в огромната празна дупка оставена от предишното й сърце, едно малко колкото грахово зърно сърчице се опитваше да се научи да тупти. Знаеше, че ще отнеме много време. С годините времето се увеличаваше.  Знаеше, че трябва да го опази докато заякне. И знаеше, че все някога, след време ще й се наложи да го погребва отново с поредната змия увита около него в удушлива хватка. Но до тогава …

Сърчицето изтупка неравномерно ...

Стаята *

Аз казах, че стаята има само една врата и тя повече не може да бъде вход, може да е само ....
Ти го каза и кимна с глава - беше се уморил от невъзможния ми характер. Пожела да се сбогуваме, но точно сега аз не исках. Казах ти само да вървиш без да се обръщаш, защото не исках да виждам лицето ти за последен път в тази стая. Но Ти, както винаги не ме послуша. Спря на вратата и се обърна. Каза, че не можеш да излезеш сам, трябвало двамата заедно, както сме влезли. Знаех го.
След време срещнах някой, който сигурно беше Ти, но за мен не можеше да бъдеш Ти извън онази наша кръгла стая. Каза, че си забравил нещо там. Часовникът си бил забравил и затова времето му течало само там. Искаше да отидем двамата да си го вземеш, защото сам никой не бива да влиза и да излиза от там. 
Прищевки, извиках аз и побягнах, защото виждах, че този някой май наистина си Ти, а аз не изках да те срещам вече никога. Нима отново ще трябва да влизаме и излизаме от там? Смили се, моля те.
После един часовник дълго тиктакаше някъде далеч от мен и се опитваше да ми се натрапи, но аз вярвах в един друг, който като всички беше спрял когато не го навиват. Той спря времето в нашата стая.
А в другото време се появи Онзи, сигурно малко след като се беше появила Онази. Всъщност той съвсем не беше за изоставяне, но имаше една слабост - че не беше Ти. Ти, разбира се, повярва в него, както само ти умееш да вярваш на всяка моя измислица и да ми вадиш душата за нея. Аз се примирих с присъствието на Онази - нима можех да направя нещо друго?
До един ден. Изгоних всички призрачни фигурки, които се опитваха да те изместят и да запълнят мястото останало след теб, оставих Онази да умре в лаврите на заблуждението си и хукнах към нашата стая. Аз тичах, тичаха стъпките по асфалта, тичаше вятърът в косите ми, тичаха мислите ми, а аз знаех, че ме гонят все натам. Не виждах вратата... после я видях... видях и огромния надпис "ИЗХОД"... Все едно, ще вляза от другаде.
Затварям очи и политам с чело напред. Каква е тази дупка в стената срещу мен?
Боже мой, Ти ли си тук?

* анонимен автор (който познае тексата, моля да ми каже)

Пътечки

Какво си споделят две пътечки, когато се срещнат на кръстопът?
От къде идват и на къде вървят?
На срещата се радват и даже може за малко заедно да повървят.
Успоредно, хванали се за ръчички да се гмурнат в горската растителност и тайни да си споделят.
И малко по-навътре в гората да се разделят.
Защото всяка
си има посока начертана.  
И ако от нея пътечката се отколни
може да се изгуби дори.
Но винаги остава надежда една:
да срещне друга пътечка на нов кръстопът,
която да й посочи правилния път.
Така пътечките си вървят
и се събират само когато имат нещо да си споделят.

Колекционерът

   Той отвори вратите на големия шкаф. Тя учудено заразглежда събраната колекция от малки правоъгълни кутии.
   Всяка беше надлежно надписана с неговия дребен почти нечетлив почерк. На ръка. Тя се зачуди кой пише на ръка в днешно време. Попита го.
   - Така имам усещането, че влагам някаква частица от себе си в надписа - отоговори той с едва доловима гордост в гласа.
   Тя започна да се чуди защо беше приела поканата му. Определено не беше най-мъдрата й постъпка. Запознаха се в бара, където тя се опитваше да удави в алкохол спомените от последната тежка раздяла. Но беше тук, и даже май мислите й започваха да се проясняват. Така че можеше да покаже малко интерес.
   - Какво има в тях? - посочи тя кутиите.
   - Моменти - отговори той гледайки я директно в очите.
   Тя храбро задържа погледа си:
   - Моменти?
   - Колекционирам красиви моменти.
   Той се обърна към шкафа и издърпа най-близката кутия. Повъртя я в ръце, погледна надписа и натисна леко ъгълчето.
   Кутията се отвори в ръкта му. От нея се изсипа светлина и образува красива картина във въздуха пред тях.
   Млада симпатична жена се обърна и изпрати въздушна целувка.
   - Кой е това? - попита тя затаила дъх.
   - Не знам. Един човек ми даде този момент. Запознахме се в парка - каза той, и малко тъжно добави - Целувката е за него.
   Тя го погледна с повдигнати вежди.
   Той затвори тази кутия и взе следващата от рафта.
   Този път картината беше от брега на морето. Една вълна се разби гневно в скалите. Тъмни облаци бяха надвиснали над разпененото море. Един буревестник се стрелна под облаците и почти докосна пяната.
   - Този момент ми го даде един приятел. Аз честно казано не обичам много морето... - каза той и затвори кутията.
   Започна да вади следващите и да разказва за всеки един от впримчените вътре моменти.
   Този беше от сватбата на една позната, а този - от погребение на майката на една жена, с която се запознал в чата. Това прекрасно детенце от този момент някой беше споделил с него по пощата, след като той пуснал обява, че колекционира красиви моменти.
   Кутиите преминаваха през ръцете му, присветваха за да излеят съдържанието си и после бързо биваха прибирани обратно на местата им. Той говореше със страстта на запаления колекционер, който помни много точно от къде и как се е сдобил с поредното парче от сбирката си.
   Тя слушаше с нарастваща почуда.
   - Ти каза, че колекционираш КРАСИВИ моменти. А тук имаше доста тъжни, а някои май бяха и малко плашещи - констатира тя.
   - Хората ми изпращат онези моменти, които те самите смятат за красиви. Учудващо е как всяко  нещо може да изглежда красиво, стига да има кой да го оцени.
   Тя замислено поклати глава.
   - Хората… А къде са твоите моменти? Покажи ми ги! - тя се завъртя с устрем и очакване към него.
   Той се смути. Сведе очи замалко към пода, повъртя последната кутия в ръце и после погледна тъжно към огромния шкаф.
   - Тук няма мои моменти.
   В стаята стана призрачно тихо.
   Тя внимателно пое въздух и забеляза, че в стаята беше притъмняло. Навън се свечеряваше. Тя се доближи до прозореца и застана на най-светлото петно от отиващата си дневна светлина. Загледа се в потъващото зад далечните дървета слънце.
   - Ще ми подариш ли някой твой красив момент за моята колекция? - той я погледна с маниашка надежда.
   Тя не отговори веднага. Тя искаше да забрави, а той я молеше да сподели някой от тези моменти с него... 
   - Застани до мен, моля те - му каза тя след малко.
   Той се доближи до нея и също се загледа през прозореца. 
   Стояха така мълчаливо докато слънцето съвсем не се скри и стаята потъна в тъмнина.
   И тогава от другата страна се появи нова сетлина. Мистично бяла, достатъчна само колкото да хвърля дълги призрачни сенки по пода на стаята. Луната се облещи с цялото си кръгло лице срещу тях. Те я гледаха омагьосани.
Тя попита:
- Не е ли красиво? 
- Да, наистина е красиво! - отговори той. 
- Мисля, че този мой момент е най-подходящ за колекцията ти - усмихна се тя - защото той е и твой красив момент.  

Животът като кош с чорапи

Знаеш ли колко много нечифтосани чорапи има напоследък? Седят самотни в коша за чорапи в гардероба и не могат да си намерят другарчето по чифт.
 

А пък колко грешно събрани чифтове чорапи има напоследък в коша... Изваждаш един чифт, уж са два чорапа, а такива различни, направо не е ясно с какъв акъл са събрани заедно. Единия черен и елегантен, другият сив и памучен, съвсем не си подхождат. Ама ето, събрани в един чифт.
 

А пък ако ги разделиш, ще се присъединят към тези, самотните. И много интересно, от това, че единичните чорапи стават повече, въобще не означава, че по-лесно ще си намерят другарче за да създадат пълноценен чифт. Напротив, самотните чорапи се увеличават, чифтовете намаляват.
 

И човек накрая остава бос.

Капан от сънища

*****
Сънувах я. Отново. Беше до мен и ме гледаше нежно. Беше сама и ме хвана за ръка. Тръгнахме заедно за някакво парти. Там всички пиеха и пееха някакви весели песни на караоке, но аз не свалях поглед от нея. Страх ме беше, че ако не я гледам, тя ще изчезне, ще се скрие в тълпата без да забележа и аз ще я изгубя отново, както я изгубих, когато тя се ожени за друг. Но сега тя беше в съня ми и ние бяхме заедно, веселяхме се и малко по късно уморени отидохме да си легнем. Само двамата.
За съжаление се събудих, възбуден. И нещастен. Сънят ми се изплъзна точно когато щях да се отдам на удоволствието с нея. С нея която винаги съм обичал, но която оставих да си отиде. И аз не знам защо я пуснах. Това е мъчение. Трябва да измисля нещо. Или трябва да спра да я сънувам или да си я върна по някакъв начин …

“Откъс от дневника на изобретателя на машината за материализация на сънищата. ”


*****
- Боже! Все едно съм в някакъв кошмар! - Тя гневно се обърна и излезе от стаята.
Той замръзна и се опита да улови някаква позната мисъл. Кошмар? Да, можеше да признае, че от известно време наистина техните отношения бяха кошмар. Караха се за всичко. Може би любовта си беше отишла, той даже не помнеше дали е имало любов. Вече даже не се срещаха в леглото през нощта. Той се опита да си припомни, кога последно беше галил прекрасното й тяло. Беше толкова отдавна, все едно беше сън...
Сън. Сън? Сън, започнал като красива приказка и преминал в кошмар.
Той премигна учудено. “Това е сън, аз трябва да се събудя...”- си помисли той.
Но не успя. Явно това е неговата реалност.


*****
До неговото спящо тяло, машината присветваше със зелените си лампички и издаваше едва доловимо бръмчене.

Неочаквано

Беше потънала в работата. От половин година беше така. Някак трябваше да се откъсне от тъжните мисли. Работата помагаше. Гледаше да е заета през цялото време. Спеше лошо. Когато се оказваше сама в леглото и тъжните мисли взимаха превес пред работните проблеми, сядаше пред компютъра и четеше каквото й падне, докато й се доспи.

В някои моменти обаче се отпускаше и си припомняше. Той си беше отишъл преди половин година, нелепо, в катастрофа. Не бяха женени, бяха още в началото на връзката си. Той скоро се беше пренесъл да живее при нея. Още не беше свикнала с новите вещи в дома си. Тогава не беше. Сега вече пяната за бръснене и ножчето стояха в банята непипнати, а тя не ги забелязваше. Беше си наложила да не ги забелязва.

Обичаха се. Тя мислеше така тогава. Сега вече не беше много сигурна, но в моментите когато си припомняше, мислите винаги следваха една и съща посока. Те се обичаха и от това можеше да излезе нещо. Ако не беше умрял. Чувството, че е изпуснала нещо много хубаво я овладяваше винаги, когато се оставяше на мислите за него. Тя стигаше до това състояние бързо, заради малкото спомени от краткото им съжителство. Заспиваше обляна в сълзи.

Поредната вечер. Даже по-лошо. Събота вечер. Тя отново седна пред компютъра. Зачуди се на каква тема да чете този път. Погледът й беше привлечен от  мигащото съобщение на скайпа. Кой ли е по това време? Даже не беше забелязала че скайпът й работи. Беше престанала да отговаря на съобщенията на приятелите отдавна, а по работа ... надали някой от колегите работеше в събота вечер. Тя погледна по внимателно изпращача и застина.
 

Пред лицето й мигаше съобщение от НЕГО. Тя отвори съобщението в някакъв транс и прочете:
“Здрасти, как си?”
 

Тя опули очи и сърцето й се разтуптя. Посегна към клавиатурата и написа бавно.
“Здрасти, кой си ти?”

След кратък размисъл по време на който дишаше дълбоко, за да възвърне самообладанието си изпрати съобщението.
Някой го е хакнал, някой е научил паролата! За какво ли му е на този някой да си присвоява неговия скайп акаунт?
Това си мислеше тя, докато гледаше вцепенена как скайпа отбелязваше, че отсреща някой пише..

“Аз съм Тодор.”
“Тодор почина, така че престанете да се подигравате с хората”
 

Тя ядно натисна копчето за изпращане и когато видя, че отсреща отново започнаха да пишат, уплашено изключи програмата. Избяга в хола да си налее нещо силно. Цяла вечер седя пред телевизора докато алкохола не я събори окончателно.

Понеделнишкият работен ден направо не знаеше как да го започне. Едвам се домъкна до работа и се затвори в кабинета си. Включи компютъра, но скайпа не посмя да го пусне.
Реши, че може да се справи само с имейли. Отвори пощата си и започна да чете. Измежду няколкото писма от клиенти едно писмо предизвика нов пристъп на паника. Беше пратен от пощенския акаунт на Тодор. Да, тя знаеше, че е доста лесно да се използва чужд имейл за да се изпрати писмо. Само че защо точно неговия и защо ще пращат писмо точно на нея!?
Тя го прочете.
 

"Ева, моля те пусни си скайпа. Аз съм мъртъв, но това не пречи да си поговорим.
Тодор."
 

****

Говореше с него по скайпа вече няколко месеца. Беше доволна. Знаеше, че няма начин да се видят, но все пак разговорите бяха много приятни и на нея не й се искаше да прекъсват. 

Дали това беше Тодор или не, някак си не искаше да решава. Наричаше го с това име. Все едно пак беше жив и можеха да продължат връзката си. Е вярно, че само виртуално, но и това си беше нещо. Споменът за момента, в който го беше загубила я бодеше още, затова сега беше доволна в тази странна ситуация. Ами да, това е, и трябваше да го пази в тайна, защото знаеше, че кажеше ли на някой, че си говори с виртуалния образ на умрелия си приятел, неудобните въпроси веднага щяха да бъдат зададени, а тя не искаше да отговаря. Все още не.
 

В началото доста мислеше за това. Не можеше да намери каквото и да е обяснение. Непознатият използваше всички известни й електронни акаунти на Тодор, а тя не разбираше защо е това внимание. Първо мислеше, че става дума за пари, но никой не поиска нищо от нея, освен редовния вечерен чат. Освен това ако са толкова добри сигурно са пробили и акаунтите за банковите му сметки и нямат нужда от нея за да ги източат. Тя не знаеше нищо за паричните дела на Тодор, все пак бяха заедно за кратко. Тя изчете всякакви сценарии за електронни измами, които намери в интернет, но не намери нищо подобно. Беше се зарекла, че ако този “Тодор” напише поне веднъж думата “пари” по време на чатовете им, веднага ще подаде жалба в полицията. Малко пресилено беше да си мисли за полиция. Всъщност беше достатъчно да изключи скайпа и да си смени имейла. Тава просто решение я успокои малко и духът на авантюрата я завладя. Все пак нали си седеше у дома.
 

От време на време размисляваше какво се случва в интернет с акаунтите на умрелите хора. Чат програми, социални мрежи, блогове, имейл кутии сигурно бяха задръстени със съобщения, които няма кой да прочете.  Всички акаунти бяха като загубени души. И оставаше само да проговорят след смърта на собственика си, за да не бъдат изтрити. Което сигурно беше възможно. Една програма и ето мъртвия възкръсва в мрежата. Разбира се след няколко разменени изречения лесно разбираш, че си говориш с генератор на случайни фрази, но като се замисли, всичко пуснато в социалната мрежа изглежда като генерирано от такава програма. Така, че доста дълго време една такава програма можеше да мине за истинския човек,  при положение че никой не се задълбава много. Тези мисли доста я развеселяваха. Това си беше някакъв вид безсмъртие. Умираш и на твое място в интернет остава програма, нещо като отпечатък, дух, записан на някой сървър и появяващ се от време на време, колкото да покаже дейност и да наплаши лековерните.
 

Само дето тя говореше с истински човек. Толкова истински, че чак я плашеше само допускането, че някой може да създаде толкова съвършена програма. Той знаеше доста неща от краткия им съвместен живот с Тодор. Ако Тодор беше жив, определено щеше да е сигурна, че говори с него. Но той не беше, а на нея вече й ставеше трудно да си го припомня.
 

Болката беше отшумяла, разговорите й харесваха, думата “пари” не беше напечатана нито веднъж за толкова дълго време и тя реши да премине към получаването на отговори.

“Мисля, че е време да ми кажеш кой си наистина.”
"Защо мислиш така?"
"Ами усещам че съм готова да чуя. Надявам се само да си истински."
":) Ами така поставен въпроса ... Не съм сигурен дали съм истински. Докато си говорим аз съм Тодор :)"
"Добре де айде стига. Знаеш, че никога не съм ти вярвала. Просто тогава бях много нещастна, а ти ми помогна да не ми е толкова мъчно. Това е."
... Мълчание. Тя написа още едно изречение.
"Вече съм по-добре, мисля че можеш да ми кажеш."
Скайпът на Тодор мина в офлайн режим.

***
На следващия ден Ева прочете следното писмо получено на сутринта по имейла:

Здравейте Ева,
Казвам се Александър и съм представител на застрахователна фирма. Бих искал да ви запозная с нашия застрахователен пакет  “Виртуален живот’.
До сега изпълнявахме услуга по договор сключен с Вашия приятел Тодор. Договорът ни с  него изтече и ние с удоволствие ще Ви запознаем с естеството на услугата предлагана от нашата фирма.
Преди всичко искам да поднеса нашите съболезнования за починалия Ви приятел. Както сама сте се уверили, имайки все пак някаква възможност да си поговорите с изгубения скъп човек, нашият подход помага за преодоляване на скръбта.
Ако сте доволни от изпълнението на услугата, може да се възползвате от нашата оферта за поддържането на Вашето виртуално съществувание след Вашата смърт.   
Избирайки застахователния пакет, Вие сключвате застраховка “Живот” с екстра услуга предлагана само от нашата фирма - поддържане на избрани от Вас електронни акаунти след смъртта ви в продължение на шест месеца. Това включва ежедневни разговори с трима избрани от вас близки хора. Предлагаме предимно комуникация по електронен път, но при определени обстоятелства предлагаме също така и писмена комуникация чрез обикновени писма.
Надявам се да се свържете с мен за да ви запозная по-подробно с условията на застраховката.
С уважение Александър.

Хранителна романтика

Загубих се. Признавам си. Беше глупаво да не се кача в колата.

Обаче тази горещина ми лазеше по нервите. Още половин час в тази кола с петима човека, без климатик - мерси. Предпочетох да се усмихна мило и да уверя спътниците от колата, че ще се прибера самичка, пеша или с автобус. Не обърнах внимание на напомнянето, че сме в чужд град. Знам името на хотела. След този разоръжаващ довод моите спътници отпрашиха от бензиностанцията към следващата забележителност, която аз нямах нищо против да пропусна.

Огледах се. Опитах се да нарисувам мислeно маршрута, по който стигнахме до тук.
Мислех, че съм успяла. Със сигурност бяхме дошли откъм ей онзи квартал. Реших да тръгна към него. Всъщност няма значение дали сме дошли точно от там. Където има къщи, има хора, където има хора, има и автобус, евентуално.Тези разсъждения ми се сториха достатъчно логични за да претворя мислите в действие. Купих си вода и потеглих.

Трябваше да помисля. С Киро почти стигнахме до някъде снощи, но аз свих знамената и се оттеглих. Мисля, че ми се разсърди. Днеска не дойде с нас на поредната туристическа обиколка. Ми то си е за сърдене. Знаех, че ме харесва отдавна. С него ми беше сигурно и спокойно. Само дето някак романтиката, за която се разказва по филмите нещо не можех да я открия. Играехме си на котка и мишка доста време и тамън почнах да свиквам, той реши да премине в настъпление. Логично, няма да чака трета световна. Настъплението му беше приятно и да призная ми хареса, но аз реших да си тръгна, защото не бях сигурна.

Затова трябваше да помисля сега. Дали искам да бъда с този човек или не.

Половин час пътешествие под парещото слънце преди да стигна първите дървета.
Започнах да се псувам на ум. Добре, че се появи и първата къща на квартала. Влезнах в квартала прашна, потна и жадна. Водата беше свършила.

Осъзнавах, че по-голяма патица от мен в момента нямаше, щото патиците са умни птици и никога няма да им хрумне да се пържат на обедното слънце. Пък и на патиците не им се налага да решават любовни дилеми.

Довлачих се до някакво игрище с изплезен език. Една пейка се мъдреше под дебела сянка на едно дърво и аз, почти ослепяла от потта, която се изливаше в очите ми, се проснах на пейката. Така. Прекрасно. Сега само да намеря вода. Щото да умреш от жажда в средата на големия град, в центъра на цивилизацията, така да се каже, ми гарантираше първа страница в жълтите вестници.

Когато тупкането на умората в ушите ми започна да заглъхва, установих друго тупкане, което определено не идваше от вътрешността ми. Идваше от игрището.

Изправих се и се облещих. Под баскетболния кош подскачаше някакъв младеж. Леле, то имало и по-луди от мен. Тупкаше момчето с топката под палещото слънце.

И той мокър и почервенял. Загледах се. Добре изглеждаше. А тялото му ... Това е - от жажда да умираш и да си мислиш за хубави мъже ... Както и да е, за гледане пари не взимат, поне не в този случай. Пък и чак да умирам - не умирах.

Седях си аз на пейката и се любувах на русолявата мускулеста персона, която подскачаше и се стараеше, все едно съм мениджър на най-известния баскетболен отбор.
Почти забравих за Киро, което ми послужи за още едно доказателство, че не съм чак толкова обвързана.

Не разбирам как става така, че човек винаги усеща, когато някой друг го наблюдава.
Особено когато този някой носи слънчеви очила. Аз съм пристрастена към слънчевите си очила, даже и през зимата. Така че наистина за мен е мистерия как младежът усети, че го наблюдавам.
Погледна ме няколко пъти, докато вкарваше кош. После изведнъж спря да играе, обърна се към мен, разпери перки и доплува до пейката, на която седях.

- Какво прави красива самотна дама като теб насред палещото слънце в този забравен от бога квартал.

Уха! Дали да се вържа? Ми то може и да е интересно. Жадна съм, примирих се с мисълта, че съм се загубила, а започвам и да огладнявам.. Може пък тоз тип да сподели водата си с мен като за начало.

- Изпарявам се бавно. Чудя се какво можеш да направиш по този въпрос.

Той се ухили и ми подаде бутилката си с вода.
И така поседяхме си на пейката под сянката на дървото. Наложи се да си призная, че ми трябва помощ да намеря хотела. Той предложи услугите си да ме изпроводи до там.
И ние тръгнахме.

Закачи се. Не знам защо, но се закачи за мен. Може да му е хоби. Да се държи галантно с закъсали жени. Вървяхме по празните, прашни улици и си говорехме. Започвах да се чувствам като в романтичен филм. Направо Холивуд. Приятен разговор с прекрасен мъж. Това искат жените, и това предлагат филмите. Нищо че съм покрита с 3 пръста прах и съм червена като рак. Пот се лее на водопад от мен, и от него. Но си вървим, говорим си и ми е приятно. Дали пък не се е случило чудото, което всички жени очакват от момента, в който се запознаят с концепцията за принцесата и принца.

Гадно ми беше да призная, че е приятно. Някой непознат да те ухажва галантно. Винаги се връзвам на това. Веднъж един французин ме нарече “мадам” и на мен още ми държи мокро. Единствената неприятна мисъл, която ме мъчеше, беше че вече съм зверски гладна, а ние продължавахме да вървим. Казах му, че искам да ям и той ме повлече към някакъв ресторант. Преди да влезем вътре се огледах и ми се стори, че кварталът ми е познат, но той ме издърпа навътре с прекрасната си младежка усмивка и каза, че много би се радвал да похапнем заедно в любимото му заведение.

Не знам защо първо реших, че сме влезнали в ресторант. По скоро беше нещо като закусвалня на самообслужване. Аз си осигурих първо още една бутилка с вода, която изпих в захлас и чак след това се съсредоточих в избора на ядене.

И застинах с отворена уста. Явно бях попаднала в ресторант на някаква вегетарианска секта. Не че имам нещо против зеленчуците. Даже ги обичам. Обаче в случая трябваше да избирам между водорасли с нещо си и водорасли с друго нещо си. Зачудих се кога водораслите са излезнали на мода и как съм пропуснала тази новина.

Погледнах объркано моя спътник. А той ме гледаше подканящо, с някаква смесица от възторг, все едно ми е предложил най-съкровеното си притежание, в случая - водорасли. Цялата ми романтика се изпари. Започнах да прехвърлям различни варианти за спасение, когато дочух приятелски глас и се обърнах.
- А! Намерих те. Какво правиш тук? Не ме ли чу, като те виках на улицата? Чакаме те доста отдавна и се чудехме дали да не се обаждаме вече на полицията.
О, Киро, моят мил приятел Киро!
- Кирчо! Как ме намери? Мен ме доведе един младеж. Обеща, че ще ме върне в хотела, а аз бях гладна. И явно ще си остана гладна.
Киро хвърли преценяващ поглед към тавите, които зеленееха зад витрината. После погледна хладно младежа. Успях само посърнало да добавя.
- Той ме наричаше “дама”.
Кирчо се захили.
- Хотелът е отсреща. Не мога да повярвам, че не си разпознала улицата. Хайде да си ходим. Другите са в ресторанта. Има пилешка пържола и салатки.
Аз се ободрих.
- Ти си моят спасител! Ще изпълня всяко твое желание, само ме заведи при пържолите!
- Като за начало да вземеш да спреш романтичните филми. Влияят зле на хранителните ти навици. Да си забелязала въобще да ядат нещо в тези филми? Освен спагети на свещи?
- Какво против спагетите имаш?
- Нищо. Против свещите съм. Не се вижда какво ядеш - Киро се усмихна. Установих, че обожавам усмивката му.
- Какво да гледам тогава. Останалите филми са само за убийства и нещастия. Не обичам такива работи.
- Ами гледай кулинарни предавания. Там също винаги има щастлив край.
Киро избърза да ми отвори вратата.
- След вас, мадам.
Аз го погледнах кисело. Знаех си, че не трябваше да му казвам онова за французина. Ама си го бях заслужила. Пък и на спасителите трябва да се прощават майтапите.
Погледнах моя романтичен младеж на изпроводяк. Той не посмя да се намеси, Кирчо си е едър.

Едно е сигурно, ако любовта на мъжа минава през стомаха, то моята романтика явно минава през моя стомах. Това е положението, колкото и да ме наричат “мадам” няма да ям водорасли. Пък и Киро може да готви такива вкусотии.

Грешка 1583

Касиди погледна подозрително кутията.
Малко черно петно в ъгъла на килима. Той повъртя дистанционното в ръка и натисна малкото червено бутонче.
В тишината на стаята се появи голямо безформено петно от светлина.
Котката излегнала се на спалнята повдигна глава и махна тревожно с опашка.
Касиди заби нос в книжката с инструкции и започна да си мънка под носа.
- Натиснете ... за главно меню. Изберете пол, така ... жена. Изберете височина ... Ами да кажем 166. Или де да знам. Нека да е 170.
Касиди натискаше бутоните и прехвърляше поглед между дистанционното и инструкциите.
Котката любопитно гледаше петното светлина по средата на стаята, което постепено придобиваше някаква форма.
- Цвят на косата? Какви възможности имаме? Леле! Русо, русо, даааа русо! Дължина? Дълга, разбира се, че кой харесва късото!? До къде стигнахме... гръдна обиколка.
Касиди се замисли. Кои бяха перфектните мерки? Не беше излизал с жена от цяла вечност. Пък и когато излизаше, определено не се занимаваше с измервания. Обикновено поглеждаш една жена и или я харесваш или не. Никой не носи сантиметър да мери...
Това обаче е машина и трябва все пак да се зададат някакви начални данни.
Оскар му беше дал тази идея. Оскар беше казал, че това е последен писък на модата. Само трябва да я пуснеш и си в суинг играта. Щяла да върши прекрасна работа на Касиди, така каза Оскар.
Касиди изровичка от спомените си числата 90, 70, 90. Дано да е уцелил. Набра числата и се опули към петното в средата на стаята.
Светлината започна да се променя. Различни цветови потоци се размесиха и постепенно започнаха да придобиват единна форма.
Форма на женско тяло.

Касиди затвори устата си чак когато холограмата на жена в центъра на стаята престана да прозира.
Котка скочи от леглото и се приближи до фигурата. Протегна лапичка да докосне крака, но тя премина през холограмата без да се спре на нещо твърдо.
Касиди обиколи женската фигура. Очите бяха празни, тя не дишаше и Касиди даже се престраши да премине през нея, като през димна завеса.
- Не, не, не - той се разтревожи. - Оскар каза, че трябва да си съвсем истинска ...
Касиди запрелиства нервно иструкциите.
- А! Ето това трябва да е! "Натиснете ... за да се свържете със суинг сървъра. Когато връзката е установена и бъде намерен партньор, който е на линия в момента, приемникът ще придобие материална плътност."
Касиди нетърпеливо натисна копчето.
Холограмата леко премигна. Една вълна размърда електроните от долу на горе. Жената извърна глава и огледа стаята.
Котката отскочи и се наежи. После се скри под леглото.
- Здрасти! - каза момичето и се усмихна.
Касиди премигна мълчаливо.
Тя се засмя.
- Ти май си нов на този сървър. Не ми се е падал още новак. Може би ще е интересно...
Касиди продължаваше да мълчи.
- Къде е кухнята?
Касиди мълчаливо посочи коридора.
Жената се устреми натам с летяща походка. Касиди я последва.
Влизайки в кухнята, тя се спря за миг като спъната, огледа помещението и моментално се насочи към хладилника.
Отвори го, завря се наполовина вътре, като поклащаше съблазнително дупето си.
Като приключи с инспекцията на хладилника тя се обърна към Касиди.
- Така, имаш си доста мезенце тука. Къде е пиенето?
Касиди примижа с едното око и отговори:
- В барчето в хола - отвърна той.
- Ами ти отивай да ми сипеш една водка, а аз ще приготвя останалото и ще се забавляваме. Нали имаш водка?
- Имам.
Касиди пое към хола, но се обърна на вратата и каза:
- Между другото аз се казвам Касиди, а ти как се казваш?
Суинг машината изписука заплашително и фигурата на жената се разпадна на облак от светлинки.
Касиди се стресна и се хвърли нервен поглед към черната кутия. На дисплея се виждаше голямо съобщения:
Грешка 0004.

Касиди постоя замислен малко, после натисна копчето за изключване на устройството.
Изрови книгата от опаковъчния кашон и се просна на леглото да чете.

Беше в играта вече от половин година. Касиди се чустваше като ветеран.
Имаше доста разнообразие. Можеше да избира дали да е домакин или гост в суинга. Да си домакин беше първоначалната настройка на машината, но след като Касиди изчете правилата, и се почуства по-сигурен, реши да провери как е да си гост. Като гост той не знаеше в какво е превърнат от фантазията на домакина. Единствено някои от действията на домакина или желанията му можеха да се окажат прекалено пикантни. Така че някои от суингванията му харесваха, други не. Но нищо страшно не му се случи, просто защото само да си пожелаеше да се суингне и да изчезне от конфузната обстановка, машината изпълняваше желанието му на секундата.
След известно експериментиране Касиди реши да се върне на собствената си фантазия и да бъде предимно домакин.
Суинг машината даваше на Касиди прекрасни възможности. Според Оскар, Касиди имаше прекалено високи изисквания за жената, която иска да му е спътница в живота.
Когато двамата обсъждаха машината, Оскар все се подсмихваше под мустак и заявяваше, че суинг играта е точно направена за хора като Касиди.
Касиди не се задържаше с един суинг партньор повече от една нощ.
Въпреки, че един ден Касиди най-накрая попадна на идеалната жена.

Докато беше с нея преживя нещо, което според него беше истинската любов. Тази персона така му допадна, че имаше чуството, че я познава от дълги години.
С всеки разговор преживяваше някакво дежаву. Знаеше какво ще отговори тя на въпросите му и предугаждаше какво ще го попита тя.
Сексът с нея беше най-прекрасното му преживяване. Имаше чуството, че в някои мигове се виждаше през нейните очи и усещаше двойна наслада от секса.
Но правилата си бяха правила. Една седмица, максималният срок определен от правилата, се изтъркули и суинг машината започна да издава предупредителни сигнали.
Те трябваше да се разделят. Той я хвана за ръката, погледна я жално в очите и каза:
- Дали не може да си разменим координатите? Знам, че е против правилата, но аз много си паднах по теб, а предполагам, че и ти нямаш нищо против.
Той почти почуства умилението в нейните очи, когато фигурата се разпадна на малки електрони и се изпари във въздуха. Суинг машината издаде предупредителен сигнал и изписа на дисплея си: Грешка 0004.
Касиди погледна тъжно машината.
Знаеше прекрасно какво значи тази грешка.
"Грешка 0004: Грешката се появява когато един от участниците в суинга се опита да обмени контактна информация с другия участник."
Беше издирил обяснението в книгата с инструкции още първия път.
Той въздъхна, правилата си бяха правила.

И така Касиди от три месеца натискаше бутона на суинг рулетката с трепетна надежда да попадне пак на тази жена.
Даже не беше много сигурен дали ще я познае. Беше се опитал да запомни всяко нейно специфично движение.
Беше сигурен, че ще я усети, защото тя му беше толкова близка.
Оскар беше останал искрено учуден от това, че Касиди се е влюбил.
- Ти даже не знаеш дали отсреща стои мъж или жена! - беше възкликнал Оскар.
Касиди беше обмислил тази тема вече и отговори:
- Точно за това. След като съществува и капка възможност това да е жена, мисля че трябва да я намеря.
- И какво като я намериш. Ами ако тя е примерна домакиня, която просто иска да се забавлява от време на време?
- И така да е, аз почуствах нещо, беше ми приятно и искам отново да го изпитам. По-точно бих искал да го изпитам в реалния живот.
- Ти си егоист. Опорочаваш цялата идея на играта. Прекарал си една седмица чудесно и толкова. Имаш хубав спомен. Ще си събереш още много такива.
Но Касиди продължаваше да мисли за нея всеки път когато се връзваше към суинг сървъра.
Наистина идеята на суинг играта беше да намериш краткотрайно забавление с непознат партньор. Без обвързване и обещания. Нещо приятно и мимолетно. Нещо, което няма да се разчуе и анонимността ти е гарантирана. Касиди тъжно отбеляза на ум, че може би след известно време увлечението му ще премине като неприятна настинка и се напъна да не мисли за обекта на увлечението си.

Почти беше успял.

Една вечер, когато поредния персонаж намерен на суинг сървъра се въплъти във формите на жена, сърцето на Касиди трепна.
Жената наклони глава към него и той отново усети онова странно чуство на дежаву. Това беше тя.
Касиди толкова се развълнува, че се хвърли към нея да я прегърне.
Не намери думи, които да й каже, затова хвана лицето й в шепи и посегна да я целуне.
Суинг машината забибика, лицето на жената изтече между пръстите му и той остана с празни ръце по средата на стаята.
След леко замайване Касиди хвърли гневен поглед към черната кутия и видя червени букви на дисплея:
"Грешка 1583".
- Не, не, НЕ! - Касиди се хвърли към кутията и я раздруса. - Защо точно сега. Какво съм ти направил! Какво значи това по дяволите. Гадна противна джунджурия.
Касиди хвърли кутията на пода. Хвърли се към шкафа с книгите и заровичка там. Откри инструкциите на суинг машината и ги запрелиства настървено.
- Грешка 1583. Какво е това? Къде си ...
За съжаление там нямаши и помен от подобна грешка. Но имаше телефонен номер за помощ на клиента.
Касиди беше бесен. Взе телефона и набра номера.
- Здравейте, с какво мога да ви бъда полезен?
- Искам да знам какво значи грешка 1583. Не съм нарушил нито едно от правилата!
- Бихте ли изчакали за момент? Да проверя в нашата система... О! Господине, изчакайте моля на телефона, ще ви свържа с човека, който може да ви даде повече информация.
....
- Здравейте, с какво мога да ви помогна?
Касиди си пое шумно дъх и изстреля през зъби.
- Току що се разделих с една прекрасна особа заради грешка 1583! Имам право да знам какво е това и какво правило съм нарушил.
- Наскоро открихме дефект в софтуера на суинг сървъра и тази грешка е начина по-който се опитваме да поправим нещата. Предишната версия на софтуера от време на време допускаше един и същи потребител да бъде домакин и гост в едина и съща суинг сесия. Разбирате ли? Можеше да се получи сървъра да ви свърже с вас самия.
Касиди хлъцна.
- Как е възможно това?!
- За съжаление не успяхме да открием причината и точно как се получава. Знаете ли, цялата ситема на суинг сървъра е доста сложна, и също така има заложен изкуствен интелект, който се самообучава, така че не винаги е лесно да открием и да поправим някои странности, но в този случай намерихме начин да сведем пораженията до минимум. Добавихме код, който да следи дали се е получила подобна ситуация и да прекъсва връзката. Нещо като блокировка. За сега има малко забавяне в реакцията на софтуера, но мисля, че сме на път да подобрим бързината, с която се открива тази ситуация.
Касиди гледаше празно прозореца.
"Така значи, жената - мечта, жената - сродна душа, жената - идеал, се беше оказала ... той самият!"
- Ало, господине? Слушате ли ме?
Касиди се сепна и се върна към разговора.
- Да слушам ви. Имам въпрос. Има ли някакъв начин да се изключи тази ... хм .. как го нарекохте - блокировка?
- Ами за момента събираме потребителски мнения и правим проучване...
- Не искам да правите проучвания, искам да махнете блокировката. Искам да се оплача на някого, аз съм потребител и имам права. Нямате право да ми забранявате да се забавлявам сам със себе си! - Касиди се усети да крещи на слушалката.
- ... Много добре, господите, в такъв случай ако искате да се оплачете ...
- Искам и още как!
- ... аз ще приема вашето, оплакване. Моля кажете си името и клиентския номер.

Двама мъже ядяха сандвичи на една пейка в парка. Единият каза:
- Знаеш ли, че днеска приех още 2 оплаквания срещу грешка 1583? Мисля, че за един месец вече са около стотина.
Другият отговори:
- Наистина ли? Значи пак ще трябва да сменяме версията. Явно на доста хора им харесва да са насаме със себе си.
Първият се ухили:
- А случайно да ти е идвала идеята, че всъщност този дефект се е получил съвсем логично, след като изкуствения интелект е пресметнал, че хората задържат най-дълго суинг партньора си само когато възникне ситуацията на грешка 1583?

Спящата принцеса ( Скъпи принце 3)

Скъпа моя дойке,

Пиша ти с голяма мъка на сърцето.
Искам да ти разкажа за последните събития в моето така щастливо в миналото семейство и така нещастно в момента.
Моята жена, прекрасната принцеса, заспа.
Не знам какво се случи, но се надявам, че ако ти разкажа предходните събития, ти с твоята мъдрост ще успееш да намериш в какво съм съгрешил и какво мога да направя за да поправя нещата.

Моята мила принцеса, с която се оженихме някога с много любов, започна да се държи странно преди две години.
Нашите деца порастнаха и се разпръснаха по белия свят. Когато и последната дъщеря замина да живее при съпруга си в съседното царство, моята прекрасна принцеса се заключи в най-високата кула на замъка и стоя там няколко дни. Ние всички се притеснихме, че ще умре от глад и мъка, но на четвъртия ден тя излезе от там и заяви, че смята да организира вечерни танци в замъка.
Аз бях готов на всичко само и само моята любима принцеса да е доволна.
И така всяка седмица организирахме по някое празненство в двореца или панаир в града. Моята прекрасна съпруга се веселеше и танцуваше с млади принцове, поканени от далече.
След няколко седмици аз изтъкнах, че започва да става малко уморително да сме свежи и весели всяка танцова вечер, че вече не сме млади и ни трябва повече почивка и спокойствие.
Когато чу това, моята принцеса ме погледна с единт такъв ужасен леден поглед и ми отговори:
- Аз не съм стара!
Разплака се и се заключи отново в кулата.
Не помня колко време се молих на вратата. Обяснявах на моята принцеса, че сме изживели нашата младост и тя е била прекрасна. Но младостта си е отишла и ние трябва да продължим да живеем така както сме, остарели.
Най-накрая тя излезе. Подмина ме без да ме погледне и се прибра в стаята си.
На другата сутрин разбрах, че е заминала.
Много тъгувах, но нали знаеш, царството, трябва да се грижа за него.
Донасяха ми често вести за моята обичана съпруга.
Разбрах, че гостува често на децата ни, обикновено след някоя пластична операция. Видях снимката й във вестника. Беше на някакъв благотворителен коктейл, тя изглеждаше като застинала във времето, млада и красива.

След една година тя се върна. Все още толкова красива, с подобрено тяло и лице. Но когато погледнах очите й... Те бяха толкова тъжни и уморени.
Тя каза, че иска да остане вечно млада. Закри всички огледала с покривала и се затвори в стаята си.
И после заспа.
Наредих да я преместят в кулата, заедно с леглото. Тя спи там вече от година и изглежда толкова красива и млада.
Не знам какво да направя за да я събудя.


***
Скъпи мой принце,

Току що разказах приказка на моя малък повереник.
Приказката беше за спяща красавица. Признавам, че твоето писмо ме подтикна да съчиня тази приказка, но разбира се аз я разказах по-различно. Моята приказка започваше с това как принцесата е заспала и завършваше щастливо. Един принц дойде и я събуди с целувка.
Мисля, че се получи красива приказка. Моят малък принц я хареса.
Хубавото на приказките е, че всички са млади и щастливи.
А когато младостта отмине ... какво става тогава? Защо ли приказките мълчат по този въпрос?

Аз съм стара жена и ще ти кажа следното:
Никога не казвай на една жена, че е остаряла. Тя го знае много добре. По-лошото е, че го чувства болезнено с всяка фибра на тялото си.
Затова отиди при прекрасната си принцеса и я събуди с една целувка. После може да потанцувате, както някога когато бяхте млади.
Няма нищо лошо да си припомняте младостта от време на време заедно.
После я заведи до огледалото, накарай я да се огледате заедно в него и й кажи, че е по-прекрасна от всякога.
И разбира се, не забравяй да й го казваш често.
Докато тя се вижда млада в твоите очи, всичко ще е наред.
Ти си нейното истинско огледало.

Приказка за цветовете (Скъпи принце 2)

Скъпи мой принце,

Отново е вечер и аз ще ти разкажа поредната история.
Мисля днес да е за едно селско момиче, което виждаше как светят хората.
Виждам, че се чудиш, как може хората да светят... Ами те си светят, всеки с различна на цвят светлина.
Някои светят сами, други само отразяват чуждата светлина.

Докато било малко, селското момиче виждало красиви светлини, обкръжаващи хората.
Майка й светела с красив розово-сребрист оттенък. Баща й искрял с дълбоко синьо.
Малкият й брат преливал в зелено-синята гама. Любимата й баба излъчвала царствено виолетово.

Селското момиче се забавлявало да наблюдава всички тези цветове, радвало се и се смееело, когато забележи непознати оттенъци в заобикалящите го хора.
И така, скъпи ми принце, момичето растяло.

Аз се запознах с нея, когато дойде в града. Беше вече млада красавица, търсеща призванието си в живота. И както ми е споделяла понякога, търсеше и любовта също.
Скъпи ми принце, и ти сигурно като станеш млад момък ще се замислиш върху целта в живота си.
Но за сега си още дете и затова се радвай на всеки миг поднесен от детството си.
А това за любовта, да ти кажа си е измислица на младите девойки. Нали се сещаш - онези истории за принца на бял кон. Всяка девойка си мечтае да стане принцеса. Само дето принцовете са толкова малко, че не стигат за всички.
Да знаеш, че си изчезващ вид.
Ама какви ти ги разправям, ще вземеш да сънуваш кошмари...

Хайде да си продължа разказа.
Селското момиче избра мен да сподели своята тайна. За това как виждало хората да светят.
Разказа ми, че от както е пристигнала в града започнала да става все по-тъжна и тъжна.

- От както вече не съм дете, виждам хората около мен да светят само с тъмна грозна кафява светлина... - каза ми тя разстроена.

- Че има ли такава светлина? - учудих се аз.

- За съжаление има. Една такава мътна и кафява, като вода разбъркана с кал. Боли ме да ги гледам такива. Не знам какво се случи, но колкото бях щастлива докато бях дете, толкова нещастна започвам да ставам с всеки изминал ден.

И така тъгата започна да я завладява. Чаканият принц не идваше. Всички останали хора, които срещаше, бяха "окаляни". Така започна да ги нарича тя.

След това тя замина. Замина по широкия свят да търси хора, които да светят така, както светеха околните през детството й.

Пише ми от време на време.
Пише ми, че още не е намерила принца и че "окаляните" нямат край.

Хайде заспивай скъпи принце, знам че тази приказка се получи тъжна. Но това е за да си подготвен, че по света има и много тъга.
А пък аз трябва да отида да напиша отговор на селското момиче.


***

Скъпа моя приятелко,
Знаеш, че не можеш да си върнеш детството.
Колкото повече остаряваш, толкова повече кални цветове ще забелязваш в хората около теб.
Ще ти открия една моя тайна.
Не знам дали ще ти помогне, но на мен ми става по-леко всеки път когато погледна моя малък принц.
Той е още дете и като всяко дете свети във всички цветове на дъгата така силно, че чак очите ме заболяват.

Скъпи принце

Скъпи мой принце.

Дойде ред и на приказката за лека нощ. Чудя се как да я започна.
Имало едно време ... Или всъщност точно в момента някъде далече живее една принцеса с диамантено сърце.
Хмм.. Това май си е цялата приказка. Принцеса с диамантено сърце не се среща често.

Сега да си спомня защо сърцето е диамантено.
Ами май беше някаква тъжна любовна история. Тя обичала някого, той я наранил и тя така се уплашила от болката, че си пожелала сърцето й да стане толкова твърдо, колкото диаманта. Нали знаеш прекрасни ми принце, че диамантът е най-твърдото нещо на света.

От тогава насам никоя любов не може да направи и най-малката драскотинка по диамантеното сърце на принцесата.

Да знаеш колко принцове се пробваха... Ама не би.

Принцесата си живеела спокойно, без да почуства повече онова гадно усещане, когато сърцето ти плаче и се опитва да излезе на воля, а очите ти са сухи. Ти си още малък скъпи принце и май не си много наясно какво значи това. Помниш ли когато умря малкото кученце, което баща ти подари за рождения ден? Ти направо се разболя. Помниш ли колко болеше? Та онова за което ти разказвам е още по-силно.
Надявам се никога да не го изпиташ скъпи принце.

Та да продължа за принцесата. Диамантеното сърце пазело покоя на принцесата, обаче също така привличало принцовете с красивия си блясък.
Както казах, много се опитвали да превземат сърцето на принцесата и всички си тръгвали наранени от собствените си оръжия. Диамантеното сърце отразявало без пропуск всички опити да бъде надраскано или пробито.

Значи според мен тази история би трябвало да свърши точно тук. И живяла принцесата щастливо до края на дните си.

Но последните клюки ми донесоха продължението.
Значи наскоро се появил един принц. Принцесата го посрещнала съвсем приятелски, както посрещала всички преди него. Тя била спокойна, защото знаела, че и той няма да може да разбие диамантеното сърце.

Обаче се случило нещо странно. Първо той я наблюдавал много внимателно, а после.... След извесно време прекарано с принца, принцесата отново усетила онази ужасна болка.

Тя уплашено потърсила диамантеното си сърце. То било на мястото си и светело с приказната си светлина.
Принцесата се зачудила, замаяла и притеснила. Какво е станало, как така диамантеното сърце си е на мястото, а тя усеща същото онова чуство, което била проклела преди много години.

Скъпи ми принце, няма да повярваш какво се било случило. Онзи странен принц бил уцелил душата на принцесата. Изненадан ли си?

И аз много се изненадах, когато прочетох писмото й.
Тя се проклинаше как така е изтървала душата си незащитена. Питаше ме какво трябва да направи, как да прикрие душата си.

А аз не знам какво да й отговоря. Да имаш някаква идея?
А! Ти си заспал, скъпи ми принце.

Ами добре тогава, ще отида да помисля какво да отговоря на принцесата.

***

Скъпа моя принцесо,
Не знам как да те утеша.
Едно мога да ти кажа. Моята душа е цялата набраздена от рани, но аз още живея...

Реставраторът

Събота вечер обичаше да е в бара.

Забеляза Я след втората чаша.

Тя беше с голяма компания. Той огледа внимателно другите. Семейната двойка се забавляваше. Той примижа и видя само черни петна. Душите им бяха посивели, почти избледняли.

Едното момиче, с което ТЯ си говореше се смееше напрегнато. Едно мигане и той проследи прашните паяжини увити около душата й. До тях седеше един мъж, който ги наблюдаваше с изкуствена усмивка. На мястото на сърцето му зееше дупка с остри ръбове. Даже още не бяха се загладили от времето.

Той се стресна и отвърна поглед. Огледа и останалите. Не даваха никакви надежди. Душите им очукани, почернели от времето, смачкани като изхабен лист хартия или застинали във вековен лед. Май не може да им помогне.

Но на НЕЯ има шанс. ТЯ беше с десетина години по-възрастна от него и той се чудеше какво точно го беше привлякло към нея.
Компанията пак се разтанцува.

И ето, стори му се, че нещо проблясва в душата й. Напрегна поглед и забеляза как едно мъничко парче зеленикавата патина леко се беше отлюспило, там някъде близо до сърцето й. Отдолу проблясваше скъпоценният метал.

Това е. Това беше привлякло сетивата му към НЕЯ.

Той продължи да я наблюдава. Всеки път когато тя танцуваше, люспата патина се разместваше за да отвори миниатюрно прозорче към златото в душата й.

Той стана и се присъедини към танциващите. ТЯ му се усмихна и той забеляза как още една люспа от патината щръкна и отдолу надникна златна светлина.

Явно беше на прав път.

Запозна се с нея, постара се да привлече вниманието й за цялата вечер. Беше добър в това. Все пак беше най-опитния в професията си. Тя го хареса. Личеше си.

Цяла вечер се забавляваха и той не се учуди, когато тя прие поканата да отиде в неговата квартира.

Там след едно питие, което остна недопито, той се зае да реставрира душата й. Всяка негова целувка обелваше по милиметър от патината и той трябваше много да се старае и да внимава. Всяка негова ласка се плъзгаше като деликатно памуче върху тялото и душата й. Постепенно патината падаше и златото отдолу се провираше с мекия си блясък.
Тя се засмя и той с удоволствие откри тънката сребърна нишка на младостта, оплетена като паяжинка около сърцето й.

На сутринта той се събуди от тихичките й стъпки. Тя беше застанала на вратата и го гледаше. Той й се усмихна. Тя му прати въздушна целувка. Само той виждаше как тя цялата сияе с меката светлина на полирано злато. Другите щяха да забележат тази светлина само в очите й и сигурно щяха да си помислят ... Не го интересуваше какво ще си помислят. Той беше успял за пореден път.

Той беше най-добрият реставратор на души.
И всеки път се учудваше колко малко трябваше на една душа да се възстанови, и колко трудно се намираше някой да даде началния тласък.

Пумпал

Назад по линията, в ляво. И после мъничко встрани.
Изместваш се от свойто тяло за секунда.
Наместваш се обратно.
Със ситна крачка стъпваш по нататък.
Един подскок и си извън.
Оставяш мирисът на непознато да те води.
Предчустваш трепетно вълнение.
И топката в стомаха се разплита, оставяйки безброй иглички по цялото ти тяло.
Разтваряш снопчета лъчи за да погледнеш отвъд.
Там където може би ще намериш този, за когото си мечтаеш.

СУША ...

Сутринта съседът ме събужда рано-рано. "Ще спират водата" вика. Аз с половин отворено ляво око го гледам неразбиращо.

"Няма да има вода от 9 сутринта до 9 вечерта днеска" крещи съседът, щото решава, че като ми се спи не чувам.

"Ъ.. мърси... мерси" казвам аз и затръшвам бързо вратата на апартамента, преди да се кристализирам от студ. Все още не са пуснали парното, но е осем и половина и имам вода. Явно трябва да побързам със сутрешния тоалет. Приключвам сравнително бързо, излизам и забравям за предстояшата суша у дома.

8 и половина същата вечер. Няма вода. Но пък има парно. Чудя се дали има някаква връзка между двете. Сигурно Дан Браун би намерил такава.
Отварям сайта на Софийска вода. Веднага попадам на бърза връзка "Текущи спирания на водата". Разглеждам страницата, намирам квартала и виждам: О да! В момента няма вода в този квартал, и о да, няма да има от 9 до 21 часа.
Ей супер е да имаш такъв сайт в интернета, я гледай как хубаво са си го написали хората... Ще чакам до 21 часа да видим.

Минава 21:10. Нарочно им дадох малко аванс. Няма да търча точно в 21:00 да проверявам водата я. Че тя докато мине по всичките тея тръби - ехей.

Кранчето е безнадежно сухо.

Сега, къде отиде тоя сайт, там имаше телефони...

Сайтът се зарежда подозрително бавно. Преди малко не беше така. Ах, малко чакане и ето го телефона.

Набирам и приготвям възпитания глас, ама оня дето има лека истерична нотка.
"Търсеният номер е зает. Моля опитайте по-късно." рецитира женският глас отсреща. Оня същия дето говори на всички записи за автоматичен отговор. Мисля, че беше същия, когато слушах приказки по телефона като дете. А може и да си въобразявам. Според мен, Дан Браун ще се заинтересува.

И сега кво? Няма вода, номерът е зает (с какво ли?), "опитах по-късно" няколко пъти.

Решавам да поразгледам сайта на Софийска вода с надежда да намеря някаква друга връзка с водните човечета...

Цък на някакъв линк и ... няма сайт. Сървърът вика да опитам по-късно. Утече, както се вика.

Чудя се дали не е някаква хакерска атака, като отмъщение за спряната вода.
Така или иначе явно няма да се хигиенизирам днес, да взема да съчиня едно писмо до Дан Браун.

Струва ми се, че ще се заинтересува от взаимовръзките между водата, парното, интернет и как така все един и същи глас говори на всички записи за автоматичен отговор.

П.С. Който не познава Дан Браун да поглене в интернета.

Разкази с неочакван край

Сън 1:
Излизам на разходка около блока в квартала. Забелязвам на тревните площадки огромни кафяви кестени. С диаметър горе долу над човешки ръст. Изпопадали на различни места между блоковете. По един или по два три на групи. Минавам покрай един и го оглеждам. Кафявата му лъскава кора е сцепена (може би от падането) и отвътре се подава светлото месо на кестена. Погледнат под определен ъгъл прилича на раздрано сърце. Огромни кафяви раздрани сърца населяват тревата между блоковете. Дали ги е боляло?

Сън 2:
Вали цял ден. Аз съм на село и съм поканила много гости. Те обикалят из цялата къща и двора. И разбира се се мокрят от дъжда. Обстановката вътре в къщата е селска - битова. Много черги и дървени пайки, масички с бродирани покривчици. Аз решавам да се постопля около камината. Звъни телефонът. Апаратът е ретро стил, със шайба и заоблена слушалка кацнала върху метална подпорка. Вдигам слушалаката. Гласът отсреща е непознат и насечен.
- Ало, здравей.
- Ало? Кой се обажда? - питам аз.
- Не ме ли позна? Аз съм ..... (тука слушалката пука силно) Бенджи. Как може да си ме забравила - укорително.
Аз не мога да се сетя кой е това, обаче за да не си дам вид, решавам да послъжа:
- А! Здравей. От къде се обаждаш? - като си мисля, че това ще ми помогне да се сетя с кой говоря.
- Как така от къде се обаждам ... - пак укорително.
- Ами ... На село ли си?
- ... (пукане) не съм на село. От никъде не се обаждам.
Леденият му глас се забива заедно с пукането в мозъка ми и слушалката се покрива със скреж. Аз я хвърлям по далече от мен, защото разбирам, че ми се обаждат от света на мъртвите.
Само не мога да се сетя кой е Бенджи.

Сън 3:
Паркирам колата до магазина. Видяла съм познат на улицата. Слизам от колата без да я заключвам за да си поговоря с познатия. Докато си приказваме, двама криминални типа се качват в колата и отпрашват с нея.
Аз съм в шок и ужас. Не знам какво се прави в такива случаи. Хуквам към къщи и треперя. Не знам как ще реагира мъжа ми на тази новина.
Пред блока е оставена кола от същата марка, но с друг цвят и малко по-друг модел. Отварям я и ключа от старата кола пасва. Някак разбирам, че тази кола е върната на мястото на откраднатата... Но не е същата.

Сън 4:
Прибирам се след работа. Дъщеря ми е купила нов хамстер. Опитва се да го прибере в клетката. Новият е от породата мини хамстер. Толкова е мъничък, че успява да се провре между пръчките на клетката и бяга по цялата стая. Аз го гоня, хващам го и го оставям в клетката. Всичко се повтаря от начало.

Някъде в реалността аз се пъхам в леглото уморена, завивам се през глава и най-голямото ми желание е да заспя поне веднъж без да сънувам.

Полиглот

Обожаваше да учи различни езици.
Увлечението му датираше още от предучилищна възраст, когато започна да прихваща значението на чуждите думи, които се употребяваха в детските филми. Цял канал с детски филми и все на непознат език!? О как искаше веднага да му присветне и да започне да разбира казаното от филмовите герои. Чуваше някоя дума, предъвкваше я мислено като недоварено телешко и после отиваше да досажда на родителите си да му кажат значението.
Така още преди да тръгне на училище имаше речников запас на анимационнен герой, не много богат, но затова пък достатъчен да си купиш сладолед, ако си на почивка в чужбината или да се сприятелиш с връстник от чуждестранен произход.

И така с времето започна да си търси курсове по други езици.
Всеки нов език започваше да изучава с настървение и с часове можеше да занимава околните с граматиката и правилата.
Вече беше изучил езиците, които се говореха в Европа, половината Азия и се чудеше с кой африкански диалект да се захване.
Учеше с настървение на прегладнял сиромах. Живееше във вихъра на езика два три месеца и когато му се стореше, че е усетил музиката му, адреанлинът спадаше. Гладът за нови непознати думи се събуждаше и той подхващаше нов език.
Много скоро започна да забелязва тънки, почти невидими нишки, които свързваха една дума на един език с подобна по значение дума в друг език. Мисълта му се научи да хвърля невидими мрежи и да съединява иначе различни езици, да ги обединява и да намира възелчетата, където те се пресичаха. Подобно звучене или изписване, и ето ти едно възелче от световната езикова мрежа.
Той потъваше все повече и повече в тази мрежа и си мечтаеше как скоро ще открие корените на истинския, общия език, на който са говорели хората, преди Вавилонската кула. О, да! Той ще е този, който ще проговори божествения език. Ще може да говори с боговете!

Той беше потънал в една все още непреведена вековна книга, седнал в едно закътано ъгълче на бибилиотеката. Вече беше направил мислени връзки между непознатите думи, които виждаше и всички онези, които знаеше. Струваше му се, че започва да разбира значението на едно от изреченията.

Усети мирис на теменужки. Мислите му леко се объркаха. Вдигна глава да се огледа. До него беше застанала най-красивата жена, която беше виждал през живота си. Усмихваше му се.
- Извинете, ако Ви прекъсвам, мисля, че тази книга е за Вас. Библеотекарката ме помоли да Ви я предам - Изящното пръсче на момичето посочи библеотекарката в дъното на залата. - Нали Вие сте я поискали?
Той продължаваше да я гледа с широко отворени очи. Не смееше да си поеме даже въздух. Мислите му бяха пометени от вихрушка. Отвори уста да каже нещо, но нито един изучен език не се появи в съзнанието му. Все едно имаше бели страници в мозъка си. Затова само кимна и взе книгата, без да сваля поглед от прекрасното лице на момичето.
То се усмихна пак, обърна се и тръгна към изхода. Той погледна книгите пред себе си като слепец. Беше го обзело такова вълнение, че даже не различаваше думите написани в тях и учени толкова години. Точно след една минута той се подчини на хилядолетния повик на природата, забързано събра нещата си и в лек тръс се затича да настигне момичето.
"Дано само да си спомня някоя дума за да я заговоря! Няма значение на кой език." - си мислеше той, докато скъсяваше разстоянието между него и прекрасната жена.


*****
Богинята на любовта погледна своя съпруг, главният бог и му рече благо:
- Нали ти казах, че ще оправя нещата.
- На косъм беше - избоботи притеснено съпругът й. - Още малко му оставаше да научи Моя божествен език! Езикът на сътворението и на разрушението. Определено нямаш равна.
- Скъпи, не разбирам твоята параноя. Аз пък винаги се радвам, когато някой от човеците се учи да говори на Моя език. Езикът на любовта.

Най-подходящото време

Г-н Душков се рамърда неспокойно в леглото си и примлясна. Обърна се на ляв хълбок, после направи двоен аксел на дясно и накрая разплитайки чаршафа се закотви по гърб, зяпнал тъмния таван. От отворения прозорец се лееше пискливия глас на фолк певица.
Нощта беше задушна и лепкава.
"Пак тоя серсемин от горния етаж" - си помисли г-н Душков и погледна часовника.
Два и половина през нощта, от горния етаж се чуваше глъч и музика, която не беше много по вкуса на г-н Душков. "Вярно, че е събота срещу неделя, даже си е направо неделя, ама все пак поне да понамалят децибелите." - измърмори г-н Душков.
Той се повъртя още малко, затвори прозореца и се опита да заспи пак. Задушно, да му се не види ...
Отново отвори прозореца, разходи се до кухнята да пие вода и после се хвърли пак в леглото.
От горния апартамент зациклиха на някаква гръцка песен. Г-н Душков издържа стоически пет пускания на песента.
На шестото пускане той стана, донесе дръжката на домакинския парцал и заудря с нея по тавана.
На горния етаж намалиха малко музиката, колкото да се уверят, че някой наистина ги ругае по морзовата азбука. След това избухна дружен смях и музиката се усили отново.
"Поне смениха репертоара" - си помисли ядно г-н Душков.
Той отиде в хола, пусна телевизора и започна да прехвърля каналите в сънен транс.
Отгоре танцуваха и шумяха почти до сутринта.
Към 6 часа г-н Душков се стресна от дрямката пред телевизора и отбеляза, че в апартамента му е тихо."Уф, тея май най-накрая заспаха" - си помисли г-н Душков.
С кръвясали очи той се повлече към леглото. Настани се удобно, затвори очи, но една мисъл се забоде в мозъка му и започна да се завинтва в него все по-навътре и по-навътре. Най-накрая, след половин час въртене, г-н Душков отново лежеше по гръб и гледаше тавана.

******
7 часа, неделя сутрин. Г-н Душков държи бормашина и съсредоточено я насочва към отбелязана с молив точка на стената. Започва старателно да пробива стената. Първата дупка е готова и той спира бормашината. Ослушва се внимателно. След малко отбелязва нова точка на стената и отново пуска бормашината. Втора дупка се появява на стената. Г-н Душков отново наостря уши. И продължава да дупчи и да се ослушва. На петата дупка от горния етаж се чува истерично думкане много приличащо на морзова псувня. Г-н Душков се усмихва под мустак и продължава да пробива дупки в стената. "От кога ги отлагам тея етажерки" - си мисли г-н Душков - "Май сега е най-подходящото време."

Единица за смисъл

- Алооо, можеш ли да говориш?
- Да, кажи.
- А бе ти защо не си вдигаштелефона?
- Как така не го вдигам? Ти звънял ли си ми?
- Търсих те няколко пъти... И ти не вдигаш. За какво ти е телефона, след като не мога да те намеря.
- Добре де, за какво си ме търсил?
- Ами знаеш ли за какво?
- Не, кажи.
- Да те питам, дали си взела детето от детската градина.
- В осем часа вечерта ли се сети да ме питаш?
- Ами ти не си вдигаш телефона ...
- Да, защото не съм го чула.
- Добре де, взе ли детето?
- Разбира се че съм го взела, ако се беше прибрал на време щеше да знаеш.
- Ами трябваше да ми звъннеш за да ми кажеш. Да не се притеснявам.
- За какво се притесняваш пък ти? Нали аз взимам детето всеки ден.
- Добре, айде че ми падна батерията и телефона ми писука.
- Кога се прибираш?
- Ами не знам. Батерията ми пада...
- Добре, айде чао.
- Чао

Емпатия

Нещо ставаше с нея от нова година насам. Вече беше късна есен, а тя беше преболедувала почти цялата година.

Лекуваха я няколко различни лекари с различни специалности, без ефект. Последният се опита да я отрови с някакво лекарство. Тя повръща два дена в къщи и престана да го пие, защото се уплаши за живота си
.

Болеста я връхлиташе внезапно. Нямаше предупедителни болки. Просто влизаше в някоя стая в офиса и й прилошаваше. Веднъж бяха тръгнали на обед с колегите, пресичаха оживена улица. Един таксиджия се засили покрай тях и извика през прозореца си:

- Ей, дебелак! Къде си тръгнал бе идиот.

Пълничкият й колега се развика след него. А тя се сви на две. Болката преряза корема й на две и в очите й се разляха лилави точки. Подпря се на колегата и се дотътри до тротоара. Седна и когато болката премина, усети безкрайна тъга и притеснение. Колегите се въртяха около нея.

През пролетта откри че се чуства добре само в парка. Всяка обедна почивка сядаше в парка на една пейка и просто гледаше. Децата, които играеха на близо явно я успокояваха. Най-хубаво й ставаше, когато покрай нея минеше някоя влюбена двойка. Не й се връщаше в офиса.

Беше се отчаяла. Вървенето по улиците се превръщаше в мъчение с непредсказуеми обрати. Седенето в ресторант можеше да бъде нарушено от силен световъртеж, точно в момента, в който дочуеше някой да се кара на съседната маса.

Един ден тя вървеше по улицата и някой й извика:
- Хей момиче, мисля че се познаваме
Тя се обърна и видя една пълничка баба, която я следваше. Имаше здрав тен и румени бузи. Със сигурност не се познаваха.
- Знаеш ли от какво си болна? - бабата изстреля толкова бързо последния въпрос, че тя успя само да си отвори няколко пъти устата като риба на сухо.
- Явно не знаеш... Нищо, аз знам.
Тя продължаваше да мълчи. Само повдигна едната си вежда за да покаже, че може би е заинтригувана.
Бабата продължи:
- Ти си много силен емпат. Ти физически усещаш чуствата на хората около теб. Когато те са ядосани или сърдити или мразят, тебе те боли. Когато са щасливи, радостни, влюбени, ти също си здрава и щастлива - бабата говореше бързо, изпя всичко като припев на някаква фантастична песен.
- А ти пък коя си? - успя да попита тя.
- Мммм...., хмммм, може да ме смяташ за феята на емпатите - бабата се изкиска.
- Това е несериозно ... - тя обърна гръб и си тръгна забързано.

Странно, но бабата не я последва.

Колкото и да се опитваше да не мисли за случката, тя не можеше да се отърве от напевния глас на бабата.
Тогава реши да пробва обратното. Седна една вечер в къщи и поразмисли върху казаното от бабата.
"Добре, мога да проверя дали бабата е права".
Тя си набеляза план. Първо трябва да намери място където има много гняв или омраза. Следващата сутрин се качи в автобуса в час пик. Наложи се да слезне още на следващата спирка с треперещи крака и да намери много бързо закътано място, където да повърне. "Дали не е от задуха в атобуса?" запита се тя и продължи с опитите. Опита се да пресече голяма улица. Разбира се не искаше да се самоубива, избра улица с повече движение, но с пешеходна пътека. Вдигна високо глава и стъпи на пешеходната пътека. След две минути седеше на отсрещния тротоар и трепереше. Клаксоните заглушиха всичките й възприятия с изключение на физическата болка някъде дълбото в мозъка й. Нямаше нужда да разбира какво й викаха от прозорците на колите. Тя го усети с всяка клетка на тялото си.

Едвам се изправи и забеляза малка тиха градинка между къщите. Шмугна се там и седна на пейката. Тялото спря да трепери и тя загледа гълъбите, които я наобиколиха. Гледаше ги в транс и се питаше къде може да намери любов и щастие за да провери останалите думи на бабата.

Сети се за майките с децата в парка. Изправи се и бързо се засили натам. Имаше няколко премеждия по пътя си, но ако видеше по пътя си някой сърдит, намусен човек, гледаше да го заобикаля от далеч.

Скоро стигна до парка. В момента в който навлезе под клоните на първите дървета, приятна топлина се разля по тялото й. Потърси с поглед детската площадка. Почти изтича до нея и се настани на най-близката пейка. В съседство се оказаха две майки със спящи бебета в количките. Двете си раменяха разкази за бебоците и се смееха. Тя направо започна да се опиянява от щастието, което попиваше. Остана така докато майките не си тръгнаха.

Дните минаваха, а тя не можеше да намери спокойствие. Не можеше да измизсли лек за болестта си. Научи се да прекарва цялото си свободно време по парковете.

По някое време забеляза един и същи приятен младеж да сяда винаги на съседната пейка. Търпя присъствието му мъчаливо известно време, но после любопитството взе връх и тя изненадващо за самата себе си един ден просто стана и отиде да седне до него.
- Преследваш ли ме?
- Ами не, но ми харесва да те гледам. Излъчваш топлина и спокойствие - младежът се усмихна.
Тя го загледа и почуства нещо ново и непознато.
- Как ме откри? - тя не повярва, че някой може просто ей така да се вгледа без причина в друг човек.
- Ами една приятна възрастна дама обърна вниманието ми към теб.
Тя се размърда на пейката леко притеснено.
- А случайно да си я попитал за името й?
- Не, но тя каза, че е съдбата. Много странно се смее тази жена. Не ми каза и твоето име. Аз съм Георги. А ти как се казваш?
- Любов, но можеш да ми викаш Люба. Ще ме изпратиш ли? - тя се усмихна, хвана го под ръка и двамата тръгнаха по улицата.

За първи път тя измина целия път до вкъщи без да усети болка нито веднъж.