Хранителна романтика

Загубих се. Признавам си. Беше глупаво да не се кача в колата.

Обаче тази горещина ми лазеше по нервите. Още половин час в тази кола с петима човека, без климатик - мерси. Предпочетох да се усмихна мило и да уверя спътниците от колата, че ще се прибера самичка, пеша или с автобус. Не обърнах внимание на напомнянето, че сме в чужд град. Знам името на хотела. След този разоръжаващ довод моите спътници отпрашиха от бензиностанцията към следващата забележителност, която аз нямах нищо против да пропусна.

Огледах се. Опитах се да нарисувам мислeно маршрута, по който стигнахме до тук.
Мислех, че съм успяла. Със сигурност бяхме дошли откъм ей онзи квартал. Реших да тръгна към него. Всъщност няма значение дали сме дошли точно от там. Където има къщи, има хора, където има хора, има и автобус, евентуално.Тези разсъждения ми се сториха достатъчно логични за да претворя мислите в действие. Купих си вода и потеглих.

Трябваше да помисля. С Киро почти стигнахме до някъде снощи, но аз свих знамената и се оттеглих. Мисля, че ми се разсърди. Днеска не дойде с нас на поредната туристическа обиколка. Ми то си е за сърдене. Знаех, че ме харесва отдавна. С него ми беше сигурно и спокойно. Само дето някак романтиката, за която се разказва по филмите нещо не можех да я открия. Играехме си на котка и мишка доста време и тамън почнах да свиквам, той реши да премине в настъпление. Логично, няма да чака трета световна. Настъплението му беше приятно и да призная ми хареса, но аз реших да си тръгна, защото не бях сигурна.

Затова трябваше да помисля сега. Дали искам да бъда с този човек или не.

Половин час пътешествие под парещото слънце преди да стигна първите дървета.
Започнах да се псувам на ум. Добре, че се появи и първата къща на квартала. Влезнах в квартала прашна, потна и жадна. Водата беше свършила.

Осъзнавах, че по-голяма патица от мен в момента нямаше, щото патиците са умни птици и никога няма да им хрумне да се пържат на обедното слънце. Пък и на патиците не им се налага да решават любовни дилеми.

Довлачих се до някакво игрище с изплезен език. Една пейка се мъдреше под дебела сянка на едно дърво и аз, почти ослепяла от потта, която се изливаше в очите ми, се проснах на пейката. Така. Прекрасно. Сега само да намеря вода. Щото да умреш от жажда в средата на големия град, в центъра на цивилизацията, така да се каже, ми гарантираше първа страница в жълтите вестници.

Когато тупкането на умората в ушите ми започна да заглъхва, установих друго тупкане, което определено не идваше от вътрешността ми. Идваше от игрището.

Изправих се и се облещих. Под баскетболния кош подскачаше някакъв младеж. Леле, то имало и по-луди от мен. Тупкаше момчето с топката под палещото слънце.

И той мокър и почервенял. Загледах се. Добре изглеждаше. А тялото му ... Това е - от жажда да умираш и да си мислиш за хубави мъже ... Както и да е, за гледане пари не взимат, поне не в този случай. Пък и чак да умирам - не умирах.

Седях си аз на пейката и се любувах на русолявата мускулеста персона, която подскачаше и се стараеше, все едно съм мениджър на най-известния баскетболен отбор.
Почти забравих за Киро, което ми послужи за още едно доказателство, че не съм чак толкова обвързана.

Не разбирам как става така, че човек винаги усеща, когато някой друг го наблюдава.
Особено когато този някой носи слънчеви очила. Аз съм пристрастена към слънчевите си очила, даже и през зимата. Така че наистина за мен е мистерия как младежът усети, че го наблюдавам.
Погледна ме няколко пъти, докато вкарваше кош. После изведнъж спря да играе, обърна се към мен, разпери перки и доплува до пейката, на която седях.

- Какво прави красива самотна дама като теб насред палещото слънце в този забравен от бога квартал.

Уха! Дали да се вържа? Ми то може и да е интересно. Жадна съм, примирих се с мисълта, че съм се загубила, а започвам и да огладнявам.. Може пък тоз тип да сподели водата си с мен като за начало.

- Изпарявам се бавно. Чудя се какво можеш да направиш по този въпрос.

Той се ухили и ми подаде бутилката си с вода.
И така поседяхме си на пейката под сянката на дървото. Наложи се да си призная, че ми трябва помощ да намеря хотела. Той предложи услугите си да ме изпроводи до там.
И ние тръгнахме.

Закачи се. Не знам защо, но се закачи за мен. Може да му е хоби. Да се държи галантно с закъсали жени. Вървяхме по празните, прашни улици и си говорехме. Започвах да се чувствам като в романтичен филм. Направо Холивуд. Приятен разговор с прекрасен мъж. Това искат жените, и това предлагат филмите. Нищо че съм покрита с 3 пръста прах и съм червена като рак. Пот се лее на водопад от мен, и от него. Но си вървим, говорим си и ми е приятно. Дали пък не се е случило чудото, което всички жени очакват от момента, в който се запознаят с концепцията за принцесата и принца.

Гадно ми беше да призная, че е приятно. Някой непознат да те ухажва галантно. Винаги се връзвам на това. Веднъж един французин ме нарече “мадам” и на мен още ми държи мокро. Единствената неприятна мисъл, която ме мъчеше, беше че вече съм зверски гладна, а ние продължавахме да вървим. Казах му, че искам да ям и той ме повлече към някакъв ресторант. Преди да влезем вътре се огледах и ми се стори, че кварталът ми е познат, но той ме издърпа навътре с прекрасната си младежка усмивка и каза, че много би се радвал да похапнем заедно в любимото му заведение.

Не знам защо първо реших, че сме влезнали в ресторант. По скоро беше нещо като закусвалня на самообслужване. Аз си осигурих първо още една бутилка с вода, която изпих в захлас и чак след това се съсредоточих в избора на ядене.

И застинах с отворена уста. Явно бях попаднала в ресторант на някаква вегетарианска секта. Не че имам нещо против зеленчуците. Даже ги обичам. Обаче в случая трябваше да избирам между водорасли с нещо си и водорасли с друго нещо си. Зачудих се кога водораслите са излезнали на мода и как съм пропуснала тази новина.

Погледнах объркано моя спътник. А той ме гледаше подканящо, с някаква смесица от възторг, все едно ми е предложил най-съкровеното си притежание, в случая - водорасли. Цялата ми романтика се изпари. Започнах да прехвърлям различни варианти за спасение, когато дочух приятелски глас и се обърнах.
- А! Намерих те. Какво правиш тук? Не ме ли чу, като те виках на улицата? Чакаме те доста отдавна и се чудехме дали да не се обаждаме вече на полицията.
О, Киро, моят мил приятел Киро!
- Кирчо! Как ме намери? Мен ме доведе един младеж. Обеща, че ще ме върне в хотела, а аз бях гладна. И явно ще си остана гладна.
Киро хвърли преценяващ поглед към тавите, които зеленееха зад витрината. После погледна хладно младежа. Успях само посърнало да добавя.
- Той ме наричаше “дама”.
Кирчо се захили.
- Хотелът е отсреща. Не мога да повярвам, че не си разпознала улицата. Хайде да си ходим. Другите са в ресторанта. Има пилешка пържола и салатки.
Аз се ободрих.
- Ти си моят спасител! Ще изпълня всяко твое желание, само ме заведи при пържолите!
- Като за начало да вземеш да спреш романтичните филми. Влияят зле на хранителните ти навици. Да си забелязала въобще да ядат нещо в тези филми? Освен спагети на свещи?
- Какво против спагетите имаш?
- Нищо. Против свещите съм. Не се вижда какво ядеш - Киро се усмихна. Установих, че обожавам усмивката му.
- Какво да гледам тогава. Останалите филми са само за убийства и нещастия. Не обичам такива работи.
- Ами гледай кулинарни предавания. Там също винаги има щастлив край.
Киро избърза да ми отвори вратата.
- След вас, мадам.
Аз го погледнах кисело. Знаех си, че не трябваше да му казвам онова за французина. Ама си го бях заслужила. Пък и на спасителите трябва да се прощават майтапите.
Погледнах моя романтичен младеж на изпроводяк. Той не посмя да се намеси, Кирчо си е едър.

Едно е сигурно, ако любовта на мъжа минава през стомаха, то моята романтика явно минава през моя стомах. Това е положението, колкото и да ме наричат “мадам” няма да ям водорасли. Пък и Киро може да готви такива вкусотии.