Приказка за цветовете (Скъпи принце 2)

Скъпи мой принце,

Отново е вечер и аз ще ти разкажа поредната история.
Мисля днес да е за едно селско момиче, което виждаше как светят хората.
Виждам, че се чудиш, как може хората да светят... Ами те си светят, всеки с различна на цвят светлина.
Някои светят сами, други само отразяват чуждата светлина.

Докато било малко, селското момиче виждало красиви светлини, обкръжаващи хората.
Майка й светела с красив розово-сребрист оттенък. Баща й искрял с дълбоко синьо.
Малкият й брат преливал в зелено-синята гама. Любимата й баба излъчвала царствено виолетово.

Селското момиче се забавлявало да наблюдава всички тези цветове, радвало се и се смееело, когато забележи непознати оттенъци в заобикалящите го хора.
И така, скъпи ми принце, момичето растяло.

Аз се запознах с нея, когато дойде в града. Беше вече млада красавица, търсеща призванието си в живота. И както ми е споделяла понякога, търсеше и любовта също.
Скъпи ми принце, и ти сигурно като станеш млад момък ще се замислиш върху целта в живота си.
Но за сега си още дете и затова се радвай на всеки миг поднесен от детството си.
А това за любовта, да ти кажа си е измислица на младите девойки. Нали се сещаш - онези истории за принца на бял кон. Всяка девойка си мечтае да стане принцеса. Само дето принцовете са толкова малко, че не стигат за всички.
Да знаеш, че си изчезващ вид.
Ама какви ти ги разправям, ще вземеш да сънуваш кошмари...

Хайде да си продължа разказа.
Селското момиче избра мен да сподели своята тайна. За това как виждало хората да светят.
Разказа ми, че от както е пристигнала в града започнала да става все по-тъжна и тъжна.

- От както вече не съм дете, виждам хората около мен да светят само с тъмна грозна кафява светлина... - каза ми тя разстроена.

- Че има ли такава светлина? - учудих се аз.

- За съжаление има. Една такава мътна и кафява, като вода разбъркана с кал. Боли ме да ги гледам такива. Не знам какво се случи, но колкото бях щастлива докато бях дете, толкова нещастна започвам да ставам с всеки изминал ден.

И така тъгата започна да я завладява. Чаканият принц не идваше. Всички останали хора, които срещаше, бяха "окаляни". Така започна да ги нарича тя.

След това тя замина. Замина по широкия свят да търси хора, които да светят така, както светеха околните през детството й.

Пише ми от време на време.
Пише ми, че още не е намерила принца и че "окаляните" нямат край.

Хайде заспивай скъпи принце, знам че тази приказка се получи тъжна. Но това е за да си подготвен, че по света има и много тъга.
А пък аз трябва да отида да напиша отговор на селското момиче.


***

Скъпа моя приятелко,
Знаеш, че не можеш да си върнеш детството.
Колкото повече остаряваш, толкова повече кални цветове ще забелязваш в хората около теб.
Ще ти открия една моя тайна.
Не знам дали ще ти помогне, но на мен ми става по-леко всеки път когато погледна моя малък принц.
Той е още дете и като всяко дете свети във всички цветове на дъгата така силно, че чак очите ме заболяват.