Реставраторът

Събота вечер обичаше да е в бара.

Забеляза Я след втората чаша.

Тя беше с голяма компания. Той огледа внимателно другите. Семейната двойка се забавляваше. Той примижа и видя само черни петна. Душите им бяха посивели, почти избледняли.

Едното момиче, с което ТЯ си говореше се смееше напрегнато. Едно мигане и той проследи прашните паяжини увити около душата й. До тях седеше един мъж, който ги наблюдаваше с изкуствена усмивка. На мястото на сърцето му зееше дупка с остри ръбове. Даже още не бяха се загладили от времето.

Той се стресна и отвърна поглед. Огледа и останалите. Не даваха никакви надежди. Душите им очукани, почернели от времето, смачкани като изхабен лист хартия или застинали във вековен лед. Май не може да им помогне.

Но на НЕЯ има шанс. ТЯ беше с десетина години по-възрастна от него и той се чудеше какво точно го беше привлякло към нея.
Компанията пак се разтанцува.

И ето, стори му се, че нещо проблясва в душата й. Напрегна поглед и забеляза как едно мъничко парче зеленикавата патина леко се беше отлюспило, там някъде близо до сърцето й. Отдолу проблясваше скъпоценният метал.

Това е. Това беше привлякло сетивата му към НЕЯ.

Той продължи да я наблюдава. Всеки път когато тя танцуваше, люспата патина се разместваше за да отвори миниатюрно прозорче към златото в душата й.

Той стана и се присъедини към танциващите. ТЯ му се усмихна и той забеляза как още една люспа от патината щръкна и отдолу надникна златна светлина.

Явно беше на прав път.

Запозна се с нея, постара се да привлече вниманието й за цялата вечер. Беше добър в това. Все пак беше най-опитния в професията си. Тя го хареса. Личеше си.

Цяла вечер се забавляваха и той не се учуди, когато тя прие поканата да отиде в неговата квартира.

Там след едно питие, което остна недопито, той се зае да реставрира душата й. Всяка негова целувка обелваше по милиметър от патината и той трябваше много да се старае и да внимава. Всяка негова ласка се плъзгаше като деликатно памуче върху тялото и душата й. Постепенно патината падаше и златото отдолу се провираше с мекия си блясък.
Тя се засмя и той с удоволствие откри тънката сребърна нишка на младостта, оплетена като паяжинка около сърцето й.

На сутринта той се събуди от тихичките й стъпки. Тя беше застанала на вратата и го гледаше. Той й се усмихна. Тя му прати въздушна целувка. Само той виждаше как тя цялата сияе с меката светлина на полирано злато. Другите щяха да забележат тази светлина само в очите й и сигурно щяха да си помислят ... Не го интересуваше какво ще си помислят. Той беше успял за пореден път.

Той беше най-добрият реставратор на души.
И всеки път се учудваше колко малко трябваше на една душа да се възстанови, и колко трудно се намираше някой да даде началния тласък.