Скъпи принце

Скъпи мой принце.

Дойде ред и на приказката за лека нощ. Чудя се как да я започна.
Имало едно време ... Или всъщност точно в момента някъде далече живее една принцеса с диамантено сърце.
Хмм.. Това май си е цялата приказка. Принцеса с диамантено сърце не се среща често.

Сега да си спомня защо сърцето е диамантено.
Ами май беше някаква тъжна любовна история. Тя обичала някого, той я наранил и тя така се уплашила от болката, че си пожелала сърцето й да стане толкова твърдо, колкото диаманта. Нали знаеш прекрасни ми принце, че диамантът е най-твърдото нещо на света.

От тогава насам никоя любов не може да направи и най-малката драскотинка по диамантеното сърце на принцесата.

Да знаеш колко принцове се пробваха... Ама не би.

Принцесата си живеела спокойно, без да почуства повече онова гадно усещане, когато сърцето ти плаче и се опитва да излезе на воля, а очите ти са сухи. Ти си още малък скъпи принце и май не си много наясно какво значи това. Помниш ли когато умря малкото кученце, което баща ти подари за рождения ден? Ти направо се разболя. Помниш ли колко болеше? Та онова за което ти разказвам е още по-силно.
Надявам се никога да не го изпиташ скъпи принце.

Та да продължа за принцесата. Диамантеното сърце пазело покоя на принцесата, обаче също така привличало принцовете с красивия си блясък.
Както казах, много се опитвали да превземат сърцето на принцесата и всички си тръгвали наранени от собствените си оръжия. Диамантеното сърце отразявало без пропуск всички опити да бъде надраскано или пробито.

Значи според мен тази история би трябвало да свърши точно тук. И живяла принцесата щастливо до края на дните си.

Но последните клюки ми донесоха продължението.
Значи наскоро се появил един принц. Принцесата го посрещнала съвсем приятелски, както посрещала всички преди него. Тя била спокойна, защото знаела, че и той няма да може да разбие диамантеното сърце.

Обаче се случило нещо странно. Първо той я наблюдавал много внимателно, а после.... След извесно време прекарано с принца, принцесата отново усетила онази ужасна болка.

Тя уплашено потърсила диамантеното си сърце. То било на мястото си и светело с приказната си светлина.
Принцесата се зачудила, замаяла и притеснила. Какво е станало, как така диамантеното сърце си е на мястото, а тя усеща същото онова чуство, което била проклела преди много години.

Скъпи ми принце, няма да повярваш какво се било случило. Онзи странен принц бил уцелил душата на принцесата. Изненадан ли си?

И аз много се изненадах, когато прочетох писмото й.
Тя се проклинаше как така е изтървала душата си незащитена. Питаше ме какво трябва да направи, как да прикрие душата си.

А аз не знам какво да й отговоря. Да имаш някаква идея?
А! Ти си заспал, скъпи ми принце.

Ами добре тогава, ще отида да помисля какво да отговоря на принцесата.

***

Скъпа моя принцесо,
Не знам как да те утеша.
Едно мога да ти кажа. Моята душа е цялата набраздена от рани, но аз още живея...

Реставраторът

Събота вечер обичаше да е в бара.

Забеляза Я след втората чаша.

Тя беше с голяма компания. Той огледа внимателно другите. Семейната двойка се забавляваше. Той примижа и видя само черни петна. Душите им бяха посивели, почти избледняли.

Едното момиче, с което ТЯ си говореше се смееше напрегнато. Едно мигане и той проследи прашните паяжини увити около душата й. До тях седеше един мъж, който ги наблюдаваше с изкуствена усмивка. На мястото на сърцето му зееше дупка с остри ръбове. Даже още не бяха се загладили от времето.

Той се стресна и отвърна поглед. Огледа и останалите. Не даваха никакви надежди. Душите им очукани, почернели от времето, смачкани като изхабен лист хартия или застинали във вековен лед. Май не може да им помогне.

Но на НЕЯ има шанс. ТЯ беше с десетина години по-възрастна от него и той се чудеше какво точно го беше привлякло към нея.
Компанията пак се разтанцува.

И ето, стори му се, че нещо проблясва в душата й. Напрегна поглед и забеляза как едно мъничко парче зеленикавата патина леко се беше отлюспило, там някъде близо до сърцето й. Отдолу проблясваше скъпоценният метал.

Това е. Това беше привлякло сетивата му към НЕЯ.

Той продължи да я наблюдава. Всеки път когато тя танцуваше, люспата патина се разместваше за да отвори миниатюрно прозорче към златото в душата й.

Той стана и се присъедини към танциващите. ТЯ му се усмихна и той забеляза как още една люспа от патината щръкна и отдолу надникна златна светлина.

Явно беше на прав път.

Запозна се с нея, постара се да привлече вниманието й за цялата вечер. Беше добър в това. Все пак беше най-опитния в професията си. Тя го хареса. Личеше си.

Цяла вечер се забавляваха и той не се учуди, когато тя прие поканата да отиде в неговата квартира.

Там след едно питие, което остна недопито, той се зае да реставрира душата й. Всяка негова целувка обелваше по милиметър от патината и той трябваше много да се старае и да внимава. Всяка негова ласка се плъзгаше като деликатно памуче върху тялото и душата й. Постепенно патината падаше и златото отдолу се провираше с мекия си блясък.
Тя се засмя и той с удоволствие откри тънката сребърна нишка на младостта, оплетена като паяжинка около сърцето й.

На сутринта той се събуди от тихичките й стъпки. Тя беше застанала на вратата и го гледаше. Той й се усмихна. Тя му прати въздушна целувка. Само той виждаше как тя цялата сияе с меката светлина на полирано злато. Другите щяха да забележат тази светлина само в очите й и сигурно щяха да си помислят ... Не го интересуваше какво ще си помислят. Той беше успял за пореден път.

Той беше най-добрият реставратор на души.
И всеки път се учудваше колко малко трябваше на една душа да се възстанови, и колко трудно се намираше някой да даде началния тласък.

Пумпал

Назад по линията, в ляво. И после мъничко встрани.
Изместваш се от свойто тяло за секунда.
Наместваш се обратно.
Със ситна крачка стъпваш по нататък.
Един подскок и си извън.
Оставяш мирисът на непознато да те води.
Предчустваш трепетно вълнение.
И топката в стомаха се разплита, оставяйки безброй иглички по цялото ти тяло.
Разтваряш снопчета лъчи за да погледнеш отвъд.
Там където може би ще намериш този, за когото си мечтаеш.

R.I.P.

На сватбата ми един от по-възрастните роднини ми каза:
"За съжаление от една възраст нататък човек започва да ходи само на погребения, затова много съм щастлив, че ме поканихте на вашата сватба."

Това ми се е забило като игла в спомените. Чудя се коя е тази възраст, дали съм я достигнала или ще ми се размине за още една година.

Като направя преглед на живота си дотук излиза май, че вече съм на границата.

И така равносметката за тази година е един инфаркт, една нелепа катастрофа и нито една сватба.

Не страдам за сватбите. Поводи за веселие винаги могат да се измислят.

Мисля си за смъртите, които започват да те застигат изневиделица. Особено когато умират хора, които

Щях да напиша "които не е трябвало да умират", но се спрях, защото звучи глупаво.
Хората умират, защото са живи организми и като всяко живо същество се повреждат.
И тогава е момента да осъзнаеш колко сме "чупливи" и че така е с всичко в природата.

От което разбира се не ти става по-леко.

И продължаваш да давиш сълзите си в кафето ...

СУША ...

Сутринта съседът ме събужда рано-рано. "Ще спират водата" вика. Аз с половин отворено ляво око го гледам неразбиращо.

"Няма да има вода от 9 сутринта до 9 вечерта днеска" крещи съседът, щото решава, че като ми се спи не чувам.

"Ъ.. мърси... мерси" казвам аз и затръшвам бързо вратата на апартамента, преди да се кристализирам от студ. Все още не са пуснали парното, но е осем и половина и имам вода. Явно трябва да побързам със сутрешния тоалет. Приключвам сравнително бързо, излизам и забравям за предстояшата суша у дома.

8 и половина същата вечер. Няма вода. Но пък има парно. Чудя се дали има някаква връзка между двете. Сигурно Дан Браун би намерил такава.
Отварям сайта на Софийска вода. Веднага попадам на бърза връзка "Текущи спирания на водата". Разглеждам страницата, намирам квартала и виждам: О да! В момента няма вода в този квартал, и о да, няма да има от 9 до 21 часа.
Ей супер е да имаш такъв сайт в интернета, я гледай как хубаво са си го написали хората... Ще чакам до 21 часа да видим.

Минава 21:10. Нарочно им дадох малко аванс. Няма да търча точно в 21:00 да проверявам водата я. Че тя докато мине по всичките тея тръби - ехей.

Кранчето е безнадежно сухо.

Сега, къде отиде тоя сайт, там имаше телефони...

Сайтът се зарежда подозрително бавно. Преди малко не беше така. Ах, малко чакане и ето го телефона.

Набирам и приготвям възпитания глас, ама оня дето има лека истерична нотка.
"Търсеният номер е зает. Моля опитайте по-късно." рецитира женският глас отсреща. Оня същия дето говори на всички записи за автоматичен отговор. Мисля, че беше същия, когато слушах приказки по телефона като дете. А може и да си въобразявам. Според мен, Дан Браун ще се заинтересува.

И сега кво? Няма вода, номерът е зает (с какво ли?), "опитах по-късно" няколко пъти.

Решавам да поразгледам сайта на Софийска вода с надежда да намеря някаква друга връзка с водните човечета...

Цък на някакъв линк и ... няма сайт. Сървърът вика да опитам по-късно. Утече, както се вика.

Чудя се дали не е някаква хакерска атака, като отмъщение за спряната вода.
Така или иначе явно няма да се хигиенизирам днес, да взема да съчиня едно писмо до Дан Браун.

Струва ми се, че ще се заинтересува от взаимовръзките между водата, парното, интернет и как така все един и същи глас говори на всички записи за автоматичен отговор.

П.С. Който не познава Дан Браун да поглене в интернета.

Прахосница

С есента идва и меланхолията. Поетите се хвърлят да описват златните цветове на умиращата природа. От устата им се сипе мед и любов.
А аз си мисля само за отминалите дни на годината, която отива към края си. Какво трябваше да направя тази година?
Вадя списъка, който си правя всяка нова година. Списъкът съдържа нещата, които съм пожелала да постигна през новата година.
Проверявам редовете един по един.
"ремонт на спалнята" - задрасквам.
"нова пералня със сушилня" - задрасквам.
"хладилник" - задрасквам.
"телевизор" - ? това не успях да го получа.
Преди мно години се зарекох да си поставям напълно реални и изпълними цели. За които да съм сигурна, че няма да наранят самочуствието ми, даже ако не успея да ги постигна.
Когато бях съвсем млада една година си пожелах целувката на един съученик. Ами получих я, но не и любовта му. Почуствах се прецакана. Много трябва да се внимава с целите, които си поставяш.
Затова от тогава по-полека. И да не си купя хладилник през годината, просто ще го прехвърля в списъка за другата година. И никой няма да страда.
Но списък трябва да има всяка нова година. Защото иначе ми се струва, че живея някак безцелно.
Със списъка в чантата човек се чуства важен и прахосва всичките дни през годината за важни неща.

Разкази с неочакван край

Сън 1:
Излизам на разходка около блока в квартала. Забелязвам на тревните площадки огромни кафяви кестени. С диаметър горе долу над човешки ръст. Изпопадали на различни места между блоковете. По един или по два три на групи. Минавам покрай един и го оглеждам. Кафявата му лъскава кора е сцепена (може би от падането) и отвътре се подава светлото месо на кестена. Погледнат под определен ъгъл прилича на раздрано сърце. Огромни кафяви раздрани сърца населяват тревата между блоковете. Дали ги е боляло?

Сън 2:
Вали цял ден. Аз съм на село и съм поканила много гости. Те обикалят из цялата къща и двора. И разбира се се мокрят от дъжда. Обстановката вътре в къщата е селска - битова. Много черги и дървени пайки, масички с бродирани покривчици. Аз решавам да се постопля около камината. Звъни телефонът. Апаратът е ретро стил, със шайба и заоблена слушалка кацнала върху метална подпорка. Вдигам слушалаката. Гласът отсреща е непознат и насечен.
- Ало, здравей.
- Ало? Кой се обажда? - питам аз.
- Не ме ли позна? Аз съм ..... (тука слушалката пука силно) Бенджи. Как може да си ме забравила - укорително.
Аз не мога да се сетя кой е това, обаче за да не си дам вид, решавам да послъжа:
- А! Здравей. От къде се обаждаш? - като си мисля, че това ще ми помогне да се сетя с кой говоря.
- Как така от къде се обаждам ... - пак укорително.
- Ами ... На село ли си?
- ... (пукане) не съм на село. От никъде не се обаждам.
Леденият му глас се забива заедно с пукането в мозъка ми и слушалката се покрива със скреж. Аз я хвърлям по далече от мен, защото разбирам, че ми се обаждат от света на мъртвите.
Само не мога да се сетя кой е Бенджи.

Сън 3:
Паркирам колата до магазина. Видяла съм познат на улицата. Слизам от колата без да я заключвам за да си поговоря с познатия. Докато си приказваме, двама криминални типа се качват в колата и отпрашват с нея.
Аз съм в шок и ужас. Не знам какво се прави в такива случаи. Хуквам към къщи и треперя. Не знам как ще реагира мъжа ми на тази новина.
Пред блока е оставена кола от същата марка, но с друг цвят и малко по-друг модел. Отварям я и ключа от старата кола пасва. Някак разбирам, че тази кола е върната на мястото на откраднатата... Но не е същата.

Сън 4:
Прибирам се след работа. Дъщеря ми е купила нов хамстер. Опитва се да го прибере в клетката. Новият е от породата мини хамстер. Толкова е мъничък, че успява да се провре между пръчките на клетката и бяга по цялата стая. Аз го гоня, хващам го и го оставям в клетката. Всичко се повтаря от начало.

Някъде в реалността аз се пъхам в леглото уморена, завивам се през глава и най-голямото ми желание е да заспя поне веднъж без да сънувам.

Идиотски размисли

Обичам мляко с какао. Когато бях малка, се водеше почти деликатес. Откакто го замених с кафе, го пия рядко, но с удоволствие.
Обикновено като ми се допие, намирам няй-близкакта машина за напитки.
Напоследък някои от машините ме карат доста да се двoумя.



От ляво МЛЯКО С КАКАО, от дясно КАКАО С МЛЯКО.
Аз лично разлика не правя, но след като в известната закачка "Ти си направи захар с кафе!" се натъртва на разликата с това да си направиш кафе със захар, може би и млякото с какао има по-малко какао отколкото в какаото с мляко. Поне това беше обяснението, което последно чух по върпоса.
Аз пък все си мисля, че е някакъв маркетингов трик. Неведоми са пътищата маркетингови!
Събирам други версии по въпроса.

Развъдник

Сядам на пейката в училищния двор. Подранила съм за родителската среща, както и няколко други майки около мен. Палвам цигара (преди това се огледах дали има други) и заедно с другите майки забиваме поглед в неопределеността.
Две от майките си говорят и както винаги се получава на такива пейки, аз се заслушвам с интерес в разговора.
- Да ти споделя, аз имам сега един проблем - едната майка се оглежда притеснително и като се уверява, че всички наоколо я подслушват съсредоточено, продължава да споделя проблема си на другата майка.
- Имаме една костенурка, такава червенобузеста, нали се сещаш? Та тя доста порасна и сега не мога вече да се занимавам с нея. Дали знаеш някой да иска да я вземе?
Клатене на глави.
- Дали в зоологическата градина да пробвам? - продължава да упорства майката.
- Абе аз преди няколко дена видях такива две костенурки в езерото - се включва другата майка след кратък размисъл.
- В кое езеро?! В нашето, в кварталното?!
- Да бе, едната се покатерила на камъните, другата си подаваше само главата.
- Ей, верно ли? Ама те такива червенобузи ли бяха. Щото аз не знам, те ще оцелеят ли.
- Оооо, те се приспособяват.
- Ама през зимата да не замръзнат.
- Няма да замръзнат, ще се приспособят, къде ще идат .... А, ето я наш'та класна.
- Ааа, супер идея ми даде с това езеро...
Двете се отдалечават в лек тръс, а аз оставам да помисля.
Брей, костенурки в нашето квартално езеро, и не какви да е, а червенобузи. А аз вече четири години страдам с едни риби, дето ми ги натресоха като подарък за рождения ден на дъщеря ми. Дали да не ги пусна тях в езерото? Те след като оцеляха в къщи, няма начин да не оцелеят и сред кварталната природа.
И да кажа на дъщерята да стои далече от езерото, щото кой знае, може и някой домашен крокодил да изкочи...
Отпъждам неспокойните мисли за тайнствените дълбини на кварталното езеро и се запътвам към родителската среща.

Полиглот

Обожаваше да учи различни езици.
Увлечението му датираше още от предучилищна възраст, когато започна да прихваща значението на чуждите думи, които се употребяваха в детските филми. Цял канал с детски филми и все на непознат език!? О как искаше веднага да му присветне и да започне да разбира казаното от филмовите герои. Чуваше някоя дума, предъвкваше я мислено като недоварено телешко и после отиваше да досажда на родителите си да му кажат значението.
Така още преди да тръгне на училище имаше речников запас на анимационнен герой, не много богат, но затова пък достатъчен да си купиш сладолед, ако си на почивка в чужбината или да се сприятелиш с връстник от чуждестранен произход.

И така с времето започна да си търси курсове по други езици.
Всеки нов език започваше да изучава с настървение и с часове можеше да занимава околните с граматиката и правилата.
Вече беше изучил езиците, които се говореха в Европа, половината Азия и се чудеше с кой африкански диалект да се захване.
Учеше с настървение на прегладнял сиромах. Живееше във вихъра на езика два три месеца и когато му се стореше, че е усетил музиката му, адреанлинът спадаше. Гладът за нови непознати думи се събуждаше и той подхващаше нов език.
Много скоро започна да забелязва тънки, почти невидими нишки, които свързваха една дума на един език с подобна по значение дума в друг език. Мисълта му се научи да хвърля невидими мрежи и да съединява иначе различни езици, да ги обединява и да намира възелчетата, където те се пресичаха. Подобно звучене или изписване, и ето ти едно възелче от световната езикова мрежа.
Той потъваше все повече и повече в тази мрежа и си мечтаеше как скоро ще открие корените на истинския, общия език, на който са говорели хората, преди Вавилонската кула. О, да! Той ще е този, който ще проговори божествения език. Ще може да говори с боговете!

Той беше потънал в една все още непреведена вековна книга, седнал в едно закътано ъгълче на бибилиотеката. Вече беше направил мислени връзки между непознатите думи, които виждаше и всички онези, които знаеше. Струваше му се, че започва да разбира значението на едно от изреченията.

Усети мирис на теменужки. Мислите му леко се объркаха. Вдигна глава да се огледа. До него беше застанала най-красивата жена, която беше виждал през живота си. Усмихваше му се.
- Извинете, ако Ви прекъсвам, мисля, че тази книга е за Вас. Библеотекарката ме помоли да Ви я предам - Изящното пръсче на момичето посочи библеотекарката в дъното на залата. - Нали Вие сте я поискали?
Той продължаваше да я гледа с широко отворени очи. Не смееше да си поеме даже въздух. Мислите му бяха пометени от вихрушка. Отвори уста да каже нещо, но нито един изучен език не се появи в съзнанието му. Все едно имаше бели страници в мозъка си. Затова само кимна и взе книгата, без да сваля поглед от прекрасното лице на момичето.
То се усмихна пак, обърна се и тръгна към изхода. Той погледна книгите пред себе си като слепец. Беше го обзело такова вълнение, че даже не различаваше думите написани в тях и учени толкова години. Точно след една минута той се подчини на хилядолетния повик на природата, забързано събра нещата си и в лек тръс се затича да настигне момичето.
"Дано само да си спомня някоя дума за да я заговоря! Няма значение на кой език." - си мислеше той, докато скъсяваше разстоянието между него и прекрасната жена.


*****
Богинята на любовта погледна своя съпруг, главният бог и му рече благо:
- Нали ти казах, че ще оправя нещата.
- На косъм беше - избоботи притеснено съпругът й. - Още малко му оставаше да научи Моя божествен език! Езикът на сътворението и на разрушението. Определено нямаш равна.
- Скъпи, не разбирам твоята параноя. Аз пък винаги се радвам, когато някой от човеците се учи да говори на Моя език. Езикът на любовта.

Осиновяване

Иска ми се да споделя едно събитие, което ме зарадва неимоверно. В същото време ми се иска да го оставя някак в приятна тайна.

Мой познат осинови дете на 6 години от дом за изоставени деца, и в момента тече процедура по осиновяване на още едно детенце.

Двете деца са от ромски произход. Моят познат не е ром. Не е женен. Но аз съм повече от уверена, че той ще даде на тези деца възпитание, образование, родителска подкрепа и любов.

Не знам какви са му подбудите, пък и не ме интересуват. Надявам се да се запознаем с децата на следващата приятелска екскурзия.

Защо толкова се радвам? Не мога да определя. Просто е хубаво.

Защо искам да пиша за това? Защото много често слушам как бездетни семейства чакат с години за осиновяване. Но се оказва, че голямото чакане е за "бяло" дете. А пък аз си мисля, че няма значение какво е на цвят, а как ще го възпитаваш. Никой не ни обучава за родители... И излиза, че не е толкова трудно да осиновиш дете, след като вече си узрял за подобно нещо. Единственото, което може да те спре да осиновиш дете с ромски произход са само предразсъдъците на обществото.
И с тъжна усмивка се сещам за един случай от детството ми. Имахме едно момче в компанията, за което "доброжелатели" разкриха, че е циганин осиновен от българи. Казвам го по този начин, защото така се говореше в моето детство. Само че той си остана в нашата компания от българи. И нямаше начин ние да го смятаме за по-различен от нас, защото беше възпитан и израсъл сред нас.
И не беше различен. Различни за нас бяха децата, които крадяха, ругаеха, биеха се.

Та за да не се хване някой за погрешно употребена дума: Смятам, че каквото посеят родителите, това ще израстне в детето.

Факт е, че децата от ромски произход изоставени в дом, влизат в категория "нежелани". Трудно ми е да си представя какво е да израстнеш с мисълта, че си нежелан не само от биологичните си родители, но и от останалите семейства, само защото имаш по-тъмен оттенък на кожата.

И сега се връщам на това, което ме радва. Сигурна съм, че моят познат ще е чудесен родител. Защото да родиш дете не се изисква много мисъл. Но да се решиш да отгледаш дете (твое или чуждо) се изисква много желание и обич към децата.

Сигурна съм, че има и други прекрасни хора, заели се да отгледат мургави деца. Защото виждат в тях не произхода, а детето.

Защо ми се иска това да си остане тайна? Защото от момента на осиновяването, тези деца са негови, той е техният родител и те ще имат същия старт в живота, както децата, които не са обременени от мургавия си произход.
И силно се надявам да не се появят дебили, които да разкрият тайната и да направят живота на един добър човек и децата му тъжен и труден.
Нека си остане тайна, защото всички хора решили да осиновят дете, го правят не за медали и слава. И нека си остане тайна, докато обществото престане да слага етикети на децата и започне да подкрепя повече родителите, осиновяващи деца.

Това е. Не знам дали успях да изразя вълненията си правилно.
В заключение само ще помоля да си припомните, колко от вашите бели съученици са станали престъпници. За съжаление аз имам такива.

Затова слагам катинар на устата си по въпроса и с нетърпение очаквам да запозная дъщеря ми с децата на моя познат.
Радвам се, че компанията се разшири по такъв приятен начин. :)

Най-подходящото време

Г-н Душков се рамърда неспокойно в леглото си и примлясна. Обърна се на ляв хълбок, после направи двоен аксел на дясно и накрая разплитайки чаршафа се закотви по гърб, зяпнал тъмния таван. От отворения прозорец се лееше пискливия глас на фолк певица.
Нощта беше задушна и лепкава.
"Пак тоя серсемин от горния етаж" - си помисли г-н Душков и погледна часовника.
Два и половина през нощта, от горния етаж се чуваше глъч и музика, която не беше много по вкуса на г-н Душков. "Вярно, че е събота срещу неделя, даже си е направо неделя, ама все пак поне да понамалят децибелите." - измърмори г-н Душков.
Той се повъртя още малко, затвори прозореца и се опита да заспи пак. Задушно, да му се не види ...
Отново отвори прозореца, разходи се до кухнята да пие вода и после се хвърли пак в леглото.
От горния апартамент зациклиха на някаква гръцка песен. Г-н Душков издържа стоически пет пускания на песента.
На шестото пускане той стана, донесе дръжката на домакинския парцал и заудря с нея по тавана.
На горния етаж намалиха малко музиката, колкото да се уверят, че някой наистина ги ругае по морзовата азбука. След това избухна дружен смях и музиката се усили отново.
"Поне смениха репертоара" - си помисли ядно г-н Душков.
Той отиде в хола, пусна телевизора и започна да прехвърля каналите в сънен транс.
Отгоре танцуваха и шумяха почти до сутринта.
Към 6 часа г-н Душков се стресна от дрямката пред телевизора и отбеляза, че в апартамента му е тихо."Уф, тея май най-накрая заспаха" - си помисли г-н Душков.
С кръвясали очи той се повлече към леглото. Настани се удобно, затвори очи, но една мисъл се забоде в мозъка му и започна да се завинтва в него все по-навътре и по-навътре. Най-накрая, след половин час въртене, г-н Душков отново лежеше по гръб и гледаше тавана.

******
7 часа, неделя сутрин. Г-н Душков държи бормашина и съсредоточено я насочва към отбелязана с молив точка на стената. Започва старателно да пробива стената. Първата дупка е готова и той спира бормашината. Ослушва се внимателно. След малко отбелязва нова точка на стената и отново пуска бормашината. Втора дупка се появява на стената. Г-н Душков отново наостря уши. И продължава да дупчи и да се ослушва. На петата дупка от горния етаж се чува истерично думкане много приличащо на морзова псувня. Г-н Душков се усмихва под мустак и продължава да пробива дупки в стената. "От кога ги отлагам тея етажерки" - си мисли г-н Душков - "Май сега е най-подходящото време."

Домакински мазохизъм

Емпирично изследване за степента на мазохизъм при извършването на определени домакински дейности.
Автор: Редова работеща жена.

Никога не съм харесвала домакинската работа. Винаги съм се съгласявала с определения като досадна и неблагодарна.
Сега добавям още едно - мазохистична.

Това определение би паснало най-добре на хората, които въпреки всяка здрава логика могат да заявят с гордост, че харесват домакинската работа.
Веднага си преставям някой да харесва да ровичка и пере мръсно бельо или да отпушва канал на мивка или да бърше последното повръщано от котката (само давам примери).

Тези размисли, разбира се, водят до уточнението, че повечето домакински дейности се правят от машини.
Но не е ясно защо въпреки това усещането за самоизмъчване не намалява.

Фанфари и първо място в списъка с най-важните изобретения на човечеството се полагат на пералнята. Тази сравнително проста по технология труженичка тихичко (до колкото позволява модела) и ненатрапчиво извършва едно от най-отвратителните и вредни за здравето на човек дейности. Прането наистина е вредно за здравето във вида, в който се е извършвал до момента на появата на пералната машина. Имам предвид пораженията върху здравето на перачките, които се нанасят от използвания сапун и целодневното киснене в сапунена вода. Но слава богу времената се менят и сега никоя домакиня не може да си представи обитаваното от нея жилище без пералня. И ергените също. Така че, логично е да си помислим, че прането е сравнително незабележимо занимание. Но както се получава винаги, когато човешкия гений се развихри, простите домакински уреди придобиват такава сложност на използване, която е сравнима с управлението на атомна централа. Например не успях да науча майка ми да борави с последната пералня, заради това че програмите се избират от едно електронно екранче. А пък един познат ми разказваше как си купил последния писък (разбирай модел) на пералните, и как цял ден си говорил с нея. Това съвсем буквално, защото имала електронни везни и ако сложиш неправилните килограми пране или неправилно количество прах, тя ти го съобщавала гласово. Та той си поговорил с пералнята докато нацели.

Независимо от огромното облекчение, за което допринася пералнята (след като сте я настроили и включили), все пак остава досадата да разделяш бялото от цветното, и да внимаваш да не сбъркаш градусите. Защото всяка домакиня е придобила поне един бял косъм в косата си, след като е извадила порозовели чаршафи от пералнята.

Простиране: Сушенето на прането е дейност, която напоследък доста успешно се поема от сушилните. Разбира се пълно щастие няма, и домакинята често впоследствие губи почти целия ден да изглади намачканите дрехи.
Но винаги си остава варианта да се простре прането на въздух. Някои казват, че така миришело на свежо. Не им вярвам, тъй като съм родена и живея в столичен град. Простряното на градски въздух пране обикновено мирише на това, което е изпържил съседа. Но не изключвам възможността за съществуването на села, в които простряното пране може да замирише на съседната борова горичка.
Самото простиране като действие си е определено досадно. Нивото на мазохизъм се вдига при простиране на чорапи и подобни дребосъци. Това определено си зависи от издържливостта на нервната система на домакинята. Винаги съм се впечатлявала когато видя балкон с пране, подредено върху въжето по големина в низходяща редица. Т.е. от ляво на дясно - кюлотите на дядо, парашутени гащи на баба, боксерки на тате, бикини на мама, ританки на бебе като многоточие до края на въжето. Да се занимаваш с подобен род подреждане за мен си е чист мазохизъм.

Следващата интересна машина, която напоследък предизвиква изненадващи мисли за домакински мазохизъм е прахосмукачката.
Мисля, че висотата на този уред бе достигната в момента, в който бяха изобретени хартиените торбички. От тогава насам, производителите на прахосмукачки в надпредвара за по-високи продажби започнаха да измислят куп модели, които водят само до деградация на уреда. Имам предвид прахосмукачките с прозрачни пластмасови контейнери вместо торби и прахосмукачките с воден филтър. Но за сметка на това увеличават усещането за мазохизъм при използването на уреда.
За мен боклукът си има природен кръговрат (като при водата). Аз изчиствам боклука от стаите, той попада в торбичката на прахосмукачката, после торбичката се изхвърля в кофата, кофата в големия контейнер, там някъде по пътя от контейнера до сметището боклука ми се разпилява, детето или кучето минават през разпиления прахоляк, влизат вкъщи, боклукът се връща и победоностно се утаява върху килима.
Разбира се този кръговрат има безброй вариации, като например чужд боклук може да попадне в моята къща и обратно. Или пък често ми се случва да намирам непознати предмети в къщи, за които не мога да си представя съзнателно да съм ги внесла, просто защото стават единствено за боклук.

Мисля, че след като обясних за кръговрата, бих нарекла чистенето Сизифовски труд. Да чистиш и да знаеш, че на следващия ден пак ще е точно толкова мръсно изисква волско примирение.

Да се върна на прахосмукачката. Представете си сега, че докато сте потънали в нерадостни мисли за смисъла на почистването, допълнително ви се налага да съзерцавате колко болкук се е събрал в прозрачния пластмасов контейнер. И не само колко, ами и какъв точно ...
Също така не сте лишени от удоволствието да разгледата много подробно съдържанието на боклука докато изпразвате пластмасовото контейнерче в домашната кофа за боклук. Много е удобно, в случай че премислите за някой от боклуците ...
Прахосмукачката с воден филтър е малко по-щадяща домакинската нервна система. Даже съм сигурна, че все ще се намери някой, които да каже, че му е интересно да сравни колко е замърсена водата при почистване на две стаи.
Единственото до което довеждат този тип прахосмукачки е почти всекидневно чистене и чудене, защо боклукът в контейнера е едно и също количество.
Така че, нека сме благосклонни към прахосмукачките с хартиени торбички, които ни оставят да тънем в щастливо неведение какво ръсим всеки ден около себе си.

Готвенето може би е най-спорната дейност по отношение на любов и омраза. Може би защото никога няма готвене в чист вид. Винаги е съпътсвано от помощни дейност като чистене на ориз, рязане на зеле, използване на огромно количество чинийки и прибори, които в последстви трябва да бъдат измити. Ако ми дадат всички приготвени продукти за готвенето, аз ги сготвя и после зарежа кухнята все едно бомба е паднала там - ето това е забавление. Така обикновено готвят татковците. Мамите, за сметка на това пък побеляват от ужас, когато таткото заяви, че ще ги отмени в кухнята. Това беше лирическо отклонение. Идеята ми е, че готвенето всъщност трябва да се разглежда от няколко страни:
1. Приготвянето на продуктите, което включва миене, изчистване, кълцане и подобни - поносимо;
2. приготвяне на храната - весело (особено ако има и непредвидени инциденти);
3. разчистване на готварския панаир - малък ужас;
4. сервиране на масата - не много досадно;
5. Откритието, че семейството е излапало приготвената храна без вас, докато вие сте сновали между кухнята и трапезарията за да осигурите техния конфорт - безценно.

За останалите дреболии, които се извършват всеки ден в едно домакинство, ще оставя вие да си прецените сами. Само ще отбележа, че оправянето на леглото е едно циклично повтарящо се действие, което става само за въвеждане на дисциплина в казармата. А пък до сега не съм чула някой да му харесва в казармата.

Наелектризиране

Бях си обещала да не се ядосвам за глупости, но историята продължаваща вече половин година определено ме извади от равновесие. И предполагам, че гняв срещу глупостта на цяла фирма (корпорация, монополист) скапва настроението и живота на огромно количество българи.

Историята е за ЧЕЗ.
Може би веднага се сещате за тримесечното отчитане на електромерите? Не, оказва се, че батакът в системите за отчитане на ЧЕЗ е толкова дълбок, че тримесечното отчитане добива големината на малка капка в морето от тотални неуредици, липса на професионализъм и глупост на управляващите (менажиращите) електро компанията.

Историята започва с въвеждането на тримесечното отчитане в едно близко до София селце. Инкасаторката на селото, която до този момент съвестно си е вършила работата най-вероятно е съкратена. Честно казано не съм се интересувала как е процедирала ЧЕЗ, но това не е важно в случая за историята. На мястото на селската инкасаторка са сложени някакви момчета инкасатори от близкия областен град, които би трябвало да идват веднъж на три месеца в селото и да отчитат електромерите.

И сега интересната част.
Инкасаторите идват веднъж и тъй като в селото половината от населението е приходящо, в повечето къщи няма хора да ги чакат. По принцип няма пречки инкасаторите да отчетат електромерите, които са изнесени извън къщите. Новите инкасатори обаче не успяват да отчетат нашия електромер, защото не знаят на чие име се води.

И така половин година. Питате се какви сметки получаваме ние? Ами никакви. Някой в ЧЕЗ отчита някакви измислени стойности за потребление на всеки три месеца, тъй като не е получил реалните данни от инкасаторите. Тези измислени стойности са по-малки даже от прогнозните и в ЧЕЗ решават, че имат да ни връщат пари. Нещо от сорта на 61 лева.

И сега да обясня механизма на "връщане на надвзетите" пари. Два месеца фактурите са за по 10 лева, които ние не плащаме, после още веднъж електромерът е отчетен според фантазията на съвестен сътрудник, от там малко се изравняват сумите и още два месеца по 8 лева. От клиентския център на ЧЕЗ (ония дето вдигат денонощния телефон) обясниха да не чакаме плащане до нова година, щото имали да ни връщат. През капкомер бих добавила аз.
Тамън да се задействам и да ходя до великия им център на Сливница, когато дойде нова година, ново изравнително отчитане и най-накрая отчетоха правилно електромера. И то не защото са много съвестни, просто ги изловихме от засада.

Мистерия номер 1: Електромерът, както всички знаем има номер на апарата, ИТН и абонатен номер. Това са цели три числа, по които би трябвало еднозначно да може да се определи кой е електромерът. Защо инкасаторите не отчитат електромера по номера на апарата, който е написан на самия апарат? Ами питат за името на абоната? И защо след като ЧЕЗ не получават никакъв отчет за този електромер, не им светва червена лампичка, че инкасаторите не са си свършили работата, ами някой тихомълком подмита лайната под килима?

Нова година - нов късмет. Платихме изравнителната сметка януари месец. Соленичко, но поне знаем че е за половин година неправилно отчитане. И пак ни се свърши късмета.
Платено е според отчетената реално изразходвана енергия. Имаме си и две следващи прогнозни сметки. Първата е платена прилежно на каса в селото, за всеки случай, за по-сигурно. За следващата решавам да проверя все пак какво е състоянието през сайта. Честно казано не помня наизуст колко трябва да плащам. И какво откривам там.

Според ЧЕЗ още януарската изравнителната сметка е надплатена с 5 лева. Ние сме платили точната сума, която е поискана според отчета. Фактурата може да се види в системата им. В някакъв момент от времето ЧЕЗ решават, че са ни поискали 5 лева повече!?

Мистерия номер 2: Изравнителната сметка отчита реално изразходваната енергия. Как така някой решава, че сме платили 5 лева повече? За неразбралите до сега натъртвам. Фактурата е ИЗРАВНИТЕЛНА. Би трябвало да изравни и да изчисти всякакви разлики получени при междинните плащания. Изразходвали сме толкова според електромера и трябва да платим толкова. И ние сме го платили.

От там нататък батакът става още по-страшен.
ЧЕЗ се чустват "виновни", че са ни ощетили с 5 лева и затова решават да намалят следващите прогнозни сметки с по 5 лева. И двете... общо 10 лева.

Пак според фактурата, която са ни изпратили, и същата виси в онлайн сайта им от нас се е искало да плащаме 2 месеца по 41 лева. И някакъв божествен пръст е записал допълнително, че всъщност ние трябва да платим на каса 36 лева.

Аз се озъбвам и започвам да тормозя пак денонощния телефон на ЧЕЗ. Искам да уточня, че се озъбих преди да разплета цялата история, като видях справката в онлайн сайта. Операторът изнервено ми преповтори цялата операция няколко пъти, защото аз отказвах да разбера за какво става дума. На моя въпрос до кога ще ми ги връщат тея 5 лева, които всъщност не трябва да ми връщат, той отговори с едно заучено изречение, че мога да отида да си ги поискам от техния център за клиенти. Аз съответно казах, че не искам да си ги взимам и не разбирам защо смятат, че съм платила повече при положение, че според ИЗРАВНИТЕЛНАТА сметка това е реалната сума. От другата страна получих едно доста объркано обяснение за някакъв файл, който в момента е в Банката и се обработва от Банката и ЧЕЗ не можело нищо да направи. (Повярвайте ми, човекът наистина изговори "Банката" с главно Б...). Когато попитах каква е тая банка, какъв е тоя файл и как така ЧЕЗ не може да се добере до някакъв мистериозен, но явно много важен файл (един!), човекът се изнерви и отново започна да каканиже изречението за това как мога да си поискам петте лева от клиентския им център.

Мистерия номер 3: Ще се изненадате, но въпросът който ме вълнува е - Кой така нагло си позволява да промени с 5 лева сметката, която е реално отчетена и пресметната според тарифите?
С това се обезсмисля отчитането на електромерите въобще като дейност, пък била тя веднъж на три месеца!

И защо ЧЕЗ наемат баталион нещастни хорица, обучават ги какво да отогварят в критични ситуациии, и като резултат никой от тях не може да обясни от къде се получава разликата от 5 лева?

Та реших да напиша цялата история за да си излея душата. Определено действа успокояващо, та даже докато го писах ми стана и смешно.
Не желая да се занимавам с никакви комисии за правата на потребителите и прочие. Нито една от тях до момента не е показала и 1% успеваемост в разрешаването на подобни проблеми. Разбира се имам си и документи и снимани екранчета от онлайн системата на ЧЕЗ.
И тъй като смятам, че подигравката върши много повече работа, ще продължавам да следя историята със сарказъм.
А вие преценете колко безумно тъп трябва да бъде човек, за да създаде такъв батак в една система, която би трябвало да облегчи собствената му работата му, пък и да задоволи клиентите на фирмата.

И сега за наистина искушените в математиката и други точни науки, а пък и за тези които не са разбрали много от обясненията - нагледна илюстрация:

Единица за смисъл

- Алооо, можеш ли да говориш?
- Да, кажи.
- А бе ти защо не си вдигаштелефона?
- Как така не го вдигам? Ти звънял ли си ми?
- Търсих те няколко пъти... И ти не вдигаш. За какво ти е телефона, след като не мога да те намеря.
- Добре де, за какво си ме търсил?
- Ами знаеш ли за какво?
- Не, кажи.
- Да те питам, дали си взела детето от детската градина.
- В осем часа вечерта ли се сети да ме питаш?
- Ами ти не си вдигаш телефона ...
- Да, защото не съм го чула.
- Добре де, взе ли детето?
- Разбира се че съм го взела, ако се беше прибрал на време щеше да знаеш.
- Ами трябваше да ми звъннеш за да ми кажеш. Да не се притеснявам.
- За какво се притесняваш пък ти? Нали аз взимам детето всеки ден.
- Добре, айде че ми падна батерията и телефона ми писука.
- Кога се прибираш?
- Ами не знам. Батерията ми пада...
- Добре, айде чао.
- Чао

Емпатия

Нещо ставаше с нея от нова година насам. Вече беше късна есен, а тя беше преболедувала почти цялата година.

Лекуваха я няколко различни лекари с различни специалности, без ефект. Последният се опита да я отрови с някакво лекарство. Тя повръща два дена в къщи и престана да го пие, защото се уплаши за живота си
.

Болеста я връхлиташе внезапно. Нямаше предупедителни болки. Просто влизаше в някоя стая в офиса и й прилошаваше. Веднъж бяха тръгнали на обед с колегите, пресичаха оживена улица. Един таксиджия се засили покрай тях и извика през прозореца си:

- Ей, дебелак! Къде си тръгнал бе идиот.

Пълничкият й колега се развика след него. А тя се сви на две. Болката преряза корема й на две и в очите й се разляха лилави точки. Подпря се на колегата и се дотътри до тротоара. Седна и когато болката премина, усети безкрайна тъга и притеснение. Колегите се въртяха около нея.

През пролетта откри че се чуства добре само в парка. Всяка обедна почивка сядаше в парка на една пейка и просто гледаше. Децата, които играеха на близо явно я успокояваха. Най-хубаво й ставаше, когато покрай нея минеше някоя влюбена двойка. Не й се връщаше в офиса.

Беше се отчаяла. Вървенето по улиците се превръщаше в мъчение с непредсказуеми обрати. Седенето в ресторант можеше да бъде нарушено от силен световъртеж, точно в момента, в който дочуеше някой да се кара на съседната маса.

Един ден тя вървеше по улицата и някой й извика:
- Хей момиче, мисля че се познаваме
Тя се обърна и видя една пълничка баба, която я следваше. Имаше здрав тен и румени бузи. Със сигурност не се познаваха.
- Знаеш ли от какво си болна? - бабата изстреля толкова бързо последния въпрос, че тя успя само да си отвори няколко пъти устата като риба на сухо.
- Явно не знаеш... Нищо, аз знам.
Тя продължаваше да мълчи. Само повдигна едната си вежда за да покаже, че може би е заинтригувана.
Бабата продължи:
- Ти си много силен емпат. Ти физически усещаш чуствата на хората около теб. Когато те са ядосани или сърдити или мразят, тебе те боли. Когато са щасливи, радостни, влюбени, ти също си здрава и щастлива - бабата говореше бързо, изпя всичко като припев на някаква фантастична песен.
- А ти пък коя си? - успя да попита тя.
- Мммм...., хмммм, може да ме смяташ за феята на емпатите - бабата се изкиска.
- Това е несериозно ... - тя обърна гръб и си тръгна забързано.

Странно, но бабата не я последва.

Колкото и да се опитваше да не мисли за случката, тя не можеше да се отърве от напевния глас на бабата.
Тогава реши да пробва обратното. Седна една вечер в къщи и поразмисли върху казаното от бабата.
"Добре, мога да проверя дали бабата е права".
Тя си набеляза план. Първо трябва да намери място където има много гняв или омраза. Следващата сутрин се качи в автобуса в час пик. Наложи се да слезне още на следващата спирка с треперещи крака и да намери много бързо закътано място, където да повърне. "Дали не е от задуха в атобуса?" запита се тя и продължи с опитите. Опита се да пресече голяма улица. Разбира се не искаше да се самоубива, избра улица с повече движение, но с пешеходна пътека. Вдигна високо глава и стъпи на пешеходната пътека. След две минути седеше на отсрещния тротоар и трепереше. Клаксоните заглушиха всичките й възприятия с изключение на физическата болка някъде дълбото в мозъка й. Нямаше нужда да разбира какво й викаха от прозорците на колите. Тя го усети с всяка клетка на тялото си.

Едвам се изправи и забеляза малка тиха градинка между къщите. Шмугна се там и седна на пейката. Тялото спря да трепери и тя загледа гълъбите, които я наобиколиха. Гледаше ги в транс и се питаше къде може да намери любов и щастие за да провери останалите думи на бабата.

Сети се за майките с децата в парка. Изправи се и бързо се засили натам. Имаше няколко премеждия по пътя си, но ако видеше по пътя си някой сърдит, намусен човек, гледаше да го заобикаля от далеч.

Скоро стигна до парка. В момента в който навлезе под клоните на първите дървета, приятна топлина се разля по тялото й. Потърси с поглед детската площадка. Почти изтича до нея и се настани на най-близката пейка. В съседство се оказаха две майки със спящи бебета в количките. Двете си раменяха разкази за бебоците и се смееха. Тя направо започна да се опиянява от щастието, което попиваше. Остана така докато майките не си тръгнаха.

Дните минаваха, а тя не можеше да намери спокойствие. Не можеше да измизсли лек за болестта си. Научи се да прекарва цялото си свободно време по парковете.

По някое време забеляза един и същи приятен младеж да сяда винаги на съседната пейка. Търпя присъствието му мъчаливо известно време, но после любопитството взе връх и тя изненадващо за самата себе си един ден просто стана и отиде да седне до него.
- Преследваш ли ме?
- Ами не, но ми харесва да те гледам. Излъчваш топлина и спокойствие - младежът се усмихна.
Тя го загледа и почуства нещо ново и непознато.
- Как ме откри? - тя не повярва, че някой може просто ей така да се вгледа без причина в друг човек.
- Ами една приятна възрастна дама обърна вниманието ми към теб.
Тя се размърда на пейката леко притеснено.
- А случайно да си я попитал за името й?
- Не, но тя каза, че е съдбата. Много странно се смее тази жена. Не ми каза и твоето име. Аз съм Георги. А ти как се казваш?
- Любов, но можеш да ми викаш Люба. Ще ме изпратиш ли? - тя се усмихна, хвана го под ръка и двамата тръгнаха по улицата.

За първи път тя измина целия път до вкъщи без да усети болка нито веднъж.