Беше потънала в работата. От половин година беше така. Някак трябваше да се откъсне от тъжните мисли. Работата помагаше. Гледаше да е заета през цялото време. Спеше лошо. Когато се оказваше сама в леглото и тъжните мисли взимаха превес пред работните проблеми, сядаше пред компютъра и четеше каквото й падне, докато й се доспи.
В някои моменти обаче се отпускаше и си припомняше. Той си беше отишъл преди половин година, нелепо, в катастрофа. Не бяха женени, бяха още в началото на връзката си. Той скоро се беше пренесъл да живее при нея. Още не беше свикнала с новите вещи в дома си. Тогава не беше. Сега вече пяната за бръснене и ножчето стояха в банята непипнати, а тя не ги забелязваше. Беше си наложила да не ги забелязва.
Обичаха се. Тя мислеше така тогава. Сега вече не беше много сигурна, но в моментите когато си припомняше, мислите винаги следваха една и съща посока. Те се обичаха и от това можеше да излезе нещо. Ако не беше умрял. Чувството, че е изпуснала нещо много хубаво я овладяваше винаги, когато се оставяше на мислите за него. Тя стигаше до това състояние бързо, заради малкото спомени от краткото им съжителство. Заспиваше обляна в сълзи.
Поредната вечер. Даже по-лошо. Събота вечер. Тя отново седна пред компютъра. Зачуди се на каква тема да чете този път. Погледът й беше привлечен от мигащото съобщение на скайпа. Кой ли е по това време? Даже не беше забелязала че скайпът й работи. Беше престанала да отговаря на съобщенията на приятелите отдавна, а по работа ... надали някой от колегите работеше в събота вечер. Тя погледна по внимателно изпращача и застина.
Пред лицето й мигаше съобщение от НЕГО. Тя отвори съобщението в някакъв транс и прочете:
“Здрасти, как си?”
Тя опули очи и сърцето й се разтуптя. Посегна към клавиатурата и написа бавно.
“Здрасти, кой си ти?”
След кратък размисъл по време на който дишаше дълбоко, за да възвърне самообладанието си изпрати съобщението.
Някой го е хакнал, някой е научил паролата! За какво ли му е на този някой да си присвоява неговия скайп акаунт?
Това си мислеше тя, докато гледаше вцепенена как скайпа отбелязваше, че отсреща някой пише..
“Аз съм Тодор.”
“Тодор почина, така че престанете да се подигравате с хората”
Тя ядно натисна копчето за изпращане и когато видя, че отсреща отново започнаха да пишат, уплашено изключи програмата. Избяга в хола да си налее нещо силно. Цяла вечер седя пред телевизора докато алкохола не я събори окончателно.
Понеделнишкият работен ден направо не знаеше как да го започне. Едвам се домъкна до работа и се затвори в кабинета си. Включи компютъра, но скайпа не посмя да го пусне.
Реши, че може да се справи само с имейли. Отвори пощата си и започна да чете. Измежду няколкото писма от клиенти едно писмо предизвика нов пристъп на паника. Беше пратен от пощенския акаунт на Тодор. Да, тя знаеше, че е доста лесно да се използва чужд имейл за да се изпрати писмо. Само че защо точно неговия и защо ще пращат писмо точно на нея!?
Тя го прочете.
"Ева, моля те пусни си скайпа. Аз съм мъртъв, но това не пречи да си поговорим.
Тодор."
****
Говореше с него по скайпа вече няколко месеца. Беше доволна. Знаеше, че няма начин да се видят, но все пак разговорите бяха много приятни и на нея не й се искаше да прекъсват.
Дали това беше Тодор или не, някак си не искаше да решава. Наричаше го с това име. Все едно пак беше жив и можеха да продължат връзката си. Е вярно, че само виртуално, но и това си беше нещо. Споменът за момента, в който го беше загубила я бодеше още, затова сега беше доволна в тази странна ситуация. Ами да, това е, и трябваше да го пази в тайна, защото знаеше, че кажеше ли на някой, че си говори с виртуалния образ на умрелия си приятел, неудобните въпроси веднага щяха да бъдат зададени, а тя не искаше да отговаря. Все още не.
В началото доста мислеше за това. Не можеше да намери каквото и да е обяснение. Непознатият използваше всички известни й електронни акаунти на Тодор, а тя не разбираше защо е това внимание. Първо мислеше, че става дума за пари, но никой не поиска нищо от нея, освен редовния вечерен чат. Освен това ако са толкова добри сигурно са пробили и акаунтите за банковите му сметки и нямат нужда от нея за да ги източат. Тя не знаеше нищо за паричните дела на Тодор, все пак бяха заедно за кратко. Тя изчете всякакви сценарии за електронни измами, които намери в интернет, но не намери нищо подобно. Беше се зарекла, че ако този “Тодор” напише поне веднъж думата “пари” по време на чатовете им, веднага ще подаде жалба в полицията. Малко пресилено беше да си мисли за полиция. Всъщност беше достатъчно да изключи скайпа и да си смени имейла. Тава просто решение я успокои малко и духът на авантюрата я завладя. Все пак нали си седеше у дома.
От време на време размисляваше какво се случва в интернет с акаунтите на умрелите хора. Чат програми, социални мрежи, блогове, имейл кутии сигурно бяха задръстени със съобщения, които няма кой да прочете. Всички акаунти бяха като загубени души. И оставаше само да проговорят след смърта на собственика си, за да не бъдат изтрити. Което сигурно беше възможно. Една програма и ето мъртвия възкръсва в мрежата. Разбира се след няколко разменени изречения лесно разбираш, че си говориш с генератор на случайни фрази, но като се замисли, всичко пуснато в социалната мрежа изглежда като генерирано от такава програма. Така, че доста дълго време една такава програма можеше да мине за истинския човек, при положение че никой не се задълбава много. Тези мисли доста я развеселяваха. Това си беше някакъв вид безсмъртие. Умираш и на твое място в интернет остава програма, нещо като отпечатък, дух, записан на някой сървър и появяващ се от време на време, колкото да покаже дейност и да наплаши лековерните.
Само дето тя говореше с истински човек. Толкова истински, че чак я плашеше само допускането, че някой може да създаде толкова съвършена програма. Той знаеше доста неща от краткия им съвместен живот с Тодор. Ако Тодор беше жив, определено щеше да е сигурна, че говори с него. Но той не беше, а на нея вече й ставеше трудно да си го припомня.
Болката беше отшумяла, разговорите й харесваха, думата “пари” не беше напечатана нито веднъж за толкова дълго време и тя реши да премине към получаването на отговори.
“Мисля, че е време да ми кажеш кой си наистина.”
"Защо мислиш така?"
"Ами усещам че съм готова да чуя. Надявам се само да си истински."
":) Ами така поставен въпроса ... Не съм сигурен дали съм истински. Докато си говорим аз съм Тодор :)"
"Добре де айде стига. Знаеш, че никога не съм ти вярвала. Просто тогава бях много нещастна, а ти ми помогна да не ми е толкова мъчно. Това е."
... Мълчание. Тя написа още едно изречение.
"Вече съм по-добре, мисля че можеш да ми кажеш."
Скайпът на Тодор мина в офлайн режим.
***
На следващия ден Ева прочете следното писмо получено на сутринта по имейла:
Здравейте Ева,
Казвам се Александър и съм представител на застрахователна фирма. Бих искал да ви запозная с нашия застрахователен пакет “Виртуален живот’.
До сега изпълнявахме услуга по договор сключен с Вашия приятел Тодор. Договорът ни с него изтече и ние с удоволствие ще Ви запознаем с естеството на услугата предлагана от нашата фирма.
Преди всичко искам да поднеса нашите съболезнования за починалия Ви приятел. Както сама сте се уверили, имайки все пак някаква възможност да си поговорите с изгубения скъп човек, нашият подход помага за преодоляване на скръбта.
Ако сте доволни от изпълнението на услугата, може да се възползвате от нашата оферта за поддържането на Вашето виртуално съществувание след Вашата смърт.
Избирайки застахователния пакет, Вие сключвате застраховка “Живот” с екстра услуга предлагана само от нашата фирма - поддържане на избрани от Вас електронни акаунти след смъртта ви в продължение на шест месеца. Това включва ежедневни разговори с трима избрани от вас близки хора. Предлагаме предимно комуникация по електронен път, но при определени обстоятелства предлагаме също така и писмена комуникация чрез обикновени писма.
Надявам се да се свържете с мен за да ви запозная по-подробно с условията на застраховката.
С уважение Александър.
