Бяха седнали в градината на ресторанта. От близкия парк до тях долиташе приглушена глъчка на играещи деца.
Беше почнало да се стъмва. Фенерите светеха приглушено, колкото да се ориентираш, къде ти е чинията.
Те бяха потънали в разговора и пийваха.
Момичето забеляза бабата, когато тя нагласи кофата с цветя върху стълбите към градината. Беше една такава нисичка, колкото едно десетгодишно дете. Клатушкаше се между масите на кривите си крака и предлагаше букетчета. Мина и покрай тяхната маса. Те я отпратиха.
Бабата се движеше като безплътен дух между масите. Не досаждаше. Тихо питаше дали някой иска букетче. Един татко, излязъл със семейството си на вечеря, се смили над нея и подари букетче на жена си. "С един куршум два заека" - си помисли момичето, докато с едно ухо слушаше събеседника и наблюдаваше бабата.
Бабата приключи с обиколката. Подреди останалите букетчета в кофата си. С охкане се спусна по стълбата.
Момичето не издържа и възкликна.
- Ох, тази баба къде е тръгнала с тея цветя? Гледай я, едвам ходи.
Момчето без да се замисли отговори.
- Сигурно това изпълва със смисъл деня й и я държи права.
Момичето се загледа в гърба на бабата, която клатушкайки се потъна в сенките на парка.
С какво ли щеше да осмисля деня си тя, когато остарее?
Няма коментари:
Публикуване на коментар