Лёд

Я тебя различаю с трудом.
Что вокруг натворила вода!
Мы стоим, разделенные льдом.
Мы по разные стороны льда.

Похудели дома и леса.
Клен качается бледный, худой.
Севши на воду, голоса
тихо движутся вместе с водой.

Льдины стонут и тонут в борьбе,
и, как льдинка вдали, ты тонка,
и обломок тропинки к тебе
по теченью уносит река...

1956 Евгений Евтушенко

In vino veritas

Зачитам се в една брошура за вина.

Всеки път се учудвам какъв литературен гений се крие в хората, които дегустират и описват едно вино. Личи си, че го правят с любов и вдъхновение. И с много фантазия … 

Да намериш в напитка направена изцяло от грозде “нюанс на бял люляк, круша, свежа чубрица и чушка” си е чист професионализъм. Забелязвам, че напоследък са появяват доста екзотични плодови вкусове в същото това грозде: “препечен хлаб, папая и зряла ябълка”. Точно започвам да схващам идеята за вкусовите сравнения, когато попадам на описание, което ме озадачава: “деликатни нотки на грейпфрут, портокалова кора и жълти цветя”. Какъв вкус имат жълтите цветя да му се не види?

И какво се очаква да разбера за виното, ако то има: “Мек, загладен и дълъг вкус, с впачатления за свежест, финес и благородство”? Освен може би обяснение защо цената му е такава …

Или пък ако виното е с “обли танини”. Не съм попдала на нещо, което има "остри танини", въпреки, че ми се струва логично да има такива.

Размишлявайки си така за мистериите и изкуството да опишеш вкуса на едно вино, ненадейно попадам на една мисъл, която според източника принадлежи на Жерар Депардьо.

“Жените са като виното. Силно и дълбоко. Не можеш да му се наситиш.”

И на мен ми присветва.

Явно описването на виното е като да опишеш една жена.

Трябва ти също толкова фантазия, вдъхновение и разбира се - любов.

И много често думите и сравненията не ти стигат.

Пътечки

Какво си споделят две пътечки, когато се срещнат на кръстопът?
От къде идват и на къде вървят?
На срещата се радват и даже може за малко заедно да повървят.
Успоредно, хванали се за ръчички да се гмурнат в горската растителност и тайни да си споделят.
И малко по-навътре в гората да се разделят.
Защото всяка
си има посока начертана.  
И ако от нея пътечката се отколни
може да се изгуби дори.
Но винаги остава надежда една:
да срещне друга пътечка на нов кръстопът,
която да й посочи правилния път.
Така пътечките си вървят
и се събират само когато имат нещо да си споделят.