In vino veritas

Зачитам се в една брошура за вина.

Всеки път се учудвам какъв литературен гений се крие в хората, които дегустират и описват едно вино. Личи си, че го правят с любов и вдъхновение. И с много фантазия … 

Да намериш в напитка направена изцяло от грозде “нюанс на бял люляк, круша, свежа чубрица и чушка” си е чист професионализъм. Забелязвам, че напоследък са появяват доста екзотични плодови вкусове в същото това грозде: “препечен хлаб, папая и зряла ябълка”. Точно започвам да схващам идеята за вкусовите сравнения, когато попадам на описание, което ме озадачава: “деликатни нотки на грейпфрут, портокалова кора и жълти цветя”. Какъв вкус имат жълтите цветя да му се не види?

И какво се очаква да разбера за виното, ако то има: “Мек, загладен и дълъг вкус, с впачатления за свежест, финес и благородство”? Освен може би обяснение защо цената му е такава …

Или пък ако виното е с “обли танини”. Не съм попдала на нещо, което има "остри танини", въпреки, че ми се струва логично да има такива.

Размишлявайки си така за мистериите и изкуството да опишеш вкуса на едно вино, ненадейно попадам на една мисъл, която според източника принадлежи на Жерар Депардьо.

“Жените са като виното. Силно и дълбоко. Не можеш да му се наситиш.”

И на мен ми присветва.

Явно описването на виното е като да опишеш една жена.

Трябва ти също толкова фантазия, вдъхновение и разбира се - любов.

И много често думите и сравненията не ти стигат.

Пътечки

Какво си споделят две пътечки, когато се срещнат на кръстопът?
От къде идват и на къде вървят?
На срещата се радват и даже може за малко заедно да повървят.
Успоредно, хванали се за ръчички да се гмурнат в горската растителност и тайни да си споделят.
И малко по-навътре в гората да се разделят.
Защото всяка
си има посока начертана.  
И ако от нея пътечката се отколни
може да се изгуби дори.
Но винаги остава надежда една:
да срещне друга пътечка на нов кръстопът,
която да й посочи правилния път.
Така пътечките си вървят
и се събират само когато имат нещо да си споделят.

Колекционерът

   Той отвори вратите на големия шкаф. Тя учудено заразглежда събраната колекция от малки правоъгълни кутии.
   Всяка беше надлежно надписана с неговия дребен почти нечетлив почерк. На ръка. Тя се зачуди кой пише на ръка в днешно време. Попита го.
   - Така имам усещането, че влагам някаква частица от себе си в надписа - отоговори той с едва доловима гордост в гласа.
   Тя започна да се чуди защо беше приела поканата му. Определено не беше най-мъдрата й постъпка. Запознаха се в бара, където тя се опитваше да удави в алкохол спомените от последната тежка раздяла. Но беше тук, и даже май мислите й започваха да се проясняват. Така че можеше да покаже малко интерес.
   - Какво има в тях? - посочи тя кутиите.
   - Моменти - отговори той гледайки я директно в очите.
   Тя храбро задържа погледа си:
   - Моменти?
   - Колекционирам красиви моменти.
   Той се обърна към шкафа и издърпа най-близката кутия. Повъртя я в ръце, погледна надписа и натисна леко ъгълчето.
   Кутията се отвори в ръкта му. От нея се изсипа светлина и образува красива картина във въздуха пред тях.
   Млада симпатична жена се обърна и изпрати въздушна целувка.
   - Кой е това? - попита тя затаила дъх.
   - Не знам. Един човек ми даде този момент. Запознахме се в парка - каза той, и малко тъжно добави - Целувката е за него.
   Тя го погледна с повдигнати вежди.
   Той затвори тази кутия и взе следващата от рафта.
   Този път картината беше от брега на морето. Една вълна се разби гневно в скалите. Тъмни облаци бяха надвиснали над разпененото море. Един буревестник се стрелна под облаците и почти докосна пяната.
   - Този момент ми го даде един приятел. Аз честно казано не обичам много морето... - каза той и затвори кутията.
   Започна да вади следващите и да разказва за всеки един от впримчените вътре моменти.
   Този беше от сватбата на една позната, а този - от погребение на майката на една жена, с която се запознал в чата. Това прекрасно детенце от този момент някой беше споделил с него по пощата, след като той пуснал обява, че колекционира красиви моменти.
   Кутиите преминаваха през ръцете му, присветваха за да излеят съдържанието си и после бързо биваха прибирани обратно на местата им. Той говореше със страстта на запаления колекционер, който помни много точно от къде и как се е сдобил с поредното парче от сбирката си.
   Тя слушаше с нарастваща почуда.
   - Ти каза, че колекционираш КРАСИВИ моменти. А тук имаше доста тъжни, а някои май бяха и малко плашещи - констатира тя.
   - Хората ми изпращат онези моменти, които те самите смятат за красиви. Учудващо е как всяко  нещо може да изглежда красиво, стига да има кой да го оцени.
   Тя замислено поклати глава.
   - Хората… А къде са твоите моменти? Покажи ми ги! - тя се завъртя с устрем и очакване към него.
   Той се смути. Сведе очи замалко към пода, повъртя последната кутия в ръце и после погледна тъжно към огромния шкаф.
   - Тук няма мои моменти.
   В стаята стана призрачно тихо.
   Тя внимателно пое въздух и забеляза, че в стаята беше притъмняло. Навън се свечеряваше. Тя се доближи до прозореца и застана на най-светлото петно от отиващата си дневна светлина. Загледа се в потъващото зад далечните дървета слънце.
   - Ще ми подариш ли някой твой красив момент за моята колекция? - той я погледна с маниашка надежда.
   Тя не отговори веднага. Тя искаше да забрави, а той я молеше да сподели някой от тези моменти с него... 
   - Застани до мен, моля те - му каза тя след малко.
   Той се доближи до нея и също се загледа през прозореца. 
   Стояха така мълчаливо докато слънцето съвсем не се скри и стаята потъна в тъмнина.
   И тогава от другата страна се появи нова сетлина. Мистично бяла, достатъчна само колкото да хвърля дълги призрачни сенки по пода на стаята. Луната се облещи с цялото си кръгло лице срещу тях. Те я гледаха омагьосани.
Тя попита:
- Не е ли красиво? 
- Да, наистина е красиво! - отговори той. 
- Мисля, че този мой момент е най-подходящ за колекцията ти - усмихна се тя - защото той е и твой красив момент.