Това, което ни прави хора

Някои баби все още помнят безкабелните ютии.

2011-03-25T23:30:00.000+02:00

Ето това си спомнят нашите баби. Безкабелна ютия номер 1.

А ето това ще си спомняме ние като станем баби. Безкабелна ютия номер 2

Май техническия прогрес нещо зацикли.

Важни небесни вести

2011-02-08T15:54:00.001+02:00

Знаех си!
Господ има телефон и може би компютър. Подозирах аз нещо такова от известно време.
Но ето го доказателството:
http://www.engadget.com/2011/02/08/itunes-salvation-roman-catholic-church-approves-confession-app/

Римската католическа църква е одобрила една джаджа (програма) за айфон, с която може лесно и бързо да се изповядаш, а и предполагам да получиш опрощение.
Знаех си, че небесата се компютъризират, електрифицират и интернетизират (за тази дума не съм сигурна, но не се сетих за друго :)
Ами то Св. Петър с тези хартиени книги, дето ги размята пред небесните порти никак не изглеждаше благонадежно. Сега с едно компютърче, само натиска копчето и изважда справката. Колко грехове са се събрали на твое има в небесната база от данни, колко от тях си ги изповядал и колко не си.
Аз съм с две ръце за компютъризацията на земното и небесното царство.
За Ада съм сигурна, че отдавна са се включили в световното интернет пространство.
Все пак има доста хора, които смятат компютъра за дяволско творение.
То и аз понякога си го мисля, когато хвана някой вирус (компютърен).

Като следваща стъпка според мен е редно църквата да освети всякакъв антивирусен софтуер. Все пак този тип програми се борят стоически срещу дяволските творения наречени вируси.

С нетърпение очаквам следващите църковни иновации.

Тановизми

2011-01-30T22:20:00.003+02:00

1. Все на ЕГН-та да звъниш дано.

2. Уж обеща да ми звъннеш, а пък на ЕГН-то ми звънна.

3. Малей, на ЕГН-то си звъннах.

4. А бе ти на ЕГН-то ли ме пращаш да звъня?

Животът като кош с чорапи

2011-01-30T21:43:00.001+02:00

Знаеш ли колко много нечифтосани чорапи има напоследък? Седят самотни в коша за чорапи в гардероба и не могат да си намерят другарчето по чифт.

А пък колко грешно събрани чифтове чорапи има напоследък в коша... Изваждаш един чифт, уж са два чорапа, а такива различни, направо не е ясно с какъв акъл са събрани заедно. Единия черен и елегантен, другият сив и памучен, съвсем не си подхождат. Ама ето, събрани в един чифт.

А пък ако ги разделиш, ще се присъединят към тези, самотните. И много интересно, от това, че единичните чорапи стават повече, въобще не означава, че по-лесно ще си намерят другарче за да създадат пълноценен чифт. Напротив, самотните чорапи се увеличават, чифтовете намаляват.

И човек накрая остава бос.

088 - Код Наглост

2011-01-28T20:52:00.000+02:00

Осмелявам се да използвам заглавието на краткия документален филм на Михаил Вучков за неговите трудни “семейни” отношения с Мтел.
Филмът може да бъде видян ето тук:

http://www.youtube.com/watch?v=TsGG2VYTc5M

А аз реших да споделя моята история с Мтел, защото комичното е, че е точно обратната на разказаната във филмчето.
Един от телефонните ни номера, които ползваме, беше спрян в началото на въвеждането на новата система в МТел. Причината за спиране беше “надвишен кредитен лимит”, който в моя случай беше 50 лв.
И така от септември месец 2010 г. се завъртя една въртележка от разговори с оператори на *88.
Единственото, което исках да разбера е как са успяли да отчетат надвишаване на кредитния лимит след като в продължение на 3 месеца не могат да съставят фактурата за разговорите. Аз искам да си платя, за да ми пуснат телефона, МТел не ми предлагат много интересни възможности:

Да внеса 50 лв. в техен офис. Нещо като капаро. Аз го разбрах като: “Ами ние сме виновни, че не сме готови с месечната фактура, ама айде сега да ни платите 50 лв за тази грешка”. Разбира се, че отказах тази опция.
Да ми увеличат кредитния лимит. Това го отказах също. При положение, че смяната на системата им явно не протича гладко, а както и разбрах по-късно е протекла направо разрушително, нямам желание да се набутвам с още разговори, които не съм сигурна как ще бъдат отчетени от новата система.

И така 3 месеца … Най-накрая ми писна и подадох заявление за прекратяване на договора. По случайност се оказа, че договорът изтича януари месец от новата година, така че нацелих срока.

Направи ми впечатление, че интернет е пълен със съвети как точно най-безболезнено да си прекратиш договора с мобилен оператор. Някои съвети граничат вече малко и с фантастиката, но са показателни, че на хората определено им е писнало и от операторите и от чичковците от КЗП, които до колкото разбрах се активизираха да правят нещо по въпроса чак сега, 4 месеца след проблемите, когато МТел най-накрая успя да си изпрати фактурите.

Та за това филмът на Михаил Вучков направо ме хвърли в тъча.
Значи при надвишен кредитен лимит пращането на есемес и спирането на телефона не било задължително, става явно от разговорите по неговия случай. Той пък получил огромна сметка, без да е предупреден, че е надвишил лимита си.
Пък на мен ми пратиха и предупредителен есемес и ми спряха и телефона. Интересно е на каква база се решава на кой ще изратят и на кой не. Аз между другото се досещам.

Ей да му се не види, тези клиенти направо нямат угодия!
Единия иска да му се прати есемес, другия не иска...
А пък МТел иска само да реализира приходи от продажби и от евтини продавачески трикове. А да, и по възможност австрийския шеф да получи наградата за най-добър мениджър на годината. Щото иначе за какво се е забил в тая балканска провинция.
Ами то как да им се сърдиш. Всеки иска да яде.

Резултатът от проведеното местно допитване, към кой мобилен оператор да се прехвърля, за да не се занимавам с последствията от смяната на всякакви системи и определено “НЕПОТРЕБИТЕЛСКИЯ” подход на МТел, се сведе до следното изречение:
“Всички са едни и същи смешници!”

Преведено на по-научен език, това означава:
На българския капиталистически пазар на мобилни услуги, където си мислим че трябва да има конкуренция, и този, който предлага по-добри условия да печели повече клиенти нещата не вървят в полза на клиентите. Цените са еднакви, условията са еднакви.

Което се нарича как, деца? Нарича се картелно споразумение. Всички обвинени отричат да има такова нещо, ама то това им е работата на обвиняемите - да отричат.

Което се потвърждава от факта, че въпреки всичките напъни на Комисията за защита на потребителя срещу обвързващите, неизгодни условия в договорите на МТел, аз получих абсолютно същите условия от Виваком. Направо все едно са ги копирали от МТел. За Глобул не знам, но няма да се учудя ако и там положението е същото. Пък и доставчици на цифрови услуги (телевизия, интернет, телефония) като Близу са решили да се присъединят към картела на големите, та и те сътворили подобни условия в договорите си.
Направо да ги хванеш и да ги съдиш за индустриален шпионаж. Явно някой разнася нагоре надолу един примерен договор и го предлага на мобилните оператори.

Та добре е да се погледне това филмче. Само дето сега е вълнуващо, ама докато се задейства съда, всички ще сме забравили за какво се борим, както обикновено става в нашата страна.

Капан от сънища

2010-12-17T11:56:00.000+02:00

*****
Сънувах я. Отново. Беше до мен и ме гледаше нежно. Беше сама и ме хвана за ръка. Тръгнахме заедно за някакво парти. Там всички пиеха и пееха някакви весели песни на караоке, но аз не свалях поглед от нея. Страх ме беше, че ако не я гледам, тя ще изчезне, ще се скрие в тълпата без да забележа и аз ще я изгубя отново, както я изгубих, когато тя се ожени за друг. Но сега тя беше в съня ми и ние бяхме заедно, веселяхме се и малко по късно уморени отидохме да си легнем. Само двамата.
За съжаление се събудих, възбуден. И нещастен. Сънят ми се изплъзна точно когато щях да се отдам на удоволствието с нея. С нея която винаги съм обичал, но която оставих да си отиде. И аз не знам защо я пуснах. Това е мъчение. Трябва да измисля нещо. Или трябва да спра да я сънувам или да си я върна по някакъв начин …

“Откъс от дневника на изобретателя на машината за материализация на сънищата. ”

*****
- Боже! Все едно съм в някакъв кошмар! - Тя гневно се обърна и излезе от стаята.
Той замръзна и се опита да улови някаква позната мисъл. Кошмар? Да, можеше да признае, че от известно време наистина техните отношения бяха кошмар. Караха се за всичко. Може би любовта си беше отишла, той даже не помнеше дали е имало любов. Вече даже не се срещаха в леглото през нощта. Той се опита да си припомни, кога последно беше галил прекрасното й тяло. Беше толкова отдавна, все едно беше сън...
Сън. Сън? Сън, започнал като красива приказка и преминал в кошмар.
Той премигна учудено. “Това е сън, аз трябва да се събудя...”- си помисли той.
Но не успя. Явно това е неговата реалност.

*****
До неговото спящо тяло, машината присветваше със зелените си лампички и издаваше едва доловимо бръмчене.

Неочаквано

2010-10-13T00:27:00.000+03:00

Беше потънала в работата. От половин година беше така. Някак трябваше да се откъсне от тъжните мисли. Работата помагаше. Гледаше да е заета през цялото време. Спеше лошо. Когато се оказваше сама в леглото и тъжните мисли взимаха превес пред работните проблеми, сядаше пред компютъра и четеше каквото й падне, докато й се доспи.

В някои моменти обаче се отпускаше и си припомняше. Той си беше отишъл преди половин година, нелепо, в катастрофа. Не бяха женени, бяха още в началото на връзката си. Той скоро се беше пренесъл да живее при нея. Още не беше свикнала с новите вещи в дома си. Тогава не беше. Сега вече пяната за бръснене и ножчето стояха в банята непипнати, а тя не ги забелязваше. Беше си наложила да не ги забелязва.

Обичаха се. Тя мислеше така тогава. Сега вече не беше много сигурна, но в моментите когато си припомняше, мислите винаги следваха една и съща посока. Те се обичаха и от това можеше да излезе нещо. Ако не беше умрял. Чувството, че е изпуснала нещо много хубаво я овладяваше винаги, когато се оставяше на мислите за него. Тя стигаше до това състояние бързо, заради малкото спомени от краткото им съжителство. Заспиваше обляна в сълзи.

Поредната вечер. Даже по-лошо. Събота вечер. Тя отново седна пред компютъра. Зачуди се на каква тема да чете този път. Погледът й беше привлечен от мигащото съобщение на скайпа. Кой ли е по това време? Даже не беше забелязала че скайпът й работи. Беше престанала да отговаря на съобщенията на приятелите отдавна, а по работа ... надали някой от колегите работеше в събота вечер. Тя погледна по внимателно изпращача и застина.

Пред лицето й мигаше съобщение от НЕГО. Тя отвори съобщението в някакъв транс и прочете:
“Здрасти, как си?”

Тя опули очи и сърцето й се разтуптя. Посегна към клавиатурата и написа бавно.
“Здрасти, кой си ти?”

След кратък размисъл по време на който дишаше дълбоко, за да възвърне самообладанието си изпрати съобщението.
Някой го е хакнал, някой е научил паролата! За какво ли му е на този някой да си присвоява неговия скайп акаунт?
Това си мислеше тя, докато гледаше вцепенена как скайпа отбелязваше, че отсреща някой пише..

“Аз съм Тодор.”
“Тодор почина, така че престанете да се подигравате с хората”

Тя ядно натисна копчето за изпращане и когато видя, че отсреща отново започнаха да пишат, уплашено изключи програмата. Избяга в хола да си налее нещо силно. Цяла вечер седя пред телевизора докато алкохола не я събори окончателно.

Понеделнишкият работен ден направо не знаеше как да го започне. Едвам се домъкна до работа и се затвори в кабинета си. Включи компютъра, но скайпа не посмя да го пусне.
Реши, че може да се справи само с имейли. Отвори пощата си и започна да чете. Измежду няколкото писма от клиенти едно писмо предизвика нов пристъп на паника. Беше пратен от пощенския акаунт на Тодор. Да, тя знаеше, че е доста лесно да се използва чужд имейл за да се изпрати писмо. Само че защо точно неговия и защо ще пращат писмо точно на нея!?
Тя го прочете.

"Ева, моля те пусни си скайпа. Аз съм мъртъв, но това не пречи да си поговорим.
Тодор."

****

Говореше с него по скайпа вече няколко месеца. Беше доволна. Знаеше, че няма начин да се видят, но все пак разговорите бяха много приятни и на нея не й се искаше да прекъсват.

Дали това беше Тодор или не, някак си не искаше да решава. Наричаше го с това име. Все едно пак беше жив и можеха да продължат връзката си. Е вярно, че само виртуално, но и това си беше нещо. Споменът за момента, в който го беше загубила я бодеше още, затова сега беше доволна в тази странна ситуация. Ами да, това е, и трябваше да го пази в тайна, защото знаеше, че кажеше ли на някой, че си говори с виртуалния образ на умрелия си приятел, неудобните въпроси веднага щяха да бъдат зададени, а тя не искаше да отговаря. Все още не.

В началото доста мислеше за това. Не можеше да намери каквото и да е обяснение. Непознатият използваше всички известни й електронни акаунти на Тодор, а тя не разбираше защо е това внимание. Първо мислеше, че става дума за пари, но никой не поиска нищо от нея, освен редовния вечерен чат. Освен това ако са толкова добри сигурно са пробили и акаунтите за банковите му сметки и нямат нужда от нея за да ги източат. Тя не знаеше нищо за паричните дела на Тодор, все пак бяха заедно за кратко. Тя изчете всякакви сценарии за електронни измами, които намери в интернет, но не намери нищо подобно. Беше се зарекла, че ако този “Тодор” напише поне веднъж думата “пари” по време на чатовете им, веднага ще подаде жалба в полицията. Малко пресилено беше да си мисли за полиция. Всъщност беше достатъчно да изключи скайпа и да си смени имейла. Тава просто решение я успокои малко и духът на авантюрата я завладя. Все пак нали си седеше у дома.

От време на време размисляваше какво се случва в интернет с акаунтите на умрелите хора. Чат програми, социални мрежи, блогове, имейл кутии сигурно бяха задръстени със съобщения, които няма кой да прочете. Всички акаунти бяха като загубени души. И оставаше само да проговорят след смърта на собственика си, за да не бъдат изтрити. Което сигурно беше възможно. Една програма и ето мъртвия възкръсва в мрежата. Разбира се след няколко разменени изречения лесно разбираш, че си говориш с генератор на случайни фрази, но като се замисли, всичко пуснато в социалната мрежа изглежда като генерирано от такава програма. Така, че доста дълго време една такава програма можеше да мине за истинския човек, при положение че никой не се задълбава много. Тези мисли доста я развеселяваха. Това си беше някакъв вид безсмъртие. Умираш и на твое място в интернет остава програма, нещо като отпечатък, дух, записан на някой сървър и появяващ се от време на време, колкото да покаже дейност и да наплаши лековерните.

Само дето тя говореше с истински човек. Толкова истински, че чак я плашеше само допускането, че някой може да създаде толкова съвършена програма. Той знаеше доста неща от краткия им съвместен живот с Тодор. Ако Тодор беше жив, определено щеше да е сигурна, че говори с него. Но той не беше, а на нея вече й ставеше трудно да си го припомня.

Болката беше отшумяла, разговорите й харесваха, думата “пари” не беше напечатана нито веднъж за толкова дълго време и тя реши да премине към получаването на отговори.

“Мисля, че е време да ми кажеш кой си наистина.”
"Защо мислиш така?"
"Ами усещам че съм готова да чуя. Надявам се само да си истински."
":) Ами така поставен въпроса ... Не съм сигурен дали съм истински. Докато си говорим аз съм Тодор :)"
"Добре де айде стига. Знаеш, че никога не съм ти вярвала. Просто тогава бях много нещастна, а ти ми помогна да не ми е толкова мъчно. Това е."
... Мълчание. Тя написа още едно изречение.
"Вече съм по-добре, мисля че можеш да ми кажеш."
Скайпът на Тодор мина в офлайн режим.

***
На следващия ден Ева прочете следното писмо получено на сутринта по имейла:

Здравейте Ева,
Казвам се Александър и съм представител на застрахователна фирма. Бих искал да ви запозная с нашия застрахователен пакет “Виртуален живот’.
До сега изпълнявахме услуга по договор сключен с Вашия приятел Тодор. Договорът ни с него изтече и ние с удоволствие ще Ви запознаем с естеството на услугата предлагана от нашата фирма.
Преди всичко искам да поднеса нашите съболезнования за починалия Ви приятел. Както сама сте се уверили, имайки все пак някаква възможност да си поговорите с изгубения скъп човек, нашият подход помага за преодоляване на скръбта.
Ако сте доволни от изпълнението на услугата, може да се възползвате от нашата оферта за поддържането на Вашето виртуално съществувание след Вашата смърт.
Избирайки застахователния пакет, Вие сключвате застраховка “Живот” с екстра услуга предлагана само от нашата фирма - поддържане на избрани от Вас електронни акаунти след смъртта ви в продължение на шест месеца. Това включва ежедневни разговори с трима избрани от вас близки хора. Предлагаме предимно комуникация по електронен път, но при определени обстоятелства предлагаме също така и писмена комуникация чрез обикновени писма.
Надявам се да се свържете с мен за да ви запозная по-подробно с условията на застраховката.
С уважение Александър.

Срещу цинизма на "Великолепната шесторка" и "Байландо"

2010-10-05T13:04:00.002+03:00

Ето това е!
Подкрепям мнението на г-жа Красимира Обретенова. И на мен ми се крещи когато се налага да си лекувам детето и да доплащам за това, при положение че всеки месец държавата ми прибира тавана на здравната осигуровка. А като си помисля за хората които отглеждат хронично болни деца направо ми настръхва косата.
И само да добавя към написаното от тази жена: Дали някой е запознат с прихологическия тормоз, на който е подложена една работеща майка на дете, което често боледува? Даже на държавна работа, където такава майка трябва да е защитена...

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3290031

Очаквам с интерес отговора на БТВ, но още от сега мога да предположа колко сълзливо дипломатичен ще е той, въобще ако има...

Какво си подариха МТЕЛ за рождения ден

2010-09-28T18:23:00.001+03:00

Подариха си нова билинг система.
Подариха си нова билинг система, която не работи.
Подариха на клиентите си спряни телефони заради надвишен лимит.
А от къде знаят, че лимита е надвишен при положение, че билинг системата не работи - е пълна мистерия.
Подариха си невъзможност да си съберат последните сметки.
А на клиентите си подариха скъсани нерви.

Накак си Енрике Иглесиас бледнее.

Защо Националната Художествена Галерия НЕ РАБОТИ на национален празник ?!

2010-09-22T21:37:00.002+03:00

Ето с ткакъв надпис посрещаше Националната Художествена Галерия своите гости през целия ден на Националния празник!

А желаещите да посетят галерията в този празничен ден бяха доста. Добре че Природонаучния музей беше отворен.

А ние "Лувър" ще правим на Балканите .... :( Ами истинския Лувър работи безплатно на френските национални празници.

Фото разходка из София на растителна тематика

2010-09-20T21:16:00.000+03:00

Разходките в непознати градове могат да те накарат да се замислиш за неща, които иначе не ти правят впечатление.
Така посещението на Париж това лято ме накара да погледна родния си град под нов ъгъл.
Може би ще се изненадате, но темата, над която размишлявах не беше свързана с битовите разлики между две столици (нашата и френската).
Жив е животът (Live is live) се пееше в една стара песен от моята младост.
В Париж покрай тичането по всякакви музеи се натъкнах на следното творение на изобразителното изкуство:

За съжаление не си записах името на автора. За мен беше доста шокиращо да видя това произведение пред един от музеите за модерно изкуство.

За всички би трябвало да е ясно какво е искал да каже автора :) Честно казано тогава ми се видя логично, при положение, че за една седмица се нагледах на изрядно асфалтирани улици и тротоари. Да, в Париж първото, което ни направи впечатление бяха асфалтираните тротоари, в квартала, в който бяхме отседнали асфалта беше керемидено червен.

Логично е при цялата тази подреденост, асфалтираност и излъсканост, душата на твореца да се разбунтува срещу отблъскването на природата от градовете.

Затова тази елхичка, пробила с усилие асфалтовата покривка на града изглежда пълна с дълбок засмисъл. Идеята се разбира прекрасно.

А аз си мислех, че ако този художник беше творил в България, със сигурност нямаше да създаде подобно произведение. Защото нямаше да има нужда.
В България обичаме природата, и това си проличава във всяко населено място. Там където не е нужно, растителността е оставена да се развива според природния си цикъл, стига да не пречи много.
А нали знаете “природата си знае работата”. Много малко е нужно да се хване живота.

Малко разпилени плодове или семена

И разбира се малко местенце. Каквото и да е.

И ето - става чудото. Понякога човек се чуди как въобще се е захванало това жилаво стебло на най-невероятни места.

От както направих тази снимка, започнах по-често да се заглеждам какво има над главата ми.
Само за сравнение - в Париж над главата обикновено имаше нещо от този сорт:

Но да не се отвличам и да продължа със разказа за София.

Та ако никой не му хвърли лош поглед, а това при нас става много рядко, ето - растението избуява и преодолява немислими препятствия.

Разхождам се по улиците на града и където и да обърна поглед, все изкуство виждам. Изкуството на природата, на живота.
От всяка дупчица по тротоарите никнат знайни и незнайни тревички. Джанките се множат на воля, а тревата се въздига по-висока от човешки ръст в междублоковите градинки.

Е, понякога и хората помагат. Засадят тук там по нещо и го оставят да вирее на воля.

Така, че моля да не ни обвиняват за това, че си унищожаваме природата. Даже и малко да поострижем, поотрежем или бетонираме тука таме, съм абсолютно сигурна, че още на седващата година във фугите на бетона ще израсне новото попълнение в растителния свят.

А иначе и при нас творци не липсват. Смело обявявам за артистичен аналог на парижката елхичка ето това творение на незнаен български автор:

Деструктивно настроение

2010-07-29T12:37:00.000+03:00

Удоволствие бе да наблюдавам зейнала дупка в и без това грозната панелка.

Спешно отделение по български

2010-07-24T00:01:00.001+03:00

Сценарий за филм

Въведение:
Главната героиня пада от колело. Много боли. Страничните наблюдатели свидетелсват, че са се насладили на рядка каскада с премятане през предната гума на колелото и търкаляне в пясъка около шосето.
Героинята прави първоначален преглед на пораженията. Малко по-късно в апартамента си установява, че Риванола няма да й стигне да намаже всички охлузвания.
И освен това изпод брадата й се стича струйка кръв. Героинята решава, че това е удобен момент да посети някой, който разбира повече от нея, и се насочва към единственото място за неотложна медицинска помощ, което знае.

Действие 1 - Приемен кабинет
Поради късния вечерен час, героинята не чака много. Докато стои в коридора, се наслаждава на артистично недовършените строителни дейности. Шпакловка в мръсен сив цвят, отвори със стърчащи кабели и мъждукащи луминисцентни лампи. Преброява 4 нови ПВЦ врати и 3 стари дървени. Преди две години е посетила същото спешно медицинско заведение. С успокоение установява, че от тогава нищо не се е променило и ремонтът не е помръднал нито милиметър.
Приема я медицинско лице с неясен статут и звание.
В единия ъгъл героинята с изненада забелязва снимачен екип от двама младежи, които се крият в сянката на шкафа. Насочили са кинокамера и огромен пухкав микрофон и се правят на невидими.
Тъй като медицинското лице не им обръща грам внимание, нашата героиня също решава да подмине въпроса с мълчание и описва инцидента с колелото. Медицинското лице топи марля в йодасепт и започва да маца в захлас, където намери по тялото на героинята. Тя протестира шумно срещу такъв подход и се опитва да изброи всички местенца, които болят. Но медицинското лице не проявява интерес. Попълва амбулаторен лист, казва на героинята, че я праща да обикаля написаните кабинети, и че там може да разказва за болежките си на воля. Героинята закуцуква към първия кабинет, който изненадващо се намира в съседната сграда, в най-далечния край на коридора. Край на първо действие.

Второ действие - Кабинет 1 и всички останали
Пред Kабинет 1 се e събрала колоритна група. Иглежда да има доста хора, обаче героинята забелязва причината за това впечатление. Катун цигани. Героинята се успокоява, защото обикновено от цялата сюрия само един е пациент, а другите са само придружители от клана. Героинята се приобщава към опашката с установяване на “кой е последен”. Следва обмяна да истории и разтапяне на ледовете с някои по-разговорливи пострадали. В последствие това се оказва полезна тактика, защото почти цялата тумба обикаля кабинетите в пакет, с някои малки изключения. Така че чакането е разнообразено с лекомислен разговор.
Редът на нашата героиня идва и тя влиза в първия кабинет, готова да разкаже целия ужас от преживяното.
Медицинската сестра взима скъпоценния амбулаторен лист и зарязва героинята по средата на кабинета в поза изчакване. Един лекар играе пасианс на компютъра. Другият доктор пише.
- Какво се е случило?
- Паднах от колелото...
- Легнете.
Героинята ляга. Докторът се съсредоточава върху главата и лицето. Намазва раните по лицето отново с йодасепт. Героинята отново протестира.
- Докторе, ето тука на ръката, това много боли.
- Това ще го погледнат в другия кабинет.
Героинята губи дар слово. След малко размисъл решава да не разпитва за подробности. След като е казал в другия кабинет, значи в другия.
Следва писане в амбулаторния лист, в някаква тетрадка, обаждане по телефона и кавга с отсрещната страна. Героинята разбира, че е трябвало да мине първо през другия кабинет, ама понеже този е написан първи в амбулаторния лист... Започва да се чувства гузна, че е предизвикала такава неуредица в подредения медицински процес.
Добавя се още един кабинет в списъка - рентген. Героинята е изпроводена извън кабинета и пусната на воля по медицинската пътечка.
Следва куцане до втория кабинет, който по някакъв странен вселенски закон е на най-отдалеченото място спрямо първия кабинет. Отново чакане. Влизане.
Медицинската сестра седи с гръб към вратата и се опитва да намери менюто на някаква пицария в шкафчето си. Единият лекар играе пасианс на компютъра. Другият лекар пита:
- Вие за какво сте?
Героинята подава амбулаторния си лист и обръща наранения си лицев профил с надежда лекарят да се досети, че не е дошла да се забавлява.
- Вие за какво сте?
Героинята процежда през зъби:
- Паднах от колело.
- Легнете.
Героинята ляга:
Лекарят се приближава с танцувална походка, натиска два пъти корема и един път гърдите. Пита дали я боли. Героинята му посочва всички места където я боли, зарадвана от интереса.
- Това ще го видят в другия кабинет.
Героинята отново изпада в благоговейно мълчание.
Отново попълване на някаква тетрадка и на амбулаторния лист, което продължава по-дълго от самия преглед.
Следващ кабинет. Героинята изчаква реда си в близост до тоалетната. Сменя няколко пъти разположението си, но миризмата на ферментираща урина се стеле по целия коридор. Докато героинята се опитва да не диша през носа, се появява приятна жена в бяла престилка и започва да почуква по кабинетната врата. Кодът е доста сложен и води до отваряне на вратата.
- Докторе, спрете да изпращате хора за рентген. Сървърът спря да работи и не можем да ви изпращаме снимките.
Попила тази информация, героинята започва да се подготвя психически за голямото чакане пред кабинета за рентген. Докато го прави идва нейният ред за текущия кабинет.
- Какво се е случило?
Героинята поема най-накрая въздух годен за дишане:
- Паднах от колело.
- Легнете.
Героинята си мисли, че е мернала един доктор да реди пасианс в дъното на кабинета, но не е сигурна, понеже осветлението не стига до там. Всички крайници са прегледани. Героинята открива още едно място, на което е трябвало да се сложи йодасепт, ама си замълчава, притеснена че ще я изпратят в друг кабинет, защото мястото не е върху крайник.
Едно натискане на глезена и героинята започва да охка.
- Докторе, дали има нещо счупено?
- Няма - усмихва се докторът.
Героинята остава с впечатление, че докторът се е отказал от рентгена заради повредата в сървъра. Ама все пак е лекар... Всеки ден ги вижда всякакви, така че трябва да му се вярва.
Писане в тетрадка и амбулаторния лист и изпращане.

Действие 3 - Рентген
Героинята се натъква на голяма тумба хора чакащи пред рентгена. Явно сървърът е проработил, докато тя докуцука от последния кабинет до тук. Отпред е весело.
Никой не знае кой е на ред, затова се уповават на рентгеноложката, която събира всички амбулаторни листове в една купчина и от време на време извиква нечие име.
Не е много ясно в какъв ред ги е подредила и дали въобще са подредени по някакъв начин, но всички са умиротворени, защото са сигурни, че ще дочакат реда си. Героинята започва да се чувства неуютно без амбулаторен лист в ръце. Най-накрая е извикана в заветния кабинет.
Докато се вмъква в кабинета, някаква жена с бяла престилка използва отворената врата и се скарва на рентгеноложката:
- Ама защо не вдигаш телефона? Имаше спешен случай.
- А така ли?
Рентгеноложката не изглежда много заинтересувана и продължава започнатата работа. А другата жена изчезва по коридора. Явно са се оправили със спешния случай без рентген.
Слава богу в кабинета няма лекар редящ пасианс на компютъра. Защото рентгеновото лъчение не е здравословно, се досеща героинята. Снимката е направена за секунди. Следва отново попълване на тетрадка и на амбулаторния лист.
- Сега се върнете в първия кабинет, от където ви изпратиха. Снимката ще е там и лекарят ще я погледне.
Героинята започва да усеща досада.
Тече вторият час от “спешната” медицинска помощ.

Действие 4 - Заключително
Героинята отново седи пред Кабинет 1. Отново е с почти същите спътници на опашката.
Тя се е отнесла да наблюдава тръбите на вентилацията по тавана, когато най-накрая сестрата я извиква.
Пасиансът стои зарязан неподреден. Докторът преглежда рентгеновата снимка на екрана на другия компютър.
- Няма счупвания.
След което се въодушевява и изрежда като картечница без запетайки и точки:
- Няма да мокрите раните поне една седмица сухи трябва да ги пазите с нищо няма да ги мажете приятна вечер
Героинята поглежда с изненада сестрата, която демонстративно отваря вратата.

Епилог
Героинята се прибира вкъщи и моменталически влиза в банята. Раните и без това са още мокри от йодасепт, а тя цялата е овъргаляна в пясък от падането. И за да не загнои нещо по нея, чувството й за самосъхранение й нашепва, че трябва преди всичко да се измие много хубаво.
Докато взима освежителен душ се опитва да намери отговор на следните въпроси:
1. Колко места са изпуснали да прегледат лекарите?
2. Ако нейният прост случай се обработва два часа по тази система “на парче”, то как и за колко време се обработват тежките катастрофи или инфаркти?
3. С какво простият пасианс е заслужил такъв интерес в лекарското съсловие? Защо не шах например?
4. Какво толкова пишат като средновековни монаси в тези тетрадки?
5. Как така рентгеновата снимка пътува с привилегии по компютърната мрежа, а скъпоценният амбулаторен лист е оставен да бъде мачкан и мокрен от потните и много често мръсни или кървави ръце на пациентите?

Героинята излиза от банята и си ляга спокойна. Прегледана е от 4-рима лекари, заснета от една кинокамера и един рентген. Преглежда внимателно скъпоценния амбулаторен лист попълнен на ръка. Там освен името си, списък с номера на кабинети, диагноза написана с широк шрифт - "травма на глава и крайници", намира и няколко реда, които според нея никой простосмъртен не може да разчете. Тя го прибира внимателно при другите си медицински документи.

*Героинята заспива благодарна на българските лекари, които лекуват, независимо от всякакви опити да им се пречи. *

* Това последното може да се остави или да се премахне според това дали искаме да внесем някдааква надежда в края на филма или да оставим безнадежността да завладее зрителя.

Хранителна романтика

2010-07-14T12:02:00.004+03:00

Загубих се. Признавам си. Беше глупаво да не се кача в колата.

Обаче тази горещина ми лазеше по нервите. Още половин час в тази кола с петима човека, без климатик - мерси. Предпочетох да се усмихна мило и да уверя спътниците от колата, че ще се прибера самичка, пеша или с автобус. Не обърнах внимание на напомнянето, че сме в чужд град. Знам името на хотела. След този разоръжаващ довод моите спътници отпрашиха от бензиностанцията към следващата забележителност, която аз нямах нищо против да пропусна.

Огледах се. Опитах се да нарисувам мислeно маршрута, по който стигнахме до тук.
Мислех, че съм успяла. Със сигурност бяхме дошли откъм ей онзи квартал. Реших да тръгна към него. Всъщност няма значение дали сме дошли точно от там. Където има къщи, има хора, където има хора, има и автобус, евентуално.Тези разсъждения ми се сториха достатъчно логични за да претворя мислите в действие. Купих си вода и потеглих.

Трябваше да помисля. С Киро почти стигнахме до някъде снощи, но аз свих знамената и се оттеглих. Мисля, че ми се разсърди. Днеска не дойде с нас на поредната туристическа обиколка. Ми то си е за сърдене. Знаех, че ме харесва отдавна. С него ми беше сигурно и спокойно. Само дето някак романтиката, за която се разказва по филмите нещо не можех да я открия. Играехме си на котка и мишка доста време и тамън почнах да свиквам, той реши да премине в настъпление. Логично, няма да чака трета световна. Настъплението му беше приятно и да призная ми хареса, но аз реших да си тръгна, защото не бях сигурна.

Затова трябваше да помисля сега. Дали искам да бъда с този човек или не.

Половин час пътешествие под парещото слънце преди да стигна първите дървета.
Започнах да се псувам на ум. Добре, че се появи и първата къща на квартала. Влезнах в квартала прашна, потна и жадна. Водата беше свършила.

Осъзнавах, че по-голяма патица от мен в момента нямаше, щото патиците са умни птици и никога няма да им хрумне да се пържат на обедното слънце. Пък и на патиците не им се налага да решават любовни дилеми.

Довлачих се до някакво игрище с изплезен език. Една пейка се мъдреше под дебела сянка на едно дърво и аз, почти ослепяла от потта, която се изливаше в очите ми, се проснах на пейката. Така. Прекрасно. Сега само да намеря вода. Щото да умреш от жажда в средата на големия град, в центъра на цивилизацията, така да се каже, ми гарантираше първа страница в жълтите вестници.

Когато тупкането на умората в ушите ми започна да заглъхва, установих друго тупкане, което определено не идваше от вътрешността ми. Идваше от игрището.

Изправих се и се облещих. Под баскетболния кош подскачаше някакъв младеж. Леле, то имало и по-луди от мен. Тупкаше момчето с топката под палещото слънце.

И той мокър и почервенял. Загледах се. Добре изглеждаше. А тялото му ... Това е - от жажда да умираш и да си мислиш за хубави мъже ... Както и да е, за гледане пари не взимат, поне не в този случай. Пък и чак да умирам - не умирах.

Седях си аз на пейката и се любувах на русолявата мускулеста персона, която подскачаше и се стараеше, все едно съм мениджър на най-известния баскетболен отбор.
Почти забравих за Киро, което ми послужи за още едно доказателство, че не съм чак толкова обвързана.

Не разбирам как става така, че човек винаги усеща, когато някой друг го наблюдава.
Особено когато този някой носи слънчеви очила. Аз съм пристрастена към слънчевите си очила, даже и през зимата. Така че наистина за мен е мистерия как младежът усети, че го наблюдавам.
Погледна ме няколко пъти, докато вкарваше кош. После изведнъж спря да играе, обърна се към мен, разпери перки и доплува до пейката, на която седях.

- Какво прави красива самотна дама като теб насред палещото слънце в този забравен от бога квартал.

Уха! Дали да се вържа? Ми то може и да е интересно. Жадна съм, примирих се с мисълта, че съм се загубила, а започвам и да огладнявам.. Може пък тоз тип да сподели водата си с мен като за начало.

- Изпарявам се бавно. Чудя се какво можеш да направиш по този въпрос.

Той се ухили и ми подаде бутилката си с вода.
И така поседяхме си на пейката под сянката на дървото. Наложи се да си призная, че ми трябва помощ да намеря хотела. Той предложи услугите си да ме изпроводи до там.
И ние тръгнахме.

Закачи се. Не знам защо, но се закачи за мен. Може да му е хоби. Да се държи галантно с закъсали жени. Вървяхме по празните, прашни улици и си говорехме. Започвах да се чувствам като в романтичен филм. Направо Холивуд. Приятен разговор с прекрасен мъж. Това искат жените, и това предлагат филмите. Нищо че съм покрита с 3 пръста прах и съм червена като рак. Пот се лее на водопад от мен, и от него. Но си вървим, говорим си и ми е приятно. Дали пък не се е случило чудото, което всички жени очакват от момента, в който се запознаят с концепцията за принцесата и принца.

Гадно ми беше да призная, че е приятно. Някой непознат да те ухажва галантно. Винаги се връзвам на това. Веднъж един французин ме нарече “мадам” и на мен още ми държи мокро. Единствената неприятна мисъл, която ме мъчеше, беше че вече съм зверски гладна, а ние продължавахме да вървим. Казах му, че искам да ям и той ме повлече към някакъв ресторант. Преди да влезем вътре се огледах и ми се стори, че кварталът ми е познат, но той ме издърпа навътре с прекрасната си младежка усмивка и каза, че много би се радвал да похапнем заедно в любимото му заведение.

Не знам защо първо реших, че сме влезнали в ресторант. По скоро беше нещо като закусвалня на самообслужване. Аз си осигурих първо още една бутилка с вода, която изпих в захлас и чак след това се съсредоточих в избора на ядене.

И застинах с отворена уста. Явно бях попаднала в ресторант на някаква вегетарианска секта. Не че имам нещо против зеленчуците. Даже ги обичам. Обаче в случая трябваше да избирам между водорасли с нещо си и водорасли с друго нещо си. Зачудих се кога водораслите са излезнали на мода и как съм пропуснала тази новина.

Погледнах объркано моя спътник. А той ме гледаше подканящо, с някаква смесица от възторг, все едно ми е предложил най-съкровеното си притежание, в случая - водорасли. Цялата ми романтика се изпари. Започнах да прехвърлям различни варианти за спасение, когато дочух приятелски глас и се обърнах.
- А! Намерих те. Какво правиш тук? Не ме ли чу, като те виках на улицата? Чакаме те доста отдавна и се чудехме дали да не се обаждаме вече на полицията.
О, Киро, моят мил приятел Киро!
- Кирчо! Как ме намери? Мен ме доведе един младеж. Обеща, че ще ме върне в хотела, а аз бях гладна. И явно ще си остана гладна.
Киро хвърли преценяващ поглед към тавите, които зеленееха зад витрината. После погледна хладно младежа. Успях само посърнало да добавя.
- Той ме наричаше “дама”.
Кирчо се захили.
- Хотелът е отсреща. Не мога да повярвам, че не си разпознала улицата. Хайде да си ходим. Другите са в ресторанта. Има пилешка пържола и салатки.
Аз се ободрих.
- Ти си моят спасител! Ще изпълня всяко твое желание, само ме заведи при пържолите!
- Като за начало да вземеш да спреш романтичните филми. Влияят зле на хранителните ти навици. Да си забелязала въобще да ядат нещо в тези филми? Освен спагети на свещи?
- Какво против спагетите имаш?
- Нищо. Против свещите съм. Не се вижда какво ядеш - Киро се усмихна. Установих, че обожавам усмивката му.
- Какво да гледам тогава. Останалите филми са само за убийства и нещастия. Не обичам такива работи.
- Ами гледай кулинарни предавания. Там също винаги има щастлив край.
Киро избърза да ми отвори вратата.
- След вас, мадам.
Аз го погледнах кисело. Знаех си, че не трябваше да му казвам онова за французина. Ама си го бях заслужила. Пък и на спасителите трябва да се прощават майтапите.
Погледнах моя романтичен младеж на изпроводяк. Той не посмя да се намеси, Кирчо си е едър.

Едно е сигурно, ако любовта на мъжа минава през стомаха, то моята романтика явно минава през моя стомах. Това е положението, колкото и да ме наричат “мадам” няма да ям водорасли. Пък и Киро може да готви такива вкусотии.

Грешка 1583

2010-06-24T00:02:00.006+03:00

Касиди погледна подозрително кутията.
Малко черно петно в ъгъла на килима. Той повъртя дистанционното в ръка и натисна малкото червено бутонче.
В тишината на стаята се появи голямо безформено петно от светлина.
Котката излегнала се на спалнята повдигна глава и махна тревожно с опашка.
Касиди заби нос в книжката с инструкции и започна да си мънка под носа.
- Натиснете ... за главно меню. Изберете пол, така ... жена. Изберете височина ... Ами да кажем 166. Или де да знам. Нека да е 170.
Касиди натискаше бутоните и прехвърляше поглед между дистанционното и инструкциите.
Котката любопитно гледаше петното светлина по средата на стаята, което постепено придобиваше някаква форма.
- Цвят на косата? Какви възможности имаме? Леле! Русо, русо, даааа русо! Дължина? Дълга, разбира се, че кой харесва късото!? До къде стигнахме... гръдна обиколка.
Касиди се замисли. Кои бяха перфектните мерки? Не беше излизал с жена от цяла вечност. Пък и когато излизаше, определено не се занимаваше с измервания. Обикновено поглеждаш една жена и или я харесваш или не. Никой не носи сантиметър да мери...
Това обаче е машина и трябва все пак да се зададат някакви начални данни.
Оскар му беше дал тази идея. Оскар беше казал, че това е последен писък на модата. Само трябва да я пуснеш и си в суинг играта. Щяла да върши прекрасна работа на Касиди, така каза Оскар.
Касиди изровичка от спомените си числата 90, 70, 90. Дано да е уцелил. Набра числата и се опули към петното в средата на стаята.
Светлината започна да се променя. Различни цветови потоци се размесиха и постепенно започнаха да придобиват единна форма.
Форма на женско тяло.

Касиди затвори устата си чак когато холограмата на жена в центъра на стаята престана да прозира.
Котка скочи от леглото и се приближи до фигурата. Протегна лапичка да докосне крака, но тя премина през холограмата без да се спре на нещо твърдо.
Касиди обиколи женската фигура. Очите бяха празни, тя не дишаше и Касиди даже се престраши да премине през нея, като през димна завеса.
- Не, не, не - той се разтревожи. - Оскар каза, че трябва да си съвсем истинска ...
Касиди запрелиства нервно иструкциите.
- А! Ето това трябва да е! "Натиснете ... за да се свържете със суинг сървъра. Когато връзката е установена и бъде намерен партньор, който е на линия в момента, приемникът ще придобие материална плътност."
Касиди нетърпеливо натисна копчето.
Холограмата леко премигна. Една вълна размърда електроните от долу на горе. Жената извърна глава и огледа стаята.
Котката отскочи и се наежи. После се скри под леглото.
- Здрасти! - каза момичето и се усмихна.
Касиди премигна мълчаливо.
Тя се засмя.
- Ти май си нов на този сървър. Не ми се е падал още новак. Може би ще е интересно...
Касиди продължаваше да мълчи.
- Къде е кухнята?
Касиди мълчаливо посочи коридора.
Жената се устреми натам с летяща походка. Касиди я последва.
Влизайки в кухнята, тя се спря за миг като спъната, огледа помещението и моментално се насочи към хладилника.
Отвори го, завря се наполовина вътре, като поклащаше съблазнително дупето си.
Като приключи с инспекцията на хладилника тя се обърна към Касиди.
- Така, имаш си доста мезенце тука. Къде е пиенето?
Касиди примижа с едното око и отговори:
- В барчето в хола - отвърна той.
- Ами ти отивай да ми сипеш една водка, а аз ще приготвя останалото и ще се забавляваме. Нали имаш водка?
- Имам.
Касиди пое към хола, но се обърна на вратата и каза:
- Между другото аз се казвам Касиди, а ти как се казваш?
Суинг машината изписука заплашително и фигурата на жената се разпадна на облак от светлинки.
Касиди се стресна и се хвърли нервен поглед към черната кутия. На дисплея се виждаше голямо съобщения:
Грешка 0004.

Касиди постоя замислен малко, после натисна копчето за изключване на устройството.
Изрови книгата от опаковъчния кашон и се просна на леглото да чете.

Беше в играта вече от половин година. Касиди се чустваше като ветеран.
Имаше доста разнообразие. Можеше да избира дали да е домакин или гост в суинга. Да си домакин беше първоначалната настройка на машината, но след като Касиди изчете правилата, и се почуства по-сигурен, реши да провери как е да си гост. Като гост той не знаеше в какво е превърнат от фантазията на домакина. Единствено някои от действията на домакина или желанията му можеха да се окажат прекалено пикантни. Така че някои от суингванията му харесваха, други не. Но нищо страшно не му се случи, просто защото само да си пожелаеше да се суингне и да изчезне от конфузната обстановка, машината изпълняваше желанието му на секундата.
След известно експериментиране Касиди реши да се върне на собствената си фантазия и да бъде предимно домакин.
Суинг машината даваше на Касиди прекрасни възможности. Според Оскар, Касиди имаше прекалено високи изисквания за жената, която иска да му е спътница в живота.
Когато двамата обсъждаха машината, Оскар все се подсмихваше под мустак и заявяваше, че суинг играта е точно направена за хора като Касиди.
Касиди не се задържаше с един суинг партньор повече от една нощ.
Въпреки, че един ден Касиди най-накрая попадна на идеалната жена.

Докато беше с нея преживя нещо, което според него беше истинската любов. Тази персона така му допадна, че имаше чуството, че я познава от дълги години.
С всеки разговор преживяваше някакво дежаву. Знаеше какво ще отговори тя на въпросите му и предугаждаше какво ще го попита тя.
Сексът с нея беше най-прекрасното му преживяване. Имаше чуството, че в някои мигове се виждаше през нейните очи и усещаше двойна наслада от секса.
Но правилата си бяха правила. Една седмица, максималният срок определен от правилата, се изтъркули и суинг машината започна да издава предупредителни сигнали.
Те трябваше да се разделят. Той я хвана за ръката, погледна я жално в очите и каза:
- Дали не може да си разменим координатите? Знам, че е против правилата, но аз много си паднах по теб, а предполагам, че и ти нямаш нищо против.
Той почти почуства умилението в нейните очи, когато фигурата се разпадна на малки електрони и се изпари във въздуха. Суинг машината издаде предупредителен сигнал и изписа на дисплея си: Грешка 0004.
Касиди погледна тъжно машината.
Знаеше прекрасно какво значи тази грешка.
"Грешка 0004: Грешката се появява когато един от участниците в суинга се опита да обмени контактна информация с другия участник."
Беше издирил обяснението в книгата с инструкции още първия път.
Той въздъхна, правилата си бяха правила.

И така Касиди от три месеца натискаше бутона на суинг рулетката с трепетна надежда да попадне пак на тази жена.
Даже не беше много сигурен дали ще я познае. Беше се опитал да запомни всяко нейно специфично движение.
Беше сигурен, че ще я усети, защото тя му беше толкова близка.
Оскар беше останал искрено учуден от това, че Касиди се е влюбил.
- Ти даже не знаеш дали отсреща стои мъж или жена! - беше възкликнал Оскар.
Касиди беше обмислил тази тема вече и отговори:
- Точно за това. След като съществува и капка възможност това да е жена, мисля че трябва да я намеря.
- И какво като я намериш. Ами ако тя е примерна домакиня, която просто иска да се забавлява от време на време?
- И така да е, аз почуствах нещо, беше ми приятно и искам отново да го изпитам. По-точно бих искал да го изпитам в реалния живот.
- Ти си егоист. Опорочаваш цялата идея на играта. Прекарал си една седмица чудесно и толкова. Имаш хубав спомен. Ще си събереш още много такива.
Но Касиди продължаваше да мисли за нея всеки път когато се връзваше към суинг сървъра.
Наистина идеята на суинг играта беше да намериш краткотрайно забавление с непознат партньор. Без обвързване и обещания. Нещо приятно и мимолетно. Нещо, което няма да се разчуе и анонимността ти е гарантирана. Касиди тъжно отбеляза на ум, че може би след известно време увлечението му ще премине като неприятна настинка и се напъна да не мисли за обекта на увлечението си.

Почти беше успял.

Една вечер, когато поредния персонаж намерен на суинг сървъра се въплъти във формите на жена, сърцето на Касиди трепна.
Жената наклони глава към него и той отново усети онова странно чуство на дежаву. Това беше тя.
Касиди толкова се развълнува, че се хвърли към нея да я прегърне.
Не намери думи, които да й каже, затова хвана лицето й в шепи и посегна да я целуне.
Суинг машината забибика, лицето на жената изтече между пръстите му и той остана с празни ръце по средата на стаята.
След леко замайване Касиди хвърли гневен поглед към черната кутия и видя червени букви на дисплея:
"Грешка 1583".
- Не, не, НЕ! - Касиди се хвърли към кутията и я раздруса. - Защо точно сега. Какво съм ти направил! Какво значи това по дяволите. Гадна противна джунджурия.
Касиди хвърли кутията на пода. Хвърли се към шкафа с книгите и заровичка там. Откри инструкциите на суинг машината и ги запрелиства настървено.
- Грешка 1583. Какво е това? Къде си ...
За съжаление там нямаши и помен от подобна грешка. Но имаше телефонен номер за помощ на клиента.
Касиди беше бесен. Взе телефона и набра номера.
- Здравейте, с какво мога да ви бъда полезен?
- Искам да знам какво значи грешка 1583. Не съм нарушил нито едно от правилата!
- Бихте ли изчакали за момент? Да проверя в нашата система... О! Господине, изчакайте моля на телефона, ще ви свържа с човека, който може да ви даде повече информация.
....
- Здравейте, с какво мога да ви помогна?
Касиди си пое шумно дъх и изстреля през зъби.
- Току що се разделих с една прекрасна особа заради грешка 1583! Имам право да знам какво е това и какво правило съм нарушил.
- Наскоро открихме дефект в софтуера на суинг сървъра и тази грешка е начина по-който се опитваме да поправим нещата. Предишната версия на софтуера от време на време допускаше един и същи потребител да бъде домакин и гост в едина и съща суинг сесия. Разбирате ли? Можеше да се получи сървъра да ви свърже с вас самия.
Касиди хлъцна.
- Как е възможно това?!
- За съжаление не успяхме да открием причината и точно как се получава. Знаете ли, цялата ситема на суинг сървъра е доста сложна, и също така има заложен изкуствен интелект, който се самообучава, така че не винаги е лесно да открием и да поправим някои странности, но в този случай намерихме начин да сведем пораженията до минимум. Добавихме код, който да следи дали се е получила подобна ситуация и да прекъсва връзката. Нещо като блокировка. За сега има малко забавяне в реакцията на софтуера, но мисля, че сме на път да подобрим бързината, с която се открива тази ситуация.
Касиди гледаше празно прозореца.
"Така значи, жената - мечта, жената - сродна душа, жената - идеал, се беше оказала ... той самият!"
- Ало, господине? Слушате ли ме?
Касиди се сепна и се върна към разговора.
- Да слушам ви. Имам въпрос. Има ли някакъв начин да се изключи тази ... хм .. как го нарекохте - блокировка?
- Ами за момента събираме потребителски мнения и правим проучване...
- Не искам да правите проучвания, искам да махнете блокировката. Искам да се оплача на някого, аз съм потребител и имам права. Нямате право да ми забранявате да се забавлявам сам със себе си! - Касиди се усети да крещи на слушалката.
- ... Много добре, господите, в такъв случай ако искате да се оплачете ...
- Искам и още как!
- ... аз ще приема вашето, оплакване. Моля кажете си името и клиентския номер.

Двама мъже ядяха сандвичи на една пейка в парка. Единият каза:
- Знаеш ли, че днеска приех още 2 оплаквания срещу грешка 1583? Мисля, че за един месец вече са около стотина.
Другият отговори:
- Наистина ли? Значи пак ще трябва да сменяме версията. Явно на доста хора им харесва да са насаме със себе си.
Първият се ухили:
- А случайно да ти е идвала идеята, че всъщност този дефект се е получил съвсем логично, след като изкуствения интелект е пресметнал, че хората задържат най-дълго суинг партньора си само когато възникне ситуацията на грешка 1583?

Къде грешим

2010-06-23T10:31:00.002+03:00

* source here

Сексът и градът 2 или има ли живот след женитбата

2010-06-22T18:46:00.001+03:00

Гледах втория пълнометражен филм на "Сексът и градът" наскоро и мисълта за него не ме оставя на мира от тогава.
Независимо от не толкова големите очаквания филмът ме хвърли в дупката на депресия и дълбоки размисли.
А трябваше да е весело и приказно и смешно...
Но не е.

Всяка романтична приказка завършва с женитба. Няма приказка за това какво се случва след женитбата.
Все едно интересният живот свършва и след това няма нищо за разказване, освен стандартното "Живели дълго и щастливо", което цинично се превръща в "Живели дълго".
Та какво се случва след женитбата? Толкова ли е обикновено и всички го знаят, че няма нужда да се разказва за него?
Или както го разказват във филма, може да бъде сведено до едно: Така сме си омръзнали всички в семейството, че добре е да си почиваме по-често един от друг.
Да се живее в семейство не е лесно.
Свързано е с куп компромиси и нарушаване на собственото спокойствие.
Неудовлетвореното дете тийнейджър може да те подлуди с вечните си претенции. Съпругът може да бъде ужасно досаден, когато се запъне като магаре на мост за нещо дребно. И аз сигурно изглеждам като баба яга, когато стана от сън или се разхождам с раздърпаната фланелка у дома.
Налага ти се всеки да ден да правиш избори, които не ти харесват, но все пак някъде в душата си знаеш, че не може да постъпиш по друг начин.
Да си взема ли сладолед? Не, защото детето кашля, а то ще иска сладолед след като те види. Къде да отидем на почивка цялото семейство и да не се разорим.
Боже, защо салатата изчезва още преди да съм се добрала до масата? Дали да направя скандал или просто да си направя нова салата?
И така постепено се научаваш да живееш с хората около теб.
И след известно време започваш да оценяваш живота по друг начин.
Благодарен си, че има на кого да се обадиш, когато си загубиш ключовете. Всички ядове покрай търсенето на бял чорапогащник се размиват и изчезват докато наблюдаваш балетния танц на отрочето си. Установяваш със задоволство, че колкото по-бързо изчезва яденето, което си сготвила, значи толкова по-вкусно е било.
И за всичко това няма формалности и ритуали.
Защото семейството би трябвало да е мястото където се чустваш добре и можеш да се отпуснеш. А не да се притесняваш да пръднеш или да си прочетеш вестника на спокойствие.

И ...
Напълно женски въпроси, които си задавах по време на филма:
Защо Кари се разхожда с десетсантиметрови токчета и пълен вечерен тоалет у дома?
Защо се вихри такава буря в чаша вода, заради обикновена целувка с някой, който ти е бил любим толкова дълго време?
От къде по дяволите са събрали тези нелепи тоалети, та били те и на известни дизайнери?
И най-важният:
Толкова лесно ли се взима решението да останете завинаги само двамата? Без деца, без роднини...
Какъв е смисълът?

Спящата принцеса ( Скъпи принце 3)

2010-03-03T15:02:00.001+02:00

Скъпа моя дойке,

Пиша ти с голяма мъка на сърцето.
Искам да ти разкажа за последните събития в моето така щастливо в миналото семейство и така нещастно в момента.
Моята жена, прекрасната принцеса, заспа.
Не знам какво се случи, но се надявам, че ако ти разкажа предходните събития, ти с твоята мъдрост ще успееш да намериш в какво съм съгрешил и какво мога да направя за да поправя нещата.

Моята мила принцеса, с която се оженихме някога с много любов, започна да се държи странно преди две години.
Нашите деца порастнаха и се разпръснаха по белия свят. Когато и последната дъщеря замина да живее при съпруга си в съседното царство, моята прекрасна принцеса се заключи в най-високата кула на замъка и стоя там няколко дни. Ние всички се притеснихме, че ще умре от глад и мъка, но на четвъртия ден тя излезе от там и заяви, че смята да организира вечерни танци в замъка.
Аз бях готов на всичко само и само моята любима принцеса да е доволна.
И така всяка седмица организирахме по някое празненство в двореца или панаир в града. Моята прекрасна съпруга се веселеше и танцуваше с млади принцове, поканени от далече.
След няколко седмици аз изтъкнах, че започва да става малко уморително да сме свежи и весели всяка танцова вечер, че вече не сме млади и ни трябва повече почивка и спокойствие.
Когато чу това, моята принцеса ме погледна с единт такъв ужасен леден поглед и ми отговори:
- Аз не съм стара!
Разплака се и се заключи отново в кулата.
Не помня колко време се молих на вратата. Обяснявах на моята принцеса, че сме изживели нашата младост и тя е била прекрасна. Но младостта си е отишла и ние трябва да продължим да живеем така както сме, остарели.
Най-накрая тя излезе. Подмина ме без да ме погледне и се прибра в стаята си.
На другата сутрин разбрах, че е заминала.
Много тъгувах, но нали знаеш, царството, трябва да се грижа за него.
Донасяха ми често вести за моята обичана съпруга.
Разбрах, че гостува често на децата ни, обикновено след някоя пластична операция. Видях снимката й във вестника. Беше на някакъв благотворителен коктейл, тя изглеждаше като застинала във времето, млада и красива.

След една година тя се върна. Все още толкова красива, с подобрено тяло и лице. Но когато погледнах очите й... Те бяха толкова тъжни и уморени.
Тя каза, че иска да остане вечно млада. Закри всички огледала с покривала и се затвори в стаята си.
И после заспа.
Наредих да я преместят в кулата, заедно с леглото. Тя спи там вече от година и изглежда толкова красива и млада.
Не знам какво да направя за да я събудя.

***
Скъпи мой принце,

Току що разказах приказка на моя малък повереник.
Приказката беше за спяща красавица. Признавам, че твоето писмо ме подтикна да съчиня тази приказка, но разбира се аз я разказах по-различно. Моята приказка започваше с това как принцесата е заспала и завършваше щастливо. Един принц дойде и я събуди с целувка.
Мисля, че се получи красива приказка. Моят малък принц я хареса.
Хубавото на приказките е, че всички са млади и щастливи.
А когато младостта отмине ... какво става тогава? Защо ли приказките мълчат по този въпрос?

Аз съм стара жена и ще ти кажа следното:
Никога не казвай на една жена, че е остаряла. Тя го знае много добре. По-лошото е, че го чувства болезнено с всяка фибра на тялото си.
Затова отиди при прекрасната си принцеса и я събуди с една целувка. После може да потанцувате, както някога когато бяхте млади.
Няма нищо лошо да си припомняте младостта от време на време заедно.
После я заведи до огледалото, накарай я да се огледате заедно в него и й кажи, че е по-прекрасна от всякога.
И разбира се, не забравяй да й го казваш често.
Докато тя се вижда млада в твоите очи, всичко ще е наред.
Ти си нейното истинско огледало.

Моят виртуален аквариум

2010-01-19T23:19:00.004+02:00

Все още не мога да повярвам, че така наивно се хванах да се занимавам с аквариум във фейсбука.

Дълго време отбягвах успешно всяка покана да стана щастлива фермерка. Също така оставих едно нещастно виртуално коте да умре от глад.
За което доста ме е срам, но то все пак беше просто една снимка.

Даже наскоро станах член на групата "Покани ме пак на Фармата и ќе ти ја запалам, па ќе ти ги заколам животните".

Обаче ето, едно погрешно кликане с мишката... Добре де, може би две погрешни цъкания, щото се опитвах да върша три неща едновременно.
И сега съм горд собственик на 75 литров виртуален аквариум, 19 риби, 2 рака, една морска звезда и всичко останало от раздел вътрешно оформление. И едно рибешко яйце, което ще се излюпи след 2 часа, 56 минути и 2 секунди.

Рибите огладняват средно на около 2 часа, аквариумът се замърсява наполовина за около 12 часа. Почиства се много лесно, което е разбираемо за един виртуален аквариум. Получавам точки за всяка дейност по този аквариум и израствам професионално, качвайки нива, като истински геймър. Левъл 6 аквариумджия звучи гордо.

Също така посещавам 3 изоставени аквариума на мои приятели. Там почиствам и после им обирам парите за деня. Странно е, че е позволено да се прави, но след като го открих се превърнах в истински пират.

Обаче, най-интересното е, че мога да тренирам всяка риба да прави някакви движения. Например да се движи на зигзаг, спиралообразно, на фльонги и тем подобни.

Мога и да ги сношавам тея риби. Резултатът е яйцето, което както споменах ще се излюпи след 2 часа, 51 минути и 30 секунди.

А днес изпаднах в най-долната ситуация през моето фейсбук съществуване. Помолих приятелите ми да гласуват за моя аквариум. Какво унижение... И изпратих някоколко покани... Толкова съм отвратена от себе си.

Затова сега пиша това с надежда да ми подейства терапевтично. Изглежда тоя виртуален аквариум ме е зарибил, или аз него, ама резултатът е неприятен.

Също така размишлявам за какво ми е истинският аквариума в хола, където плува една самотна риба, която не може да се движи на зигзаг, нито на спирали, а камо ли да прави различни фльонги и лупинги.

Честно казано нямам никаква мотивация да изчистя 22 литровия истински аквариум. Защото не очаквам да намеря съкровище там ;)

Приказка за цветовете (Скъпи принце 2)

2010-01-02T11:52:00.003+02:00

Скъпи мой принце,

Отново е вечер и аз ще ти разкажа поредната история.
Мисля днес да е за едно селско момиче, което виждаше как светят хората.
Виждам, че се чудиш, как може хората да светят... Ами те си светят, всеки с различна на цвят светлина.
Някои светят сами, други само отразяват чуждата светлина.

Докато било малко, селското момиче виждало красиви светлини, обкръжаващи хората.
Майка й светела с красив розово-сребрист оттенък. Баща й искрял с дълбоко синьо.
Малкият й брат преливал в зелено-синята гама. Любимата й баба излъчвала царствено виолетово.

Селското момиче се забавлявало да наблюдава всички тези цветове, радвало се и се смееело, когато забележи непознати оттенъци в заобикалящите го хора.
И така, скъпи ми принце, момичето растяло.

Аз се запознах с нея, когато дойде в града. Беше вече млада красавица, търсеща призванието си в живота. И както ми е споделяла понякога, търсеше и любовта също.
Скъпи ми принце, и ти сигурно като станеш млад момък ще се замислиш върху целта в живота си.
Но за сега си още дете и затова се радвай на всеки миг поднесен от детството си.
А това за любовта, да ти кажа си е измислица на младите девойки. Нали се сещаш - онези истории за принца на бял кон. Всяка девойка си мечтае да стане принцеса. Само дето принцовете са толкова малко, че не стигат за всички.
Да знаеш, че си изчезващ вид.
Ама какви ти ги разправям, ще вземеш да сънуваш кошмари...

Хайде да си продължа разказа.
Селското момиче избра мен да сподели своята тайна. За това как виждало хората да светят.
Разказа ми, че от както е пристигнала в града започнала да става все по-тъжна и тъжна.

- От както вече не съм дете, виждам хората около мен да светят само с тъмна грозна кафява светлина... - каза ми тя разстроена.

- Че има ли такава светлина? - учудих се аз.

- За съжаление има. Една такава мътна и кафява, като вода разбъркана с кал. Боли ме да ги гледам такива. Не знам какво се случи, но колкото бях щастлива докато бях дете, толкова нещастна започвам да ставам с всеки изминал ден.

И така тъгата започна да я завладява. Чаканият принц не идваше. Всички останали хора, които срещаше, бяха "окаляни". Така започна да ги нарича тя.

След това тя замина. Замина по широкия свят да търси хора, които да светят така, както светеха околните през детството й.

Пише ми от време на време.
Пише ми, че още не е намерила принца и че "окаляните" нямат край.

Хайде заспивай скъпи принце, знам че тази приказка се получи тъжна. Но това е за да си подготвен, че по света има и много тъга.
А пък аз трябва да отида да напиша отговор на селското момиче.

***

Скъпа моя приятелко,
Знаеш, че не можеш да си върнеш детството.
Колкото повече остаряваш, толкова повече кални цветове ще забелязваш в хората около теб.
Ще ти открия една моя тайна.
Не знам дали ще ти помогне, но на мен ми става по-леко всеки път когато погледна моя малък принц.
Той е още дете и като всяко дете свети във всички цветове на дъгата така силно, че чак очите ме заболяват.

Скъпи принце

2009-12-29T17:48:00.003+02:00

Скъпи мой принце.

Дойде ред и на приказката за лека нощ. Чудя се как да я започна.
Имало едно време ... Или всъщност точно в момента някъде далече живее една принцеса с диамантено сърце.
Хмм.. Това май си е цялата приказка. Принцеса с диамантено сърце не се среща често.

Сега да си спомня защо сърцето е диамантено.
Ами май беше някаква тъжна любовна история. Тя обичала някого, той я наранил и тя така се уплашила от болката, че си пожелала сърцето й да стане толкова твърдо, колкото диаманта. Нали знаеш прекрасни ми принце, че диамантът е най-твърдото нещо на света.

От тогава насам никоя любов не може да направи и най-малката драскотинка по диамантеното сърце на принцесата.

Да знаеш колко принцове се пробваха... Ама не би.

Принцесата си живеела спокойно, без да почуства повече онова гадно усещане, когато сърцето ти плаче и се опитва да излезе на воля, а очите ти са сухи. Ти си още малък скъпи принце и май не си много наясно какво значи това. Помниш ли когато умря малкото кученце, което баща ти подари за рождения ден? Ти направо се разболя. Помниш ли колко болеше? Та онова за което ти разказвам е още по-силно.
Надявам се никога да не го изпиташ скъпи принце.

Та да продължа за принцесата. Диамантеното сърце пазело покоя на принцесата, обаче също така привличало принцовете с красивия си блясък.
Както казах, много се опитвали да превземат сърцето на принцесата и всички си тръгвали наранени от собствените си оръжия. Диамантеното сърце отразявало без пропуск всички опити да бъде надраскано или пробито.

Значи според мен тази история би трябвало да свърши точно тук. И живяла принцесата щастливо до края на дните си.

Но последните клюки ми донесоха продължението.
Значи наскоро се появил един принц. Принцесата го посрещнала съвсем приятелски, както посрещала всички преди него. Тя била спокойна, защото знаела, че и той няма да може да разбие диамантеното сърце.

Обаче се случило нещо странно. Първо той я наблюдавал много внимателно, а после.... След извесно време прекарано с принца, принцесата отново усетила онази ужасна болка.

Тя уплашено потърсила диамантеното си сърце. То било на мястото си и светело с приказната си светлина.
Принцесата се зачудила, замаяла и притеснила. Какво е станало, как така диамантеното сърце си е на мястото, а тя усеща същото онова чуство, което била проклела преди много години.

Скъпи ми принце, няма да повярваш какво се било случило. Онзи странен принц бил уцелил душата на принцесата. Изненадан ли си?

И аз много се изненадах, когато прочетох писмото й.
Тя се проклинаше как така е изтървала душата си незащитена. Питаше ме какво трябва да направи, как да прикрие душата си.

А аз не знам какво да й отговоря. Да имаш някаква идея?
А! Ти си заспал, скъпи ми принце.

Ами добре тогава, ще отида да помисля какво да отговоря на принцесата.

***

Скъпа моя принцесо,
Не знам как да те утеша.
Едно мога да ти кажа. Моята душа е цялата набраздена от рани, но аз още живея...

Реставраторът

2009-12-21T11:02:00.002+02:00

Събота вечер обичаше да е в бара.

Забеляза Я след втората чаша.

Тя беше с голяма компания. Той огледа внимателно другите. Семейната двойка се забавляваше. Той примижа и видя само черни петна. Душите им бяха посивели, почти избледняли.

Едното момиче, с което ТЯ си говореше се смееше напрегнато. Едно мигане и той проследи прашните паяжини увити около душата й. До тях седеше един мъж, който ги наблюдаваше с изкуствена усмивка. На мястото на сърцето му зееше дупка с остри ръбове. Даже още не бяха се загладили от времето.

Той се стресна и отвърна поглед. Огледа и останалите. Не даваха никакви надежди. Душите им очукани, почернели от времето, смачкани като изхабен лист хартия или застинали във вековен лед. Май не може да им помогне.

Но на НЕЯ има шанс. ТЯ беше с десетина години по-възрастна от него и той се чудеше какво точно го беше привлякло към нея.
Компанията пак се разтанцува.

И ето, стори му се, че нещо проблясва в душата й. Напрегна поглед и забеляза как едно мъничко парче зеленикавата патина леко се беше отлюспило, там някъде близо до сърцето й. Отдолу проблясваше скъпоценният метал.

Това е. Това беше привлякло сетивата му към НЕЯ.

Той продължи да я наблюдава. Всеки път когато тя танцуваше, люспата патина се разместваше за да отвори миниатюрно прозорче към златото в душата й.

Той стана и се присъедини към танциващите. ТЯ му се усмихна и той забеляза как още една люспа от патината щръкна и отдолу надникна златна светлина.

Явно беше на прав път.

Запозна се с нея, постара се да привлече вниманието й за цялата вечер. Беше добър в това. Все пак беше най-опитния в професията си. Тя го хареса. Личеше си.

Цяла вечер се забавляваха и той не се учуди, когато тя прие поканата да отиде в неговата квартира.

Там след едно питие, което остна недопито, той се зае да реставрира душата й. Всяка негова целувка обелваше по милиметър от патината и той трябваше много да се старае и да внимава. Всяка негова ласка се плъзгаше като деликатно памуче върху тялото и душата й. Постепенно патината падаше и златото отдолу се провираше с мекия си блясък.
Тя се засмя и той с удоволствие откри тънката сребърна нишка на младостта, оплетена като паяжинка около сърцето й.

На сутринта той се събуди от тихичките й стъпки. Тя беше застанала на вратата и го гледаше. Той й се усмихна. Тя му прати въздушна целувка. Само той виждаше как тя цялата сияе с меката светлина на полирано злато. Другите щяха да забележат тази светлина само в очите й и сигурно щяха да си помислят ... Не го интересуваше какво ще си помислят. Той беше успял за пореден път.

Той беше най-добрият реставратор на души.
И всеки път се учудваше колко малко трябваше на една душа да се възстанови, и колко трудно се намираше някой да даде началния тласък.

Пумпал

2009-11-25T22:25:00.000+02:00

Назад по линията, в ляво. И после мъничко встрани.
Изместваш се от свойто тяло за секунда.
Наместваш се обратно.
Със ситна крачка стъпваш по нататък.
Един подскок и си извън.
Оставяш мирисът на непознато да те води.
Предчустваш трепетно вълнение.
И топката в стомаха се разплита, оставяйки безброй иглички по цялото ти тяло.
Разтваряш снопчета лъчи за да погледнеш отвъд.
Там където може би ще намериш този, за когото си мечтаеш.

R.I.P.

2009-11-18T13:58:00.001+02:00

На сватбата ми един от по-възрастните роднини ми каза:
"За съжаление от една възраст нататък човек започва да ходи само на погребения, затова много съм щастлив, че ме поканихте на вашата сватба."

Това ми се е забило като игла в спомените. Чудя се коя е тази възраст, дали съм я достигнала или ще ми се размине за още една година.

Като направя преглед на живота си дотук излиза май, че вече съм на границата.

И така равносметката за тази година е един инфаркт, една нелепа катастрофа и нито една сватба.

Не страдам за сватбите. Поводи за веселие винаги могат да се измислят.

Мисля си за смъртите, които започват да те застигат изневиделица. Особено когато умират хора, които

Щях да напиша "които не е трябвало да умират", но се спрях, защото звучи глупаво.
Хората умират, защото са живи организми и като всяко живо същество се повреждат.
И тогава е момента да осъзнаеш колко сме "чупливи" и че така е с всичко в природата.

От което разбира се не ти става по-леко.

И продължаваш да давиш сълзите си в кафето ...

СУША ...

2009-10-20T22:26:00.002+03:00

Сутринта съседът ме събужда рано-рано. "Ще спират водата" вика. Аз с половин отворено ляво око го гледам неразбиращо.

"Няма да има вода от 9 сутринта до 9 вечерта днеска" крещи съседът, щото решава, че като ми се спи не чувам.

"Ъ.. мърси... мерси" казвам аз и затръшвам бързо вратата на апартамента, преди да се кристализирам от студ. Все още не са пуснали парното, но е осем и половина и имам вода. Явно трябва да побързам със сутрешния тоалет. Приключвам сравнително бързо, излизам и забравям за предстояшата суша у дома.

8 и половина същата вечер. Няма вода. Но пък има парно. Чудя се дали има някаква връзка между двете. Сигурно Дан Браун би намерил такава.
Отварям сайта на Софийска вода. Веднага попадам на бърза връзка "Текущи спирания на водата". Разглеждам страницата, намирам квартала и виждам: О да! В момента няма вода в този квартал, и о да, няма да има от 9 до 21 часа.
Ей супер е да имаш такъв сайт в интернета, я гледай как хубаво са си го написали хората... Ще чакам до 21 часа да видим.

Минава 21:10. Нарочно им дадох малко аванс. Няма да търча точно в 21:00 да проверявам водата я. Че тя докато мине по всичките тея тръби - ехей.

Кранчето е безнадежно сухо.

Сега, къде отиде тоя сайт, там имаше телефони...

Сайтът се зарежда подозрително бавно. Преди малко не беше така. Ах, малко чакане и ето го телефона.

Набирам и приготвям възпитания глас, ама оня дето има лека истерична нотка.
"Търсеният номер е зает. Моля опитайте по-късно." рецитира женският глас отсреща. Оня същия дето говори на всички записи за автоматичен отговор. Мисля, че беше същия, когато слушах приказки по телефона като дете. А може и да си въобразявам. Според мен, Дан Браун ще се заинтересува.

И сега кво? Няма вода, номерът е зает (с какво ли?), "опитах по-късно" няколко пъти.

Решавам да поразгледам сайта на Софийска вода с надежда да намеря някаква друга връзка с водните човечета...

Цък на някакъв линк и ... няма сайт. Сървърът вика да опитам по-късно. Утече, както се вика.

Чудя се дали не е някаква хакерска атака, като отмъщение за спряната вода.
Така или иначе явно няма да се хигиенизирам днес, да взема да съчиня едно писмо до Дан Браун.

Струва ми се, че ще се заинтересува от взаимовръзките между водата, парното, интернет и как така все един и същи глас говори на всички записи за автоматичен отговор.

П.С. Който не познава Дан Браун да поглене в интернета.

Прахосница

2009-10-13T16:28:00.001+03:00

С есента идва и меланхолията. Поетите се хвърлят да описват златните цветове на умиращата природа. От устата им се сипе мед и любов.
А аз си мисля само за отминалите дни на годината, която отива към края си. Какво трябваше да направя тази година?
Вадя списъка, който си правя всяка нова година. Списъкът съдържа нещата, които съм пожелала да постигна през новата година.
Проверявам редовете един по един.
"ремонт на спалнята" - задрасквам.
"нова пералня със сушилня" - задрасквам.
"хладилник" - задрасквам.
"телевизор" - ? това не успях да го получа.
Преди мно години се зарекох да си поставям напълно реални и изпълними цели. За които да съм сигурна, че няма да наранят самочуствието ми, даже ако не успея да ги постигна.
Когато бях съвсем млада една година си пожелах целувката на един съученик. Ами получих я, но не и любовта му. Почуствах се прецакана. Много трябва да се внимава с целите, които си поставяш.
Затова от тогава по-полека. И да не си купя хладилник през годината, просто ще го прехвърля в списъка за другата година. И никой няма да страда.
Но списък трябва да има всяка нова година. Защото иначе ми се струва, че живея някак безцелно.
Със списъка в чантата човек се чуства важен и прахосва всичките дни през годината за важни неща.

Разкази с неочакван край

2009-10-13T15:34:00.001+03:00

Сън 1:
Излизам на разходка около блока в квартала. Забелязвам на тревните площадки огромни кафяви кестени. С диаметър горе долу над човешки ръст. Изпопадали на различни места между блоковете. По един или по два три на групи. Минавам покрай един и го оглеждам. Кафявата му лъскава кора е сцепена (може би от падането) и отвътре се подава светлото месо на кестена. Погледнат под определен ъгъл прилича на раздрано сърце. Огромни кафяви раздрани сърца населяват тревата между блоковете. Дали ги е боляло?

Сън 2:
Вали цял ден. Аз съм на село и съм поканила много гости. Те обикалят из цялата къща и двора. И разбира се се мокрят от дъжда. Обстановката вътре в къщата е селска - битова. Много черги и дървени пайки, масички с бродирани покривчици. Аз решавам да се постопля около камината. Звъни телефонът. Апаратът е ретро стил, със шайба и заоблена слушалка кацнала върху метална подпорка. Вдигам слушалаката. Гласът отсреща е непознат и насечен.
- Ало, здравей.
- Ало? Кой се обажда? - питам аз.
- Не ме ли позна? Аз съм ..... (тука слушалката пука силно) Бенджи. Как може да си ме забравила - укорително.
Аз не мога да се сетя кой е това, обаче за да не си дам вид, решавам да послъжа:
- А! Здравей. От къде се обаждаш? - като си мисля, че това ще ми помогне да се сетя с кой говоря.
- Как така от къде се обаждам ... - пак укорително.
- Ами ... На село ли си?
- ... (пукане) не съм на село. От никъде не се обаждам.
Леденият му глас се забива заедно с пукането в мозъка ми и слушалката се покрива със скреж. Аз я хвърлям по далече от мен, защото разбирам, че ми се обаждат от света на мъртвите.
Само не мога да се сетя кой е Бенджи.

Сън 3:
Паркирам колата до магазина. Видяла съм познат на улицата. Слизам от колата без да я заключвам за да си поговоря с познатия. Докато си приказваме, двама криминални типа се качват в колата и отпрашват с нея.
Аз съм в шок и ужас. Не знам какво се прави в такива случаи. Хуквам към къщи и треперя. Не знам как ще реагира мъжа ми на тази новина.
Пред блока е оставена кола от същата марка, но с друг цвят и малко по-друг модел. Отварям я и ключа от старата кола пасва. Някак разбирам, че тази кола е върната на мястото на откраднатата... Но не е същата.

Сън 4:
Прибирам се след работа. Дъщеря ми е купила нов хамстер. Опитва се да го прибере в клетката. Новият е от породата мини хамстер. Толкова е мъничък, че успява да се провре между пръчките на клетката и бяга по цялата стая. Аз го гоня, хващам го и го оставям в клетката. Всичко се повтаря от начало.

Някъде в реалността аз се пъхам в леглото уморена, завивам се през глава и най-голямото ми желание е да заспя поне веднъж без да сънувам.

Идиотски размисли

2009-09-30T12:05:00.003+03:00

Обичам мляко с какао. Когато бях малка, се водеше почти деликатес. Откакто го замених с кафе, го пия рядко, но с удоволствие.
Обикновено като ми се допие, намирам няй-близкакта машина за напитки.
Напоследък някои от машините ме карат доста да се двoумя.

От ляво МЛЯКО С КАКАО, от дясно КАКАО С МЛЯКО.
Аз лично разлика не правя, но след като в известната закачка "Ти си направи захар с кафе!" се натъртва на разликата с това да си направиш кафе със захар, може би и млякото с какао има по-малко какао отколкото в какаото с мляко. Поне това беше обяснението, което последно чух по върпоса.
Аз пък все си мисля, че е някакъв маркетингов трик. Неведоми са пътищата маркетингови!
Събирам други версии по въпроса.

Развъдник

2009-09-29T10:43:00.003+03:00

Сядам на пейката в училищния двор. Подранила съм за родителската среща, както и няколко други майки около мен. Палвам цигара (преди това се огледах дали има други) и заедно с другите майки забиваме поглед в неопределеността.
Две от майките си говорят и както винаги се получава на такива пейки, аз се заслушвам с интерес в разговора.
- Да ти споделя, аз имам сега един проблем - едната майка се оглежда притеснително и като се уверява, че всички наоколо я подслушват съсредоточено, продължава да споделя проблема си на другата майка.
- Имаме една костенурка, такава червенобузеста, нали се сещаш? Та тя доста порасна и сега не мога вече да се занимавам с нея. Дали знаеш някой да иска да я вземе?
Клатене на глави.
- Дали в зоологическата градина да пробвам? - продължава да упорства майката.
- Абе аз преди няколко дена видях такива две костенурки в езерото - се включва другата майка след кратък размисъл.
- В кое езеро?! В нашето, в кварталното?!
- Да бе, едната се покатерила на камъните, другата си подаваше само главата.
- Ей, верно ли? Ама те такива червенобузи ли бяха. Щото аз не знам, те ще оцелеят ли.
- Оооо, те се приспособяват.
- Ама през зимата да не замръзнат.
- Няма да замръзнат, ще се приспособят, къде ще идат .... А, ето я наш'та класна.
- Ааа, супер идея ми даде с това езеро...
Двете се отдалечават в лек тръс, а аз оставам да помисля.
Брей, костенурки в нашето квартално езеро, и не какви да е, а червенобузи. А аз вече четири години страдам с едни риби, дето ми ги натресоха като подарък за рождения ден на дъщеря ми. Дали да не ги пусна тях в езерото? Те след като оцеляха в къщи, няма начин да не оцелеят и сред кварталната природа.
И да кажа на дъщерята да стои далече от езерото, щото кой знае, може и някой домашен крокодил да изкочи...
Отпъждам неспокойните мисли за тайнствените дълбини на кварталното езеро и се запътвам към родителската среща.

Полиглот

2009-08-11T20:22:00.000+03:00

Обожаваше да учи различни езици.
Увлечението му датираше още от предучилищна възраст, когато започна да прихваща значението на чуждите думи, които се употребяваха в детските филми. Цял канал с детски филми и все на непознат език!? О как искаше веднага да му присветне и да започне да разбира казаното от филмовите герои. Чуваше някоя дума, предъвкваше я мислено като недоварено телешко и после отиваше да досажда на родителите си да му кажат значението.
Така още преди да тръгне на училище имаше речников запас на анимационнен герой, не много богат, но затова пък достатъчен да си купиш сладолед, ако си на почивка в чужбината или да се сприятелиш с връстник от чуждестранен произход.

И така с времето започна да си търси курсове по други езици.
Всеки нов език започваше да изучава с настървение и с часове можеше да занимава околните с граматиката и правилата.
Вече беше изучил езиците, които се говореха в Европа, половината Азия и се чудеше с кой африкански диалект да се захване.
Учеше с настървение на прегладнял сиромах. Живееше във вихъра на езика два три месеца и когато му се стореше, че е усетил музиката му, адреанлинът спадаше. Гладът за нови непознати думи се събуждаше и той подхващаше нов език.
Много скоро започна да забелязва тънки, почти невидими нишки, които свързваха една дума на един език с подобна по значение дума в друг език. Мисълта му се научи да хвърля невидими мрежи и да съединява иначе различни езици, да ги обединява и да намира възелчетата, където те се пресичаха. Подобно звучене или изписване, и ето ти едно възелче от световната езикова мрежа.
Той потъваше все повече и повече в тази мрежа и си мечтаеше как скоро ще открие корените на истинския, общия език, на който са говорели хората, преди Вавилонската кула. О, да! Той ще е този, който ще проговори божествения език. Ще може да говори с боговете!

Той беше потънал в една все още непреведена вековна книга, седнал в едно закътано ъгълче на бибилиотеката. Вече беше направил мислени връзки между непознатите думи, които виждаше и всички онези, които знаеше. Струваше му се, че започва да разбира значението на едно от изреченията.

Усети мирис на теменужки. Мислите му леко се объркаха. Вдигна глава да се огледа. До него беше застанала най-красивата жена, която беше виждал през живота си. Усмихваше му се.
- Извинете, ако Ви прекъсвам, мисля, че тази книга е за Вас. Библеотекарката ме помоли да Ви я предам - Изящното пръсче на момичето посочи библеотекарката в дъното на залата. - Нали Вие сте я поискали?
Той продължаваше да я гледа с широко отворени очи. Не смееше да си поеме даже въздух. Мислите му бяха пометени от вихрушка. Отвори уста да каже нещо, но нито един изучен език не се появи в съзнанието му. Все едно имаше бели страници в мозъка си. Затова само кимна и взе книгата, без да сваля поглед от прекрасното лице на момичето.
То се усмихна пак, обърна се и тръгна към изхода. Той погледна книгите пред себе си като слепец. Беше го обзело такова вълнение, че даже не различаваше думите написани в тях и учени толкова години. Точно след една минута той се подчини на хилядолетния повик на природата, забързано събра нещата си и в лек тръс се затича да настигне момичето.
"Дано само да си спомня някоя дума за да я заговоря! Няма значение на кой език." - си мислеше той, докато скъсяваше разстоянието между него и прекрасната жена.

*****
Богинята на любовта погледна своя съпруг, главният бог и му рече благо:
- Нали ти казах, че ще оправя нещата.
- На косъм беше - избоботи притеснено съпругът й. - Още малко му оставаше да научи Моя божествен език! Езикът на сътворението и на разрушението. Определено нямаш равна.
- Скъпи, не разбирам твоята параноя. Аз пък винаги се радвам, когато някой от човеците се учи да говори на Моя език. Езикът на любовта.

Осиновяване

2009-06-17T11:05:00.002+03:00

Иска ми се да споделя едно събитие, което ме зарадва неимоверно. В същото време ми се иска да го оставя някак в приятна тайна.

Мой познат осинови дете на 6 години от дом за изоставени деца, и в момента тече процедура по осиновяване на още едно детенце.

Двете деца са от ромски произход. Моят познат не е ром. Не е женен. Но аз съм повече от уверена, че той ще даде на тези деца възпитание, образование, родителска подкрепа и любов.

Не знам какви са му подбудите, пък и не ме интересуват. Надявам се да се запознаем с децата на следващата приятелска екскурзия.

Защо толкова се радвам? Не мога да определя. Просто е хубаво.

Защо искам да пиша за това? Защото много често слушам как бездетни семейства чакат с години за осиновяване. Но се оказва, че голямото чакане е за "бяло" дете. А пък аз си мисля, че няма значение какво е на цвят, а как ще го възпитаваш. Никой не ни обучава за родители... И излиза, че не е толкова трудно да осиновиш дете, след като вече си узрял за подобно нещо. Единственото, което може да те спре да осиновиш дете с ромски произход са само предразсъдъците на обществото.
И с тъжна усмивка се сещам за един случай от детството ми. Имахме едно момче в компанията, за което "доброжелатели" разкриха, че е циганин осиновен от българи. Казвам го по този начин, защото така се говореше в моето детство. Само че той си остана в нашата компания от българи. И нямаше начин ние да го смятаме за по-различен от нас, защото беше възпитан и израсъл сред нас.
И не беше различен. Различни за нас бяха децата, които крадяха, ругаеха, биеха се.

Та за да не се хване някой за погрешно употребена дума: Смятам, че каквото посеят родителите, това ще израстне в детето.

Факт е, че децата от ромски произход изоставени в дом, влизат в категория "нежелани". Трудно ми е да си представя какво е да израстнеш с мисълта, че си нежелан не само от биологичните си родители, но и от останалите семейства, само защото имаш по-тъмен оттенък на кожата.

И сега се връщам на това, което ме радва. Сигурна съм, че моят познат ще е чудесен родител. Защото да родиш дете не се изисква много мисъл. Но да се решиш да отгледаш дете (твое или чуждо) се изисква много желание и обич към децата.

Сигурна съм, че има и други прекрасни хора, заели се да отгледат мургави деца. Защото виждат в тях не произхода, а детето.

Защо ми се иска това да си остане тайна? Защото от момента на осиновяването, тези деца са негови, той е техният родител и те ще имат същия старт в живота, както децата, които не са обременени от мургавия си произход.
И силно се надявам да не се появят дебили, които да разкрият тайната и да направят живота на един добър човек и децата му тъжен и труден.
Нека си остане тайна, защото всички хора решили да осиновят дете, го правят не за медали и слава. И нека си остане тайна, докато обществото престане да слага етикети на децата и започне да подкрепя повече родителите, осиновяващи деца.

Това е. Не знам дали успях да изразя вълненията си правилно.
В заключение само ще помоля да си припомните, колко от вашите бели съученици са станали престъпници. За съжаление аз имам такива.

Затова слагам катинар на устата си по въпроса и с нетърпение очаквам да запозная дъщеря ми с децата на моя познат.
Радвам се, че компанията се разшири по такъв приятен начин. :)

Най-подходящото време

2009-06-11T12:38:00.000+03:00

Г-н Душков се рамърда неспокойно в леглото си и примлясна. Обърна се на ляв хълбок, после направи двоен аксел на дясно и накрая разплитайки чаршафа се закотви по гърб, зяпнал тъмния таван. От отворения прозорец се лееше пискливия глас на фолк певица.
Нощта беше задушна и лепкава.
"Пак тоя серсемин от горния етаж" - си помисли г-н Душков и погледна часовника.
Два и половина през нощта, от горния етаж се чуваше глъч и музика, която не беше много по вкуса на г-н Душков. "Вярно, че е събота срещу неделя, даже си е направо неделя, ама все пак поне да понамалят децибелите." - измърмори г-н Душков.
Той се повъртя още малко, затвори прозореца и се опита да заспи пак. Задушно, да му се не види ...
Отново отвори прозореца, разходи се до кухнята да пие вода и после се хвърли пак в леглото.
От горния апартамент зациклиха на някаква гръцка песен. Г-н Душков издържа стоически пет пускания на песента.
На шестото пускане той стана, донесе дръжката на домакинския парцал и заудря с нея по тавана.
На горния етаж намалиха малко музиката, колкото да се уверят, че някой наистина ги ругае по морзовата азбука. След това избухна дружен смях и музиката се усили отново.
"Поне смениха репертоара" - си помисли ядно г-н Душков.
Той отиде в хола, пусна телевизора и започна да прехвърля каналите в сънен транс.
Отгоре танцуваха и шумяха почти до сутринта.
Към 6 часа г-н Душков се стресна от дрямката пред телевизора и отбеляза, че в апартамента му е тихо."Уф, тея май най-накрая заспаха" - си помисли г-н Душков.
С кръвясали очи той се повлече към леглото. Настани се удобно, затвори очи, но една мисъл се забоде в мозъка му и започна да се завинтва в него все по-навътре и по-навътре. Най-накрая, след половин час въртене, г-н Душков отново лежеше по гръб и гледаше тавана.

******
7 часа, неделя сутрин. Г-н Душков държи бормашина и съсредоточено я насочва към отбелязана с молив точка на стената. Започва старателно да пробива стената. Първата дупка е готова и той спира бормашината. Ослушва се внимателно. След малко отбелязва нова точка на стената и отново пуска бормашината. Втора дупка се появява на стената. Г-н Душков отново наостря уши. И продължава да дупчи и да се ослушва. На петата дупка от горния етаж се чува истерично думкане много приличащо на морзова псувня. Г-н Душков се усмихва под мустак и продължава да пробива дупки в стената. "От кога ги отлагам тея етажерки" - си мисли г-н Душков - "Май сега е най-подходящото време."

Домакински мазохизъм

2009-05-15T16:43:00.003+03:00

Емпирично изследване за степента на мазохизъм при извършването на определени домакински дейности.
Автор: Редова работеща жена.

Никога не съм харесвала домакинската работа. Винаги съм се съгласявала с определения като досадна и неблагодарна.
Сега добавям още едно - мазохистична.

Това определение би паснало най-добре на хората, които въпреки всяка здрава логика могат да заявят с гордост, че харесват домакинската работа.
Веднага си преставям някой да харесва да ровичка и пере мръсно бельо или да отпушва канал на мивка или да бърше последното повръщано от котката (само давам примери).

Тези размисли, разбира се, водят до уточнението, че повечето домакински дейности се правят от машини.
Но не е ясно защо въпреки това усещането за самоизмъчване не намалява.

Фанфари и първо място в списъка с най-важните изобретения на човечеството се полагат на пералнята. Тази сравнително проста по технология труженичка тихичко (до колкото позволява модела) и ненатрапчиво извършва едно от най-отвратителните и вредни за здравето на човек дейности. Прането наистина е вредно за здравето във вида, в който се е извършвал до момента на появата на пералната машина. Имам предвид пораженията върху здравето на перачките, които се нанасят от използвания сапун и целодневното киснене в сапунена вода. Но слава богу времената се менят и сега никоя домакиня не може да си представи обитаваното от нея жилище без пералня. И ергените също. Така че, логично е да си помислим, че прането е сравнително незабележимо занимание. Но както се получава винаги, когато човешкия гений се развихри, простите домакински уреди придобиват такава сложност на използване, която е сравнима с управлението на атомна централа. Например не успях да науча майка ми да борави с последната пералня, заради това че програмите се избират от едно електронно екранче. А пък един познат ми разказваше как си купил последния писък (разбирай модел) на пералните, и как цял ден си говорил с нея. Това съвсем буквално, защото имала електронни везни и ако сложиш неправилните килограми пране или неправилно количество прах, тя ти го съобщавала гласово. Та той си поговорил с пералнята докато нацели.

Независимо от огромното облекчение, за което допринася пералнята (след като сте я настроили и включили), все пак остава досадата да разделяш бялото от цветното, и да внимаваш да не сбъркаш градусите. Защото всяка домакиня е придобила поне един бял косъм в косата си, след като е извадила порозовели чаршафи от пералнята.

Простиране: Сушенето на прането е дейност, която напоследък доста успешно се поема от сушилните. Разбира се пълно щастие няма, и домакинята често впоследствие губи почти целия ден да изглади намачканите дрехи.
Но винаги си остава варианта да се простре прането на въздух. Някои казват, че така миришело на свежо. Не им вярвам, тъй като съм родена и живея в столичен град. Простряното на градски въздух пране обикновено мирише на това, което е изпържил съседа. Но не изключвам възможността за съществуването на села, в които простряното пране може да замирише на съседната борова горичка.
Самото простиране като действие си е определено досадно. Нивото на мазохизъм се вдига при простиране на чорапи и подобни дребосъци. Това определено си зависи от издържливостта на нервната система на домакинята. Винаги съм се впечатлявала когато видя балкон с пране, подредено върху въжето по големина в низходяща редица. Т.е. от ляво на дясно - кюлотите на дядо, парашутени гащи на баба, боксерки на тате, бикини на мама, ританки на бебе като многоточие до края на въжето. Да се занимаваш с подобен род подреждане за мен си е чист мазохизъм.

Следващата интересна машина, която напоследък предизвиква изненадващи мисли за домакински мазохизъм е прахосмукачката.
Мисля, че висотата на този уред бе достигната в момента, в който бяха изобретени хартиените торбички. От тогава насам, производителите на прахосмукачки в надпредвара за по-високи продажби започнаха да измислят куп модели, които водят само до деградация на уреда. Имам предвид прахосмукачките с прозрачни пластмасови контейнери вместо торби и прахосмукачките с воден филтър. Но за сметка на това увеличават усещането за мазохизъм при използването на уреда.
За мен боклукът си има природен кръговрат (като при водата). Аз изчиствам боклука от стаите, той попада в торбичката на прахосмукачката, после торбичката се изхвърля в кофата, кофата в големия контейнер, там някъде по пътя от контейнера до сметището боклука ми се разпилява, детето или кучето минават през разпиления прахоляк, влизат вкъщи, боклукът се връща и победоностно се утаява върху килима.
Разбира се този кръговрат има безброй вариации, като например чужд боклук може да попадне в моята къща и обратно. Или пък често ми се случва да намирам непознати предмети в къщи, за които не мога да си представя съзнателно да съм ги внесла, просто защото стават единствено за боклук.

Мисля, че след като обясних за кръговрата, бих нарекла чистенето Сизифовски труд. Да чистиш и да знаеш, че на следващия ден пак ще е точно толкова мръсно изисква волско примирение.

Да се върна на прахосмукачката. Представете си сега, че докато сте потънали в нерадостни мисли за смисъла на почистването, допълнително ви се налага да съзерцавате колко болкук се е събрал в прозрачния пластмасов контейнер. И не само колко, ами и какъв точно ...
Също така не сте лишени от удоволствието да разгледата много подробно съдържанието на боклука докато изпразвате пластмасовото контейнерче в домашната кофа за боклук. Много е удобно, в случай че премислите за някой от боклуците ...
Прахосмукачката с воден филтър е малко по-щадяща домакинската нервна система. Даже съм сигурна, че все ще се намери някой, които да каже, че му е интересно да сравни колко е замърсена водата при почистване на две стаи.
Единственото до което довеждат този тип прахосмукачки е почти всекидневно чистене и чудене, защо боклукът в контейнера е едно и също количество.
Така че, нека сме благосклонни към прахосмукачките с хартиени торбички, които ни оставят да тънем в щастливо неведение какво ръсим всеки ден около себе си.

Готвенето може би е най-спорната дейност по отношение на любов и омраза. Може би защото никога няма готвене в чист вид. Винаги е съпътсвано от помощни дейност като чистене на ориз, рязане на зеле, използване на огромно количество чинийки и прибори, които в последстви трябва да бъдат измити. Ако ми дадат всички приготвени продукти за готвенето, аз ги сготвя и после зарежа кухнята все едно бомба е паднала там - ето това е забавление. Така обикновено готвят татковците. Мамите, за сметка на това пък побеляват от ужас, когато таткото заяви, че ще ги отмени в кухнята. Това беше лирическо отклонение. Идеята ми е, че готвенето всъщност трябва да се разглежда от няколко страни:
1. Приготвянето на продуктите, което включва миене, изчистване, кълцане и подобни - поносимо;
2. приготвяне на храната - весело (особено ако има и непредвидени инциденти);
3. разчистване на готварския панаир - малък ужас;
4. сервиране на масата - не много досадно;
5. Откритието, че семейството е излапало приготвената храна без вас, докато вие сте сновали между кухнята и трапезарията за да осигурите техния конфорт - безценно.

За останалите дреболии, които се извършват всеки ден в едно домакинство, ще оставя вие да си прецените сами. Само ще отбележа, че оправянето на леглото е едно циклично повтарящо се действие, което става само за въвеждане на дисциплина в казармата. А пък до сега не съм чула някой да му харесва в казармата.

Наелектризиране

2009-04-15T20:32:00.005+03:00

Бях си обещала да не се ядосвам за глупости, но историята продължаваща вече половин година определено ме извади от равновесие. И предполагам, че гняв срещу глупостта на цяла фирма (корпорация, монополист) скапва настроението и живота на огромно количество българи.

Историята е за ЧЕЗ.
Може би веднага се сещате за тримесечното отчитане на електромерите? Не, оказва се, че батакът в системите за отчитане на ЧЕЗ е толкова дълбок, че тримесечното отчитане добива големината на малка капка в морето от тотални неуредици, липса на професионализъм и глупост на управляващите (менажиращите) електро компанията.

Историята започва с въвеждането на тримесечното отчитане в едно близко до София селце. Инкасаторката на селото, която до този момент съвестно си е вършила работата най-вероятно е съкратена. Честно казано не съм се интересувала как е процедирала ЧЕЗ, но това не е важно в случая за историята. На мястото на селската инкасаторка са сложени някакви момчета инкасатори от близкия областен град, които би трябвало да идват веднъж на три месеца в селото и да отчитат електромерите.

И сега интересната част.
Инкасаторите идват веднъж и тъй като в селото половината от населението е приходящо, в повечето къщи няма хора да ги чакат. По принцип няма пречки инкасаторите да отчетат електромерите, които са изнесени извън къщите. Новите инкасатори обаче не успяват да отчетат нашия електромер, защото не знаят на чие име се води.

И така половин година. Питате се какви сметки получаваме ние? Ами никакви. Някой в ЧЕЗ отчита някакви измислени стойности за потребление на всеки три месеца, тъй като не е получил реалните данни от инкасаторите. Тези измислени стойности са по-малки даже от прогнозните и в ЧЕЗ решават, че имат да ни връщат пари. Нещо от сорта на 61 лева.

И сега да обясня механизма на "връщане на надвзетите" пари. Два месеца фактурите са за по 10 лева, които ние не плащаме, после още веднъж електромерът е отчетен според фантазията на съвестен сътрудник, от там малко се изравняват сумите и още два месеца по 8 лева. От клиентския център на ЧЕЗ (ония дето вдигат денонощния телефон) обясниха да не чакаме плащане до нова година, щото имали да ни връщат. През капкомер бих добавила аз.
Тамън да се задействам и да ходя до великия им център на Сливница, когато дойде нова година, ново изравнително отчитане и най-накрая отчетоха правилно електромера. И то не защото са много съвестни, просто ги изловихме от засада.

Мистерия номер 1: Електромерът, както всички знаем има номер на апарата, ИТН и абонатен номер. Това са цели три числа, по които би трябвало еднозначно да може да се определи кой е електромерът. Защо инкасаторите не отчитат електромера по номера на апарата, който е написан на самия апарат? Ами питат за името на абоната? И защо след като ЧЕЗ не получават никакъв отчет за този електромер, не им светва червена лампичка, че инкасаторите не са си свършили работата, ами някой тихомълком подмита лайната под килима?

Нова година - нов късмет. Платихме изравнителната сметка януари месец. Соленичко, но поне знаем че е за половин година неправилно отчитане. И пак ни се свърши късмета.
Платено е според отчетената реално изразходвана енергия. Имаме си и две следващи прогнозни сметки. Първата е платена прилежно на каса в селото, за всеки случай, за по-сигурно. За следващата решавам да проверя все пак какво е състоянието през сайта. Честно казано не помня наизуст колко трябва да плащам. И какво откривам там.

Според ЧЕЗ още януарската изравнителната сметка е надплатена с 5 лева. Ние сме платили точната сума, която е поискана според отчета. Фактурата може да се види в системата им. В някакъв момент от времето ЧЕЗ решават, че са ни поискали 5 лева повече!?

Мистерия номер 2: Изравнителната сметка отчита реално изразходваната енергия. Как така някой решава, че сме платили 5 лева повече? За неразбралите до сега натъртвам. Фактурата е ИЗРАВНИТЕЛНА. Би трябвало да изравни и да изчисти всякакви разлики получени при междинните плащания. Изразходвали сме толкова според електромера и трябва да платим толкова. И ние сме го платили.

От там нататък батакът става още по-страшен.
ЧЕЗ се чустват "виновни", че са ни ощетили с 5 лева и затова решават да намалят следващите прогнозни сметки с по 5 лева. И двете... общо 10 лева.

Пак според фактурата, която са ни изпратили, и същата виси в онлайн сайта им от нас се е искало да плащаме 2 месеца по 41 лева. И някакъв божествен пръст е записал допълнително, че всъщност ние трябва да платим на каса 36 лева.

Аз се озъбвам и започвам да тормозя пак денонощния телефон на ЧЕЗ. Искам да уточня, че се озъбих преди да разплета цялата история, като видях справката в онлайн сайта. Операторът изнервено ми преповтори цялата операция няколко пъти, защото аз отказвах да разбера за какво става дума. На моя въпрос до кога ще ми ги връщат тея 5 лева, които всъщност не трябва да ми връщат, той отговори с едно заучено изречение, че мога да отида да си ги поискам от техния център за клиенти. Аз съответно казах, че не искам да си ги взимам и не разбирам защо смятат, че съм платила повече при положение, че според ИЗРАВНИТЕЛНАТА сметка това е реалната сума. От другата страна получих едно доста объркано обяснение за някакъв файл, който в момента е в Банката и се обработва от Банката и ЧЕЗ не можело нищо да направи. (Повярвайте ми, човекът наистина изговори "Банката" с главно Б...). Когато попитах каква е тая банка, какъв е тоя файл и как така ЧЕЗ не може да се добере до някакъв мистериозен, но явно много важен файл (един!), човекът се изнерви и отново започна да каканиже изречението за това как мога да си поискам петте лева от клиентския им център.

Мистерия номер 3: Ще се изненадате, но въпросът който ме вълнува е - Кой така нагло си позволява да промени с 5 лева сметката, която е реално отчетена и пресметната според тарифите?
С това се обезсмисля отчитането на електромерите въобще като дейност, пък била тя веднъж на три месеца!

И защо ЧЕЗ наемат баталион нещастни хорица, обучават ги какво да отогварят в критични ситуациии, и като резултат никой от тях не може да обясни от къде се получава разликата от 5 лева?

Та реших да напиша цялата история за да си излея душата. Определено действа успокояващо, та даже докато го писах ми стана и смешно.
Не желая да се занимавам с никакви комисии за правата на потребителите и прочие. Нито една от тях до момента не е показала и 1% успеваемост в разрешаването на подобни проблеми. Разбира се имам си и документи и снимани екранчета от онлайн системата на ЧЕЗ.
И тъй като смятам, че подигравката върши много повече работа, ще продължавам да следя историята със сарказъм.
А вие преценете колко безумно тъп трябва да бъде човек, за да създаде такъв батак в една система, която би трябвало да облегчи собствената му работата му, пък и да задоволи клиентите на фирмата.

И сега за наистина искушените в математиката и други точни науки, а пък и за тези които не са разбрали много от обясненията - нагледна илюстрация:

Единица за смисъл

2009-01-29T18:49:00.002+02:00

- Алооо, можеш ли да говориш?
- Да, кажи.
- А бе ти защо не си вдигаштелефона?
- Как така не го вдигам? Ти звънял ли си ми?
- Търсих те няколко пъти... И ти не вдигаш. За какво ти е телефона, след като не мога да те намеря.
- Добре де, за какво си ме търсил?
- Ами знаеш ли за какво?
- Не, кажи.
- Да те питам, дали си взела детето от детската градина.
- В осем часа вечерта ли се сети да ме питаш?
- Ами ти не си вдигаш телефона ...
- Да, защото не съм го чула.
- Добре де, взе ли детето?
- Разбира се че съм го взела, ако се беше прибрал на време щеше да знаеш.
- Ами трябваше да ми звъннеш за да ми кажеш. Да не се притеснявам.
- За какво се притесняваш пък ти? Нали аз взимам детето всеки ден.
- Добре, айде че ми падна батерията и телефона ми писука.
- Кога се прибираш?
- Ами не знам. Батерията ми пада...
- Добре, айде чао.
- Чао

Емпатия

2009-01-27T19:45:00.002+02:00

Нещо ставаше с нея от нова година насам. Вече беше късна есен, а тя беше преболедувала почти цялата година.

Лекуваха я няколко различни лекари с различни специалности, без ефект. Последният се опита да я отрови с някакво лекарство. Тя повръща два дена в къщи и престана да го пие, защото се уплаши за живота си
.

Болеста я връхлиташе внезапно. Нямаше предупедителни болки. Просто влизаше в някоя стая в офиса и й прилошаваше. Веднъж бяха тръгнали на обед с колегите, пресичаха оживена улица. Един таксиджия се засили покрай тях и извика през прозореца си:

- Ей, дебелак! Къде си тръгнал бе идиот.

Пълничкият й колега се развика след него. А тя се сви на две. Болката преряза корема й на две и в очите й се разляха лилави точки. Подпря се на колегата и се дотътри до тротоара. Седна и когато болката премина, усети безкрайна тъга и притеснение. Колегите се въртяха около нея.

През пролетта откри че се чуства добре само в парка. Всяка обедна почивка сядаше в парка на една пейка и просто гледаше. Децата, които играеха на близо явно я успокояваха. Най-хубаво й ставаше, когато покрай нея минеше някоя влюбена двойка. Не й се връщаше в офиса.

Беше се отчаяла. Вървенето по улиците се превръщаше в мъчение с непредсказуеми обрати. Седенето в ресторант можеше да бъде нарушено от силен световъртеж, точно в момента, в който дочуеше някой да се кара на съседната маса.

Един ден тя вървеше по улицата и някой й извика:
- Хей момиче, мисля че се познаваме
Тя се обърна и видя една пълничка баба, която я следваше. Имаше здрав тен и румени бузи. Със сигурност не се познаваха.
- Знаеш ли от какво си болна? - бабата изстреля толкова бързо последния въпрос, че тя успя само да си отвори няколко пъти устата като риба на сухо.
- Явно не знаеш... Нищо, аз знам.
Тя продължаваше да мълчи. Само повдигна едната си вежда за да покаже, че може би е заинтригувана.
Бабата продължи:
- Ти си много силен емпат. Ти физически усещаш чуствата на хората около теб. Когато те са ядосани или сърдити или мразят, тебе те боли. Когато са щасливи, радостни, влюбени, ти също си здрава и щастлива - бабата говореше бързо, изпя всичко като припев на някаква фантастична песен.
- А ти пък коя си? - успя да попита тя.
- Мммм...., хмммм, може да ме смяташ за феята на емпатите - бабата се изкиска.
- Това е несериозно ... - тя обърна гръб и си тръгна забързано.

Странно, но бабата не я последва.

Колкото и да се опитваше да не мисли за случката, тя не можеше да се отърве от напевния глас на бабата.
Тогава реши да пробва обратното. Седна една вечер в къщи и поразмисли върху казаното от бабата.
"Добре, мога да проверя дали бабата е права".
Тя си набеляза план. Първо трябва да намери място където има много гняв или омраза. Следващата сутрин се качи в автобуса в час пик. Наложи се да слезне още на следващата спирка с треперещи крака и да намери много бързо закътано място, където да повърне. "Дали не е от задуха в атобуса?" запита се тя и продължи с опитите. Опита се да пресече голяма улица. Разбира се не искаше да се самоубива, избра улица с повече движение, но с пешеходна пътека. Вдигна високо глава и стъпи на пешеходната пътека. След две минути седеше на отсрещния тротоар и трепереше. Клаксоните заглушиха всичките й възприятия с изключение на физическата болка някъде дълбото в мозъка й. Нямаше нужда да разбира какво й викаха от прозорците на колите. Тя го усети с всяка клетка на тялото си.

Едвам се изправи и забеляза малка тиха градинка между къщите. Шмугна се там и седна на пейката. Тялото спря да трепери и тя загледа гълъбите, които я наобиколиха. Гледаше ги в транс и се питаше къде може да намери любов и щастие за да провери останалите думи на бабата.

Сети се за майките с децата в парка. Изправи се и бързо се засили натам. Имаше няколко премеждия по пътя си, но ако видеше по пътя си някой сърдит, намусен човек, гледаше да го заобикаля от далеч.

Скоро стигна до парка. В момента в който навлезе под клоните на първите дървета, приятна топлина се разля по тялото й. Потърси с поглед детската площадка. Почти изтича до нея и се настани на най-близката пейка. В съседство се оказаха две майки със спящи бебета в количките. Двете си раменяха разкази за бебоците и се смееха. Тя направо започна да се опиянява от щастието, което попиваше. Остана така докато майките не си тръгнаха.

Дните минаваха, а тя не можеше да намери спокойствие. Не можеше да измизсли лек за болестта си. Научи се да прекарва цялото си свободно време по парковете.

По някое време забеляза един и същи приятен младеж да сяда винаги на съседната пейка. Търпя присъствието му мъчаливо известно време, но после любопитството взе връх и тя изненадващо за самата себе си един ден просто стана и отиде да седне до него.
- Преследваш ли ме?
- Ами не, но ми харесва да те гледам. Излъчваш топлина и спокойствие - младежът се усмихна.
Тя го загледа и почуства нещо ново и непознато.
- Как ме откри? - тя не повярва, че някой може просто ей така да се вгледа без причина в друг човек.
- Ами една приятна възрастна дама обърна вниманието ми към теб.
Тя се размърда на пейката леко притеснено.
- А случайно да си я попитал за името й?
- Не, но тя каза, че е съдбата. Много странно се смее тази жена. Не ми каза и твоето име. Аз съм Георги. А ти как се казваш?
- Любов, но можеш да ми викаш Люба. Ще ме изпратиш ли? - тя се усмихна, хвана го под ръка и двамата тръгнаха по улицата.

За първи път тя измина целия път до вкъщи без да усети болка нито веднъж.

Лекарски истории

2008-12-12T17:33:00.000+02:00

-- 1 --

Митко си играеше с една метална кутия от консерва. Майка му го беше изпуснала за малко от поглед и той се възползва от придобитата свобода да пипа всичко по земята. Кутията беша лъскава и това привлече вниманието му. Майка му се стресна, когато чу силен рев. Тя изтича при него и той със сълзи на очите протегна малката ръчичка. В дланта му се беше забила метална стружка от консервната кутия.

Майка му веднага го метна на рамо и се затича да вика бащата. Запалиха колата и изхвърчаха към личния лекар.

Личният лекар се намръщи, когато разбра за какво става дума.

- Вие не можахте ли да го извадите? - попита той майката.

Майката се изненада и отвърна:

- Ама как така да го извадя? С какво? Не трябва ли да се промие с нещо?

- Ами нямате ли спирт в къщи? Взимате пинсети и го изваждате. После намазвате със спирт. - докторът продължаваше да се муси.

- Ама как така ще го правя това в къщи? Ами ако потече кръв или нещо друго се случи?! - гласът на майката се сдоби с пискливи истерични ноти.

- Аз тука не мога да направя манипулацията, защото нямам подходящи инструменти! Отивайте в Пирогов!

Майката затръшна с яд вратата и колата се засили към Пирогов.

В Пирогов лакарите се стъписаха.

- Защо идвате при нас?! - обля ги с леден глас дежурната лекарка.

Майката разказа как личния лекар я е изгонил, заради липса на инструменти.

След това се наложи да изслуша всякакви ругатни по адрес на личните лекари.

Но стружката беше отстранена и ръчичката беше излекувана.

-- 2 --

Прилоша й изневиделица. Мъжът й се притесни. Почти я пренесе на ръце - последните метри до колата.
Докато той палеше колата тя само имаше сили да измърмори: "Тоше, късно е, няма да хванем доктора". Той не й обърна внимание и натисна газта на овехтялата ладичка.
Бяха в кабинета на личния лекар. Тя се строполи върху стола. Имаше чувството, че плува. Всичко се размазваше пред очите й, отворения пасианс на лекарския компютър, часовникът показващ 18:20, сърдития поглед на лекаря. Той вече беше съблякъл престилката.
- Съжалявам, но работното ми време свърши. Отивайте в спешния кабинет на Н-ската поликлиника.
По бузите й потекоха сълзи и тя се остави мъжът й да я завлече обратно до колата...

-- 3 --

- Знаеш ли, че съседа от 3-тия етаж е починал миналия ден.
- О! Колко тъжно... От какво почина?
- Беше дълго време болен от диабет. Много тежък диабет. Последно беше в болницата миналия месец. Там като го видели, че е на умирачка, го изписали. Пък и му свършила пътеката.
- Ами те така направиха и с баща ми. От левкимия почина човека.
- Аз бях чувала, че някои даже не искат да ги приемат в болницата. Като ги видят, че са много болни ги връщат, да си умират в къщи.
- Сигурно за да не харчат пари да се грижат за тях. Да има лекарства за тея дето могат да се излекуват.

- Ама те от къде знаят, кой може да се излекува и кой не. Само Господ знае, а те са лекари, дали са клетва да лекуват...

-- 4 --

Донесоха й бебето на втория ден. Беше раждала със секцио и трябваше да се възстановява от операцията. Сестрата от родилното вкара в стаята няколко бебешки легла на колелца и ги заряза по средата на стаята. Тя се вдигна с труд от леглото, болеше я обаче бебето писукаше в едното легълце и тя впрегна целия си майчински инстинкт за да стигне до него. Същото направиха и останалите майки от стаята.
Когато успяха да се настанят обратно по леглата гушнали скъпоцените вързопчета, те се спогледаха.
Една майка смело извади гърдата си извън нощницата и бебето й засука. "Явно й е второ" - помислиха си другите и започнаха да я наблюдават внимателно и да правят същото.
Но всяко бебе си беше с характер. Едно се впи като пиявица, друго обаче като усети майчиното сърце, се успокои и заспа без да обръща внимание на примамливата бозка. Майката се шашардиса. Другите майки с повече опит започнаха да дават съвети. "Ощипи го леко по носа." "По бузките, по бузките." Обърканата майка събуди бебето и то ревейки най-накрая засука. Радостта не беше още стихнала, когато главата на бебето се отдели от гърдата и то отново заспа.
Майката минаваше през кърмаческите неволи на всеки 3 часа. На третото кърмене помили една сестра да й помогне и да покаже как се кърми. Сестрата се фръцна и заяви че няма нищо сложно и нека майката да гледа другите как кърмят. И избяга по сестринските си работи.
Майката не се примири и се опита да намери дежурния лекар. След половин час се върна в стаята със сълзи на очите. Другите майки веднага я заразпитваха какво е казал лекарят.
- Каза ми да купя един стек маркови цигари и някакъв алкохол и да го дам на сестрата. Тя щяла да ме научи как да кърмя.
Майката подсмръкна и отиде да се обажда на таткото.

******
Героите в разказа не са измислени и всяко съвпадение с реални лица е съзнателно търсен ефект.
******

Смисълът

2008-10-15T17:30:00.005+03:00

   Бяха седнали в градината на ресторанта. От близкия парк до тях долиташе приглушена глъчка на играещи деца.
   Беше почнало да се стъмва. Фенерите светеха приглушено, колкото да се ориентираш, къде ти е чинията.
   Те бяха потънали в разговора и пийваха.
   Момичето забеляза бабата, когато тя нагласи кофата с цветя върху стълбите към градината. Беше една такава нисичка, колкото едно десетгодишно дете. Клатушкаше се между масите на кривите си крака и предлагаше букетчета. Мина и покрай тяхната маса. Те я отпратиха.
   Бабата се движеше като безплътен дух между масите. Не досаждаше. Тихо питаше дали някой иска букетче. Един татко, излязъл със семейството си на вечеря, се смили над нея и подари букетче на жена си. "С един куршум два заека" - си помисли момичето, докато с едно ухо слушаше събеседника и наблюдаваше бабата.
   Бабата приключи с обиколката. Подреди останалите букетчета в кофата си. С охкане се спусна по стълбата.
   Момичето не издържа и възкликна.
   - Ох, тази баба къде е тръгнала с тея цветя? Гледай я, едвам ходи.
   Момчето без да се замисли отговори.
   - Сигурно това изпълва със смисъл деня й и я държи права.
   Момичето се загледа в гърба на бабата, която клатушкайки се потъна в сенките на парка.
   С какво ли щеше да осмисля деня си тя, когато остарее?

Органично продължение

2008-10-08T11:41:00.000+03:00

Вчера опитах от органичното кисело мляко.
На него се натъкнах по време на седмичното пазаруване в голям софийски магазин.
Беше подредено на стелаж с гордо мъдреща се табела "Bio-Organic" или "Organic-Bio", не си спомням точно.
Освен киселото мляко на този стелаж открих следните интересни продукти:
Органик Йогурт (Yogurt) - честно казано винаги съм се затруднявала да определя какво точно означава йогурт, още от както думата навлезе в българския език, внесена от хан Аспарух в една реклама. Едно време си мислех, че това е еквивалента на киселото мляко в държавите, където няма такова. Ама сега вече не знам какво е.
Органик краве сирене с цена около 14 лв за килограм ...
Органик яйца от свобоно живеещи кокошки. 4 пъти по скъпи от яйцата на кокошки затворнички.
От този богат избор реших да опитам само киселото мляко. И то само една кофичка, защото беше 4 лв.
Хареса ми. Имаше приятен и плътен киселичък вкус. Изядох половината и оставих другата половина за експерименти.
Ако е истинко, кисело мляко би трябвало да вкисне по най-бързия начин. Малко се озадачих от срока на годност на етикета, който предполага трайност две седмици след като го купих. Затова сега ще го чакам да вкисне.
Как се проверя дали яйцата са от свободни кокошки? Това не знам.

Organic mania

2008-09-29T12:11:00.002+03:00

Настъплението на органичните. "Органичните какво?" - ще попита някой. Да знаете, че "храни" не е правилният отговор.

Никога не съм предполагала, че органик истерията ще успее да пусне коренчета в нашата толкова натурална България. С усмивка слушах едно време разни американци, пристигащи за няколко дена в България, как настървено си поръчват шопска, мешана, овчарска, родопска и тем подобни салатени разновидности. За закуска, обед и вечеря. Също така с дълбоко учудване посрещах техните обяснения, че в Америка такива хубави домати можели да се намерят само в Органик магазините. И стрували скъпо... Това американец да каже, че някаква храна му е скъпа...

След това започнаха да пристигат притеснителни сведения от Русия. Друг световен гигатнт, започнал да затъва в спорове по въпроса за Органик храната. По едно време прочетох, че австралийците отдавна са пощурели, но това го отдавам на силната радиация.

Органик фоод (Organic food) в превод на български означава "органична храна". Справка в английската уикипедия ни учи, че това е храната направена от продукти, които са отгледани при определени условия. Например, да са отгледани без използване на пестициди, изкуствени торове и други подобни химикали. Много важно условие също е тези продукти да не са генно модифицирани.

Аз нямам нищо против разбира се зеленчуците, които ям да не са пълни с отрови. Даже предпочитам да не са.
Обаче казусът за генните модификации малко ме обърква. Според мен всяка кръстоска на различни сортове се явява такава генна модификация. А пък това си е основната работа на пчелите, пеперудите и всички други насекоми. След като изчетох огромно количество спорове по въпроса, все още не съм изяснила позицията си.

Уточнявам, че под термина генна модификация се има пред вид целенасочено променяне на генотипа на растението или животното за постигане на по-бързи резултати. По просто обяснено - пчеличките и пеперудките ще създадат покрай опрашването нов сорт за милион години. Ние хората можем да го направим за една година. Това което хората правят е генна мутация и строго се порицава от органик маниаците. И точно тук е пънчето, което ме спира да заема страната на органиците. Ами това което ядем в момента, било то отгледано в собствената градина на село, от векове вече не е пъвичният сорт, от който е тръгнало всичко. Всички житни и бобови са отдавна модифицирани съвсем насилствено и целенасочено, за да могат да се отглеждат и на по-студено, и на по-топло и на по-бедна почва и на по-богата.

Нека се върнем един век назад и се заемем със селско стопанство. Засаждаме картофи, малко царевица, домати, краставици, но най важното е пшеницата. Всички картофи в селото се разболяват от някаква картофена болест (не съм специалист). Годината е много суха и пшеницата дава много малко добив. Оставяме десет членното семейство да гризе кочани царевица. Доматите ги изяжда колорадският бръмбар, който поради липса на картофи се е прехвърлил на роднините им. След няколко подобни години в селото пристига един човек, който казва, че е създал сорт картофи, които не ги лови мана и бръмбари. Селяните му се радват безкрайно и купуват семена от новия сорт.
Мисля, че всеки знае историята нататък. Никой не е безгрешен. Пестицидите са прилагани с най-добри намерения. Предполагам, че всеки градинар е изпитвал огромна радост, знаейки че отровата, която пръска в градината си, отнася на оня свят цялата популация попови прасета. Но е хубаво, когато хората се учат от грешките си.

Така че идеята да се спазват някакви правила при отглеждането на храната е доста добра и здравословна.

За съжаление, както почти всяка добра идея в нашия свят и тази започва да се превръща в нещо много гнило, когато хората усетят, че може да носи много пари.

И така в момента вече се вихри Органик манията.
Терминът органик все още не е преведен подобаващо на бългаски. Органична храна звучи като тотална тафтология. Може би ни се е случвало в детството си да хапнем нещо неорганично, но това е по-скоро болезнено изключение.

С огромно любопитство си купих първите домати, които имаха красив бял надпис "Organic - чиста продукция от България". Тъй като беше май месец, нямаше как да не се досетя, че са от парник. За мен нещо израстнало в парник не е от най-чистите продукти, но на фона на турските домати с вкус на кашон, тези поне леко накиселяваха.

След това се натъкнах на хляб органик. Тук вече трябваше да помисля. Хлябът се прави обикновено от много малко и много прости съставки. Някак си не можех да възприема идеята, че обикновеният хляб, който ям всеки ден не е органик. Сигурно става дума за пшеницата, бодро си помислих аз. И може би за водата. Само къде са намерили не генно модифицирана пшеница е интересно. Тя трябва да е адски скъпа, а цената на органик хляба не може да е много висока, защото никой няма да го купи. Това е народопсихология.

Следващите напъни на органик манията на нашия роден пазар забелязах по време на рекламите. Органик крем за вашата кожа. От органик краставици. Леле, колко ли краставици са нужни за подобен крем. Значи аз ще ям мукавени испански краставици, но затова пък кожата ми ще е напоена с първокласна органична краставица! В рекламата не се казваше, че е българска.

Търговците в световен мащаб яхнаха това ново органично конче и отдавна вече са минали в следващо измерение на Органик "нещата". Имат си Органик вода (http://www.organicsaustraliaonline.com.au/category516_1.htm) и органик тоалетна хартия от чист памук ... (http://www.nigelsecostore.com/acatalog/Organic_Cotton_Toilet_Paper.html).
Най-последно предложение - "100 % Organic Software" (100% органичен софтуер). Който не вярва, може да чете тук (http://www.mozilla.com/en-US/firefox/organic/)

Както вървят нещата, етикетчето "Organic" вече може да бъде залепено на всяка кутийка. Аз например мисля да си залепя етикетчето от доматите на тоалетната чиния. "Organic - чиста продукция от България", как гордо звучи...

Между другото сред многото Органик предложения има и доста смислени. Но те някак потъват в рекламната истерия, и както винаги идеята бива опорочена. Това се получава, когато хората забравят за истинската цел на това, което правят.

В случая с храната най-важното за всеки е следното:
Да ядете храна, от която да не се отровите или разболеете. Дали е полезна за вас или не, това може да ви го каже само диетолог или алерголог.

За сега аз лично не виждам никаква полезност от това да купя нещо маркирано като Органик. Виждам само една мода, която ще отшуми в момента, когато производителите отчетат загуби.
Когато пазарувам, чета много внимателно етикетите, обаче въпреки това никога не съм сигурна дали написаното на тях е вярно. И никой не може да ми го гарантира.
Даже ако си отглеждам доматите собственоръчно, пак не мога да съм сигурна дали не са поели от заразената почва мръсотията на близкия Кремиковци например.
А и както се убедихме покрай кризата с боклука, домати най-добре виреят върху отпадъците. От това по-органик, здраве му кажи.

Каквито и етикетчета да слагаш, проблемът е много по комплексен и решението му зависи от всички хора на земята, а не от купчинка маниаци.

Панелката

2008-09-16T16:20:00.006+03:00

"Ако стените можеха да говорят..."

Стените сигурно не, но аз мога. Всички си мислят, че само родовите къщи, просъществували повече от век имат какво да разкажат. Аз пък имам толкова за разказване за панелаката, в която живея от ... както се помня. А се помня горе долу от 5-6 годишна. Което прави вече повече от 30 години. Няма даже и половин век.
Какво ли интересно могат да разкажат стените на един панелен апартамент? Зависи, дали е бил късметлийски и там са живели радостно и спокойно, или е бил прокълнат и в него никой не е бил щастлив и не се е задържал за дълго. Ако ви е интересно, какво ще разкаже вашето жилище, само долепете ухо до панелената стена и слушайте.
На мен винаги ми е интересно и аз слушам вече толкова години.
****
Когато се нанесохме в апартамента на първия етаж, за нас нямаше особена промяна. В Съветския Съюз живеехме в абсолютно същия апартамент, в абсолютно същия блок. Предполагам, че този факт е бил решаващ, когато баща ми е трябвало да избере измежду две предлагани му жилища. Съвпаденията не свършваха до тук. Пред новото ни жилище се довършваше детска градина, близнак на детската градина, която аз гледах всеки ден от прозорците на жилището ни в СССР. И ей така просто, независимо от безбрежното разстояние, което прелетяхме за да дойдем от Москва до София, ние заживяхме в същия панелен апартамент, със същата детска градина отпред. Според мен си имаше някои плюсове. Обзавеждането, което моите родители довлякоха от СССР, си застана на местата и ние заживяхме на новото място.
****
Първите съседи, с които се запознахме беше семейството на леля Стефка. Живееше с дъщеря си Цецка и мъжа си. Не му помня името. Леля Стефка беше тартора в семейството, и както се очертаваше, и във входа. Тя знаеше всичко за всеки в околността, водеше изключително пълноценен социален живот и съвсем логично беше първата, която нахълта в къщи с важната мисия да ни представи пред общността на входа.
Аз бях представена на дъщерята Цецка и бях оставена на произвола на съдбата, говореща само руски език. Цецка разбира се никак не беше очарована. Намусената физиономия беше много красноречива.
Малко по-късно бях изкарана при децата пред блока. Нямам идея как съм си комуникирала с тях, обаче тъй като бях един много подвижен скакалец, бях приета с възхищение, когато успях да си вдигна крака толкова високо, че да се преборя със седма позиция на ластика. Седма позиция на ластика, това е когато ластикът е вдигнат на нивото на главата ти. От там нататък българският език си дойде някак от самосебе си.
****
Леля Стефка беше клюкарка по душа. Научавахме от нея всички текущи новини свързани със съседите. И тя и мъжът й бяха от някакво село, дошли да работят в София. Мисля, че мъжът й работеше в "Кремиковци" или в някакво друго много вредно за здравето предприятие, защото се пенсионира по болест много рано.
Пушеше като комин "Стюардеса". Лично съм му купувала, тогава все още в кварталния магазин познаваха почти всички от околността и трябваше само да кажеш, че цигарите са за татко ти или за чичо еди кой си. Той много рядко излизаше, предпочиташе да седи в къщи на балкона.
Леля Стефка можеше да меси. Даже се опита да научи майка ми как да меси питката с късмети. То тогава я месехме за нова година.
Апартаментът, в който живееха тримата беше едностаен. Тесничко им беше, особено когато Цецка порасна. Леля Стефка вложи сърце и душа да си издейства по-голям апартамент, заради инвалидността на мъжа си. Тамън получиха четиристаен в съседния нов квартал, преместиха се и мъжът й умря. Леля Стефка идваше няколко години подред след това да лепи некролога му на входа. После забравихме за нея.
В тяхната гарсониера се смениха много семейства, но нито едно не остана много дълго. Една баба завърши земния си път там. После семейство с бебе, живя за малко там. Какво да го правиш, малка гарсониера, има си някои предимства, като това, че се намира над абонатната станция на парното. През зимата ставаше безобразно топло, толкова, че можеш да печеш филийки хляб на радиатора. Но както и да го гледаш, по размер става само за самотен човек. А самотните носят само тъга, която се впива в панелните стени.
****
До нас живееха мъж и жена в златната възраст. Бяха известни с това, че мъжът обожаваше да се разхожда по долни гащи (парашутки) на балкона си. Тогава дърветата бяха токущо засадени и всички минаващи в района и от съседния блок можеха свободно да се любуват на тази гледка. Той не се трогваше особено от интереса. Не знам дали леля Стефка им беше правила забележка, каквато си беше устата, но със сигурност не пропускаше да ни уведоми за поредното излизане на съседа по гащи на балкона и да обсъди, как не го е срам да си развява дреболиите пред погледите на хората.
Те се пренесоха да живеят на друго място и апартаментът си остана общински. През него преминаха две семейства цигани. Различни, като небето и земята. Едното семейство с много деца. Никога не успях да им хвана бройката. Почти го разрушиха. От време на време влизаха през балкона си. Тогава баща ми реши, че е време да се обзаведем с решетка на прозореца. Страшно си беше да чуваш, как до твоя прозорец посред нощ някой се катери по водосточната тръба.
Семейството изчезна изненадващо един ден. На тяхно място дойде друго циганско семейство. Те направиха основен ремонт на апартамента, той светна, и после дълго го показваха на всеки съсед, който прояви поне малко интерес. Те бяха първите, които сложиха желязна входна врата. И ние се дивяхме и цъкахме с език.
Но явно и на този апартамент не му беше писано да е щастлив. И това семейство си замина, преместиха се в по-голям апартамент в съседния блок. Жилището седя самотно и необитаемо с години. Най-накрая проплака от самота. Зад желязната врата се спука една тръба и в продължение на седмици водата се изливаше като малка рекичка върху красивите теракотени плочки. Когато успяхме да спрем водата и да намерим ключ, за да може водопроводчика да влезе и да поправи теча, вътре се беше развила първична растителност. Никога не бих повярвала, че нещо може да поникне върху теракотени плочки. От тогава започнах да си давам сметка за силата на природата.
****
Апартаментът на 3-тия етаж. Много тъжен апартамент. Докато бях дете, там живееше една много стара баба. Децата звъняха на вратата, а тя им подаряваше всякакви джунджурии. Според мен беше почнало с някой малък навлек, който беше получил някакво боядисано перо от бабата, за да се разкара и да не я тормози. Той беше разказал на другите деца и скоро пред вратата на нещастната баба имаше все някой дежурен. Не знам от къде се бяха снабдили с такова количество панаирни играчки. Аз получих една малка колкото пръст кукличка, облечена в чужда носия. После майка ми заплаши с последсвия, ако не оставим бабата на спокойствие.
Бабата умря. Даже имам някакъв смътен спомен, че се самоуби. На нейно място се нанесе синът й. Взе си жена, родиха си дете, разведоха се, и той се побърка.
Когато бях студентка, той хвърляше празни бутилки от балкона си късно вечер. За щастие нямаше улучени. Мисля, че все пак беше съхранил някаква капчица разсъдък. Бутилките се разбиваха на плочките до самия вход, но явно избираше подходящ момент, когато нямаше никой отдолу. Викахме няколко пъти милиция. След няколко седмици престана. Изчезна от апартамента и когато се върна по-късно вече беше съвсем мълчалив и незабележим. До толкова, че когато умря през лятото никой не забеляза цял месец.
По някое време съседите на горните етажи започнаха да се оплакват от нетърпима смрад и обвиняваха умряла котка в мазето. Ние на долните етажи не усещахме почти нищо, но всички настървено се хвърлиха да претърсват мазетата. Мина време докато осъзнаем от къде идва миризмата.
Изнесоха това което беше останало от него като купчинка увита в одеало. Милиционерът, който беше влезнал пръв в апартамента, после дойде в къщи да моли да се измие и за дезодорант. Напръска се с него, и от тогава мирисът на точно този дезодорант го свързвам с миризмата на мърша. Все едно двете са се оплели една в друга.
Като че ли съдбата на този апартамент тръгна в добра посока след това. Там се нанесе семейство с две деца. Едното беше осиновено. Никой не се оплакваше от тях. Понякога децата вдигаха врява, но това си е в реда на нещата. Но когато казвам, че един апартамент може да бъде прокълнат, не се майтапя. Независимо от временните затишия, все пак злото ще намери пролука, през която да се измъкне.
Бащата умря рано и остави вдовицата да се оправя с двете деца. Криво ляво, ляво, ляво и тя се пропи. Децата някак си доизрастнаха на самотек и сега от апартамента се носи отново воня на мръсотия. Тези от горните етажи отново се тормозят, но решение не намират.
****
Панелките уж не са много стари. Друго е един вековен замък, устоял на войни и природни бедствия. Но повечето замъци имат един или най-много два призрака, бродещи из коридорите и плашещи лековерните посетители. Замъците са красиви. Панелките не са. Но панелките са населени с духовете на предишните си обитатели. Поне по един дух на всеки апартамент. Загледайте се в прозорците, когато минавате покрай някой панелен блок. Зад перденцата може да зърнете миналото да наднича с любопитство.

Албена е зелена!

2008-09-10T15:15:00.003+03:00

Беше минала една седмица, откакто изпратихме дъщерята на детски лагер в Албена. Дойде време да отидем и да погледнем как изглежда лагера. Взех си отпуска за петъка и след половин ден натъкмяване на багажа, успешно се измъкнахме от София с мъжа ми.

Последно бяхме на българското черноморие през 2005 година, в Созопол. Още тогава се налагаше сутрин да мигрираме до плажа на къмпинг "Смокините" и да се връщаме след обед в Созопол. И двата плажа на Созопол бяха пълни до спукване на шевовете, което си е постижение, като се има предвид дългата пясъчна ивица на плажа на новия град. Централния няма да го коментирам. От тогава се отказахме да ходим в нашите родни морски курорти. Особено след като прекарахме един ден в Аквапарка на Слънчев бряг. Всичкия тоя бетон и в София си го гледам. Да, вярно е, че там е малко по-шарено.

И така потеглихме към Албена със смътни подозрения за качеството на пътя и качеството на курорта. Резервацията ни беше в хотел "Добруджа". Онзи високия с форма на огъната пирамида с три страни. Резервацията беше успешно направена по електронна поща плюс превод на капаро.

Решихме да проверим състоянието на магистрала Тракия. Тъй като сигурно скоро нямаше да ни се случи да пътуваме пак към родното море.
Резултатът: 4 часа от София до Бургас. Средна скорост на магистралата 130 -140 км/ч. Отрязъкът без магистрала имахме късмет да го минем бързо, тъй като не попаднахме на задръствания.
Неприятни наблюдения: Магистралата около Пловдив е в плачевно състояние. Такива вълни са се образували покрай безбройните кръпки, че пътуването прилича повече на онея влакчета на ужасите, в които гравитацията си играе с теб.

След това започна гадното. Бургас - Варна е път отврат. Съпроводен с гледки от филм за апокалипсиса. Около Слънчев Бряг където и да погледнеш покрай пътя зеят празни строежи, като изоставени след атомно нападение. Изглеждат довършени и съвършено безжизнени. И разбира се гледките на нерадостната българска оранжево-бежова архитектура от последните 10 години се редят една до друга по целия път Бургас - Варна, пък и след това.

Във Варна се загубихме. Наивно последвахме една самотна табела, на която пишеше "Балчик" и която ни изхвърли по средата на циганско гето. Имахме карта, но какво от това. Ориентирахме се по слънцето за приблизителната посока, по която трябва да поемем и скоро се оказахме на някаква централна улица. Като намерихме табела с името на улицата, вече нещата се проясниха и след няколко врътки успяхме да излезем от града в правилната посока.

Ако някой случайно минава за първи път по пътя от Варна към Балчик, да не се стряска. Варна няма край... По-точно застроеното свършва малко преди Албена.

Пристигнахме в комплекса Албена когато вече се свечеряваше.
Настаняването мина успешно, с изключение на факта, че по време на преговорите за резервация, настоявах да ни запазят стая на по-висок етаж и въпреки това получихме стая на 3-тия етаж. Както отбеляза мъжа ми, все пак добре е, че са разбрали, че не искаме да сме на първия етаж.

Хотел Добруджа е голяма сграда в сравнение с всичко наоколо.
Стаите, поне тази в която бяхме пазят усета за обзавеждане стил 70-80-те години на миналия век. Леко освежени с нова боя и позакърпени. Добре почистени, но все пак леко захабени. Изненадваща липса на сушилка за кърпи и бански на балкона.

Предлагат прекрасна закуска под формата на много богата шведска маса, която от 8 до 10 часа се поддържа винаги заредена.
Толкова за хотела.

Комплексът определено ни изненада със зеленината си. И липсата на нови строежи. Така дорбе запазеният комплекс представлява едно много приятно сливане на сенчести дървета и стилна архитектура. Да напомня само, че архитектурния дизайн е френско дело и след толкова години продължава да впечатлява, особено след като човек се е нагледал на безрадостните напъни на българските архитекти.

Курортът беше пълен с руснаци и румънци. Руснаците се предвижваха на големи тумби, събрани според тур операторската агенция, която ги е довела. Румънците се групираха на принципа "Татко, мама, баба, дядо и аз в една кола". Глъч и веселба до късна нощ. Поради факта, че повечето туристи бяха пристигнали на All inclusive, заведенията за хранене не бяха на ниво.
Препоръчително е да се посети ресторант "Панорама" на последния етаж на хотел "Добруджа". От прозорците му се открива потресаваща гледка към морето и целия комплекс. Пък и готвачът и сервитьорите се стараят.
Наложи ни се да смятаме цените на яденето в евро, за да не се стряскаме много. Например: Вечеря за двама с умерено количество алкохол излезе около 35 евро. Звучи по-добре, от колкото ако си го кажеш в левове. Но такива са горе долу цените в Гърция, така че "Здравей, Европа!".

Разгледахме детския лагер. Приятно място. Аз и до сега не мога да обясня читаво, как дъщеря ми попадна там. Цялото име на лагера е "Детски оздравителен лагер "Бригантина"". Въпреки, че детето пипна някаква настинка още първата седмица. Но това е друга тема. Покрай здравните проблеми, времето прекарано там изглеждаше да е било весело. Лагерът има басейн, джакузи и водна пързалка. Също така разполага със заградено място на плажа, тамън до спасителя. Ние разбира се подмолно се възползвахме. За малко да ни хванат, когато един плажен "изнудвач" претича покрай нас и като видя, че не сме деца, се опита да ни ощави с плажна такса или каквото се нарича там. Аз обаче събрах целия си респектиращ вид (по бански) и заявих, че сме от лагера и децата ни са отишли да обядват. Повече не са ни закачали.

Комплексът предлага и доста платени забавления. Имам пред вид от тези, дето хвърляш топки по тенекиени кутии или вадиш гумени патета от езерце. Зърнах и ледена пързалка. С ентусиасти, каращи кънки на лед.
Едно от най-екстремните вечерни развлечения се оказа каране на вело-рикша. За първи път видях такива за 4-ма човека. Според мен това едно опасно занимание, както за каращите, така и за пешеходците. За паркиралите коли си е направо заплаха.

По обратния път от Албена към София, се загубихме пак, при това два пъти.
Първия път прелетяхме покрай една табела на която пишеше, че ако искаме да стигнем до Аладжа манастир, трябва да се заобиколи, щото има свлачище. Тъй като ние искахме да стигнем до Варна, игнорирахме табелата и връхлетяхме точно върху свлачището. От там през някакви дебри на Златните пясъци успяхме да се измъкнем и да нацелим пак пътя. Туристическа забележка: "Златните пясъци" приличат на Драгалевци. Много нови къщи, никакви пътища, подозирам, че канализацията е на същото дередже.

След това не успяхме да намерим изхода от Варна към София. Който е минавал по пътя, ще се сети защо. Не искам да обиждам варненци. Обаче, можеше за толкоз години едно околовръстно да построят в този град, а не да бутат целия транзитен трафик през центъра на града или през кварталите. След като се върнах в София, си поговорих с приятели от Варна по въпроса. Те ме увериха, че околовръстно шосе имало, но цитирам "трудно е да го откриеш".
Връщахме се през Велико Търново.

Нашето заключение: До Варна леко пътуване няма. А пък Албена е зелена!

Езикови мъки

2008-08-05T14:32:00.005+03:00

Разхождам се съвсем целеустремено из интернет. Търся информация за рейтинги на Софийските училища. Чувала съм от една позната, че министерството на образованието прави такива рейтинги всяка година. С надежда проучвам сайтовете, дали не е изтекло нещо "случайно" така да се каже в помощ на родител обхванат от училищна истерия.
Честно казано, аз преживях няколко такива истерии в различни периоди от 1-ви до 4-ти клас. Всяка година лятото изпадам в дълбоки съмнения, дали кварталното училище продължава да е подходящо за възпитавания от мен "гений". След един освежителен разговор със съпруга, който ми припомня, че не всички са завършили елитни софийски гимназии, пък глей кви хора са излезнали, аз поукротявам малко напъна за образование-мечта и единственото, което ми остава е все пак да сверя какво мисли самото министерство за кварталното ни училище. И не само за него.
Обаче.... Попадам на сайт с обнадеждаващото название "Pomagalo.com" http://www.pomagalo.com/
Там има класации, много класации. Има класации на училища, има класации на преподаватели от цялата страна. Разбира се не са официалните, които търся. Но решавам, че ще ми свършат работа. Намирам кварталното училище и отварям станицата с подробности. Забелязвам класацията на учителите в училището и решавам, че коментарите би трябвало да ми кажат нещо смислено, например, защо точно този учител е получил такова благоразположение.
След като прочетох няколко коментара от ученици на училището, се почуствах в паралелна вселена. За да разсея това мое усещане започнах да се ровя упорито в коментарите по класациите за другите училища. Но не би....

Ето какво прочетох за различни учители в различни училища в София:
(Правописът е абсолютно оригинален)
---------------------------
"страхотен 4овек наи бе4ена госпожа нямам просто думи за нея супер госпожа тя е номер 1 и се радвам се 4е ми е гласна.. "
* Като малка доста съм играла на асоциации (една такава игра за познаване на думи), та това беше лесно за разкодиране.
---------------------------
"той ни бе6е 1 седмица и никак не бе6е зле.само 4е сега сме с близна4ката:(((((((((((((((((((( "
* Това особено ме затрудни. Малко тея "бебе"-та ми дойдоха доста неадекватни, докато не превключих, че едното "б" всъщност е числото "6". Ей тея шрифтове, все ще се обърка нещо... То модата понякога се бъзика с хората, обаче това си е просто неразбираемо.
----------------------------
"много добра у4ителка преподажа много добре,ако при нея не нау4и6 ни6то зна4и никои не мойе да те нау4и!имам 4еста да ми е класна много я оби4ам жапреки 4е ме остви на поправка парвата година!;) "
* Мда! И втората година е трябвало да те остави на поправка...
----------------------------
"Е не друг такъв ъ4ител(вав мъжки род) няма !!! Много е готин!!! Супер сте госпожо аа господине!!! =)))"
* Тука става дума за мъж. Е, има проявено чуство за хумор ... То и моето сигурно на тая възрасат е било подобно ...
----------------------------
"Мариика Христожа е една много добра жена.Тиа помага на хората при такижа ситуации при които не мойе да се напражи необходимото.Това мисля ас за неиа."
* Ето това е благодатна почва за литературен анализ. Забелязвате ли как лирическия герой упорито се бори с буквите "я", "в", "ж" и "з". Но те не се предават лесно и успяват да застанат на правилните си места в някои думи. Единствено "й" губи битката.

Децата и младежите са като лакмусова хартия за лоши навици. И това не е толкова трагично, ако има някой, който все пак да обучава и да ги насочва в правилна посока. Обаче, ако няма кой да посочва грешките им овреме, утре ще четем вестници с аналогични заглавия на шльокавица.
Защото преди да започнеш да кълчиш писмения език, трябва да се научиш да пишеш правилно. Защото има опасност да не те разбере никой.
Естеството на езика ни е такова, че даже някои правила да се менят с времето, едно правило винаги остава в сила и се съмнявам някога да се промени.
А то е: каквото пишеш, това и четеш.
Не падам от небето и знам, че младежите създават свой собствен език докато търсят своята идентичност. Също така много добре си спомням времето, когато компютрите не "говореха" български и ни се налагаше да усвояваме неписаните правила за исползване на 26 букви вместо нашите 30. Даже смятам, че вкарването на знака "4" като заместник на звука "ч" си беше доста оригинално. Но това важи само,ако наистина разполагаш само с 26 знака на латиница.
За какъв *** ти е да пишеш на чиста кирилица, където всичките 30 букви са си на място, и да използваш само 26 от тях плюс няколко цифри?
А защо това е вредно? Защото когато продължително пишеш една дума неправилно, ти я научаваш неправилно. И когато същите тези младежи излезнат извън училище и напишат в автобиографията си "Ас сам зажар6ил анлииска гимна3иа", надали ще си намерят работа. И не защото не знаят английски. Просто хората няма да разберат какво е написал на български.

Страховете на хората

2008-08-04T17:08:00.002+03:00

Бистра се ококори в леглото. Беше дълбока нощ и тя за минута се учуди какво я накара да отвори очи. В спалнята проникваше лунна светлина. Тази нощ луната беше огромна и близка. Бистра помисли, че е заради нея. Луната много често й пречеше да спи.

Тогава ги забеляза. Три бледи, димни лица висяха във въздуха над леглото й. Приличаха на карнавални маски, с дупки вместо очи и уста. Бистра стреснато замахна с ръка срещу тях, опитвайки се да ги разгони като мухи. Те се разпаднаха на пластове като дим от цигара и след малко пак се събраха в образи малко по-далеч от ръката й.

Бистра прочисти гърлото си с надежда, че звука ще я разбуди докрай и образите ще изчезнат заедно със съня. Но това не стана. Гледаха се още малко, когато едно от лицата прошепна:

- Извинявай, че те събудихме. Чудехме се дали ще искаш да ни попееш?

- Защо? - попита Бистра, учудвайки се повече на своето хладнокръвие, отколкото на факта, че разговаря с прозрачни лица посред нощ.

По димните лица пробягна лека вълна, като по водна повърхност.

- Ами не можем да заспим - прошепна второто лице - Ние сме твоите страхове.

- Ако не ни приспиш, няма да може и ти да спиш - третото лице се изкриви в нещо подобно на приятелска усмивка.

Бистра се уплаши, че е за лудницата. В същия момент се чу едно "Пук" като от статично електричество и до трите физиономии изплува още една.

- Ауууу! Що ме събудихте? - четвъртото лице се полюшваше малко встрани от другите три и се мусеше.

- Кои сте вие?

- Нали ти казахме. Ние сме твоите страхове. Аз съм Страхът ти от тъмното, това е Страхът ти от шефа, а този третия е Страхът от летене със самолет.

Че я беше страх от тъмно си беше истина. Това, че се страхува от шефа - това си беше откритие. Бистра помисли малко и беше принудена да се съгласи. Предишния ден беше имала изнервящ спор със шефа и сега наистина малко я беше страх да не се раздели с работата си. Повече я беше яд, че има такъв твърдоглав шеф. А на следващия ден се налагаше да лети с него до Америка. Мразеше самолетите. И определено я беше страх от летенето с тях.

- А този, дето се появи преди малко? - Бистра посочи лицето с киселата физиономия.

- Този е нов, не го познаваме - отговори едното лице от тройката и се вторачи в пришълеца.

- А бе вие сте идиоти! Не я ли усетихте, че токущо се уплаши да не полудее.

- Идиот си ти - не му остана длъжен Страхът от шефа. - Пък си и невъзпитан! Трябваше да се представиш, след като се появяваш така без предупреждение.

- Айде бе... Не стига, че ме събуждате по никое време, и сега аз съм невъзпитания! - започна да се пеняви Страхът от полудяване.

Бистра нагласи възглавницата си по-високо и се облегна на нея.

- Добре. Може ли малко по-тихо? Докато помисля - каза тя.

Четирите лица спряха спора на секундата, приближиха се малко по-близо до главата й и затихнаха във въздуха. Страхът от полудяване сменяше контраста си, явно му се спеше най-много.

Бистра ги огледа внимателно. Страхът от шефа беше най-мъничкия по размер. "Логично" помисли тя, "все пак аз съм професионалист, все ще си намеря друга работа". Обаче Страхът от самолета си беше голям. За сега май той се оформяше като тартор на групата. Страхът от тъмното имаше черти на мишок. А този лудия - ами ... имаше вид на луд.

- Та какво трябва да направя за да ме оставите да поспя? - запита тя.

- Например може да ни попееш или да ни почетеш... Ако ни приспиш, няма да притесняваме съня ти.

Бистра се огледа и хвана книгата от нощното шкафче. Отвори я и започна да чете на глас. В началото страховете си бърбориха и се намесваха с глупави коментари по прочетеното, но тя не им обръщаше внимание и те постепено затихнаха. След половин час тя се откъсна от историята в книгата и погледна какво става с лицата. Групата от тримата беше избледняла и малко преди да изчезне във въздуха, тя забеляза Страхът от шефа да примлясква в съня си. Страхът от полудяване все още се полюшваше до нея и упорито я гледаше.

- Ти кво си се изцъклил? - попита го малко грубо и разочаровано.

- Ами какво да направя, като продължаваш да си мислиш, че си луда ... - под лицето изплуваха повдигнати рамене.

Бистра се ядоса, стана от леглото и клатушкайки се, се запъти към кухнята. Светна лампата, наля си сок. Около нея нямаше никой. Изпи сока и се успокои. Няма никой вече, тя е напълно здрава, сигурно е яла нещо неподходящо. Пък и всеки си е луд по малко. Няма нищо страшно. Върна се в спалнята. Беше празно. Бистра легна и заспа.

Будилникът иззвъня. Бистра го тупна с ръка и отвори очи. Усети подухване и се завъртя да погледне прозореца.

- Днес ще летиииииим! - едно развълнувано лице се полюшваше до възглавницата й.

- По дяволите, пак ли си тук!

Бистра тичешком се опита да се скрие в банята. Пусна пердето на душа.

- Да не си посмял да припариш до мен докато се къпя - изсъска тя на Страха от летене.

Той се залепи върху огледалото над мивката и придоби формата на ухилено човече, нарисувано върху изпотеното стъкло.

Бистра тичаше през залата на аерогарата. Страхът от летене се носеше със закъснение след нея, като балон на въженце. На пропуска се засече със шефа си. Веднага до нея увисна още едно лице. "Леле! Дано не се виждат" помисли си тя, но като забеляза трето бледо личице да изплува във въздуха, пое дълбоко въздух и заби съсредоточено поглед в разписанието на самолетите. Третото лице избледня и изчезна.

- Готова ли си за пътуването? - шефът й винаги говореше с много официална физиономия. - Нали знаеш, че този клиент е много важен за фирмата. Трябва да се представим добре. Даже не добре, а отлично!

- Да знам.

- Надявам се да нямаме противоречия докато сме там. Не е добре да спорим пред клиентите - Шефът я погледна с присвити очи.

- Ще се постарая всичко да е както трябва - изломоти Бистра, докато наблюдаваше как Страхът от шефа се раздуваше над главата й.

Шефът кимна и тръгна към самолета.

- Ципът му е отворен - прошепна в ухото й Страхът от шефа.
Бистра се вкамени.

- Кажи му, че ципът му е отворен - продължаваше да настоява Страхът от шефа.

Бистра последва шефа си към самолета. Обаче една стюардеса я изпревари. Бистра видя как стюардесата шепне нещо на ухото на шефа и гледайки го в очите му се усмихва. Шефът почервеня и се хвана за ципа. Над главата му разцъфна лице, което се плезеше.

Бистра закова на място.

- Виждаш ли го? - прошепна тя, надявайки се, че само Страхът от шефа ще я чуе.

- Мдаааа - в гласа на Страха от шефа се прокрадна леко удоволстие. - Този съм го срещал често. Това е Страхът от излагане. Винаги се плези така. Чудя се как не му е увиснал езика още.

Бистра сконфузено се усмихна, но в този момент шефът се огледа дали някой го наблюдава как закопчава ципа на панталона си и тя бързо се завъртя на токчета, правейки се, че оглежда багажа си за последно.

Когато се обърна и тръгна към терминала, забеляза, че Страхът от шефа се мържелееше до нея едвам едвам и се прозяваше.

На борда на самолета Бистра се настани на седалката и започна да се оглежда. Страхът от летене се изхили.

- Леле колко познати. Ще си спретнем купон!

Бистра забеляза около десетина призрачни лица, които висяха над главите на някои хора в салона и много приличаха на лицето витаещо до нея.

- Аууу супер! - продължаваше да бръщолеви нейния Страх от летене. - Глей, другите вече пият шампанско. Искам и аз!

Бистра продължаваше да оглежда салона, докато чакаше стюардесата с питието да стигне до нея. Започна да се усмихва, като наблюдаваше как всички Страхове от летене, които се бяха оказали в салона, си подвикват и махат един на друг, все едно са на сбирка на дългогодишни приятели.

- Нещо смешно ли казах?

Бистра подскочи и погледна шефа си, който седеше до нея. Той я гледаше намусено. Над главата му отново се беше появило прозрачно лице. Този път изглеждаше направо нещастно и смачкано.

- О-о-о-о! Гепи пич! Отдавна не съм те виждал - нейният Страх от летене беше забелязал новопоявилото се лице над шефа.

След като се поздравиха той прошепна свойски на ухото й:

- Това е Страхът да не те помислят за глупак. Много му е дълго името, заплита му се езика докато го каже, затова изглежда толкова нещастен и стеснителен.

Бистра преглътна усмивката си, придоби сериозна физиономия и каза:

- О! Напротив! Смятам, че идеята Ви е чудесна. Нека да я обсъдим като пристигнем. Сигурна съм, че до тогава ще сте я изчистил от несъвършенства.

Шефът се усмихна накриво, но тъй като не се сети какво да отговори, млъкна и отвори някаква брошура.

Бистра с удоволствие наблюдаваше, как Страхът му да не го помислят за глупак ту се надуваше, ту спадаше. Явно шефът беше зает с тежка мисловна дейност.

Бистра се сдоби с чаша шампанско и 15 минути след като бяха излетяли, заспа с удоволствие. Беше оставила нейния Страх от летене да пиянства с останалите си приятелчета.

Малка спретната купчинка

2008-07-26T10:30:00.004+03:00

Днес денят започна обнадеждаващо. Станах свидетел на едно изключително свещенодействие - миенето на улицата пред блока.
Като малка винаги съм мразила пролетното почистване, когато майка ми преобръщаше къщата нагоре с краката, а ние с татко гледахме да се скрием в някой ъгъл.
Та почистването на Софийските улици винаги ми е напомняло на това пролетно почистване. Без значение през кой сезон се извършва. Напоследък впечатлението се усилва и от извънредните мерки, които се предприемат, само и само жителите на София да се уверят, че наистина има някаква дейност. Така че ако някой случайно пропусне да види, ще го прочете по вестниците.
В моя квартал обаче някак мина без фанфари.
Сутринта преди да излезна за работа погледнах през прозореца да сверя атмосферните условия и изненадано установих, че една лелка с дебел маркуч в ръце се опитва да измие паркираната ми кола. Докато се чудех дали това е лошо или е хубаво, осъзнах, че всъщност лелката мие улицата. Пред нея бръмчеше водоноската, а един слабичък мургав мъж извършваше някакви ритуални движения с една лопата. Цялата процесия се предвижваше по улицата, с достойнство на погребално шествие.
Честно казано се зарадвах. Нашата улица не беше виждала целенасочена баня, мисля от около 3 години. Имам подозрение, че улицата си има механизъм за самопочистване. Не ми изглеждаше много мръсна преди това. Пък и то след тея дъждове, ако е останало нещо, значи то може да бъде премахнато само със шпакла...
Но така или иначе наистина се зарадвах на гледката. Беше много приятно да наблюдавам как мургавелко събира покрай тротоара кал с лопатата и приготвя от нея хармонични купчинки. Подредени на равни разстояния и с лека вариация на цвета и консистенцията, купчините кал изглеждаха като произведение на изкуството - същински Уорхол. Гледах омагьосана, докато процесията излезе от полезрението ми.
Тръгнах за работа изоставяйки купчинките самотни на улицата.
-----------------------------
Никога не ги прибират. Не разбирам, за какъв дявол трябва да си играеш да събираш калта на купчини по тротоара. През деня валя три пъти. Когато се прибрах вечерта, великите кални творения се бяха разтекли и размазали, заемайки предишното си природно положение по улицата.

Принцът на бял кон

2008-07-23T23:08:00.005+03:00

Той мечтаеше за момиче, което да закриля.

Не беше красив. Малко фъфлеше, а когато пийне трудно му се разбираше какво говори.
Беше много умен. Учеше физика и тази наука му се отдаваше. Само дето не беше популярна сред женското съсловие.

Не беше богат, през цялото време му се налагаше да пести. Ама каква супа от костенурки приготвяше, да си оближеш пръстите. Те костенурките щъкаха из съседната поляна до блока в Студентски град.

Образът му никак не се котираше сред момичетата, затова всички приятели се учудиха, когато той се появи в компанията на момиче на едно от поредните напивания на физиците. Представи я като неговата приятелка. После по клюкарския канал се разбра, че и тя учи физика в по-долен курс. Женската част на компанията я разглеждаше в началото с интерес. После мина обсъждане на тема: Грозновата е, ама поне си отиват. След като мъжете не проявиха интерес към темата, жените подхванаха други, по-възвишени размисли.

Явно наистина си паснаха идеално. Той искаше да се грижи за някого, тя имаше нужда някой да се грижи за нея.

Той й помагаше да се подготви за изпитите, пишеше курсовите й работи.
Тя пък неотлъчно го следваше навсякъде, като негова сянка. На планина, на море, в студ и пек. Приятелите я смятаха за малко отвеяна, но явно той си я харесваше. Беше трогателно да го наблюдаваш как се грижи за нея, как я насочва какво да прави. На нея почти не й се налагаше да мисли. Всички решения ги взимаше той, а тя се носеше по течението като надуваем дюшек.
Избута я до дипломна работа и всячески се вълнуваше, докато вървеше защитата. И двамата завършиха.

И се ожениха. Малко изненадващо. Сватбата беше скромна, в духа на спестовността, която той много ценеше.

Заживяха скромно. Той пишеше докторат, а тя се кротна в един кабинет в БАН. Независимо от малките заплати, успяваха даже и да спестят по нещо. Спестовност му е майката! - това беше неговия девиз.

С помощта на роднините, успяха да купят и апартамент. Само дето не успяха да го обзаведат до край. Пък и като имат легло, пералня, печка, хладилник, това май е най-необходимото. Няма нужда от разточителство. Има къде да се седне и легне.

Дойде първото дете, а с него дойде и тъй желаната покана за работа в германски научен институт.
Приятелите се зарадваха. И на детето и на потръгването в професионален план.
Заминаха и започнаха новия си живот в чуждата държава.

Идваха си веднъж годишно да видят роднини и приятели. Скоро се появи и второто дете.
Той работеше, тя седеше в къщи и гледаше децата. Изпращаха по няколко снимки на най-близките си познати. Тъй като той продължаваше да държи много на спестовността, продължаваха да живеят скромно, без излишни разходи. Затова телефонните обажданията не бяха чести.

Сами не разбраха как започна всичко. Може би постепено. Той се връщаше уморен от работа, а тя го чакаше с децата на ръце, неспособна да реши какво да купи за вечеря. Друг път тя след дълги терзания купуваше нещо от магазина и се прибираше зарадвана от самостоятелните си действия. Очакваше го с трепет да я похвали. Той се връщаше в къщи уморен както винаги, и вдигаше скандал защо е купила толкова скъпа стока. Това я объркваше още повече. Тя започна да се страхува да взима решения сама. Той никога не беше доволен от това как тя правеше нещата. Правеше й забележки как пере, как готви, как облича децата, и как се грижи за тях. Тя постепено угасна. Страхуваше се да направи каквото и да било без негово одобрение.
Той пък усети, че се срамува от нея. Тя го излагаше пред приятелите. Хокаше я постоянно и се надяваше, че тя все някога ще се научи да прави нещата както той иска. Срамуваше се да отиде с нея на гости или на вечеря с колегите. Пък и тя не му помагаше много. Замръзнала от страх да не сбърка нещо, тя гледаше да си мълчи в компанията на приятелите им и се превръщаше в призрак само и само да не я забелязват.

*****
В началото той я наричаше Принцеса. Защото той беше Принцът, който ще се грижи и ще я защитава през целият им съвместен живот. Просто не си прецени силите. Работата го смачкваше и постепено той започна да си мечтае за малко помощ или поне малко почивка. Тогава започна да я нарича "принцесата". Принцесата, която е свикнала да получава всичко на готово, която не може да му бъде опора в нужда, защото е прекалено разглезена.

*****
Тя усещаше как се задушава. Той беше нейният Принц. Той трябваше да се грижи за нея, а не да я обижда и наранява.

*****
Тя плачеше свита на бъбрек върху диванчето. Той се нагълта с хапчета за сърце. Децата ревяха в дует, изразявайки неразбирането си.

И двамата не знаеха как да продължат нататък.

Митология на русалките от Северните води

2008-07-23T16:37:00.002+03:00

Драги студенти, днес ще изучаваме митология на Северните води.

Тази митология е разпространена в Северното морско царство, като се предполага, че първоизточници на образите са митовете на Средиземноморската република. Митологията е пълна със същества населяващи сухоземните райони. Всичките образи са характерни с тяхната способност за движение по сушата. Обикновено приличат много на обитателите на морския свят, но задължително вместо перки са надарени със специални израстъци, които им позволяват да се движват по суша или въздух.
Изследователите смятат, че митологията е създадена за да помогне на жителите на Северните води да обяснят непознатите явления идващи от сушата и имащи страховити последствия върху водния живот. Също така стремлението за опознаване на сухоземните райони има своя дял във формирането на митологичните образи. Някои изследователи от русалките, достигнали територии отвъд пясъчните дюни, се завръщат с разкази за интересни същества, които в последствие се присъединяват към митологичните образи. Така в продължение на хилядолетия се формира пантеон от митологични същества.

Можем да споменем някои богове в митологията на Северните води.

Принц и Принцеса - върховната двойката богове управляваща всички останали митологични твари. В повечето митове Принцът и Принцесата се събират след премеждия пречещи на любовта им, много често с помощта на морските жители. Има предания обаче, които споменават за любов между Принца и представителка на морския народ. Сказанията наблягат на нещастията, които преследват русалката, заради нежеланието на Принца да приеме бита и обичаите на морските хора.

Кон - богът на прекрасните сухоземни растения. Известен е с бързината си на движение по суша. Затова върховния бог Принц го използва за по-бързо пътуване.

Моряк - зъл и пакостлив бог, обитаващ пространството над водата. Тъй като самият той не плува добре, използва специална колесница, с която се задържа на повърхността на водата за дълго време. Така обикаля моретата и при среща с русалки се опитва да ги примами на колесницата си и да ги убие. Това е най-пакстливия бог в митологията. Много от природните бедствия, връхлитащи морските хора се обясняват с намесата на моряка и неговата колесница. Например смъртоносните черни петна, които се появяват във водата. Също така има сказания, в които Моряк убива огромно количество представители на племената Китове или Тюлени, за да подобри своите сексуални възможности.

Птица - богът на вятъра. Живее предимно във въздуха и приема различни форми. В някои от формите си има умение да се гмурка. В други форми има такива големи размери, че може да пренесе Принца или Принцесата по въздух. Има митове, в които Птица с огромни размери пада в морето и потъва надълбоко, разрушавайки по пътя си поселения на русалки.

Това бяха по-главните божества представени в митологията. В пантеона влизат много полубогове, които обикновено са впрегнати да слугуват на някой от върховните божества или пък се намират във вражда с него.

Специфичното в митологията на Северните води е, че тя продължава да се развива и попълва и в наши дни. Пример за наскоро възникнали митове са сказанието за китоподобни същества, които се появяват в дълбоки води. Представителите от племето Китове са се опитвали да влезнат в контакт с тези същества, но те не реагирали на нито един от подадените сигнали. Ако се чуствали заплашени, просто изплували на повърхността на водата. Не е забелязано да правят някакви пакости, въпреки че се разпространяват легенди за потънали скелети на тези същества. Шири се схващането, че тези същества са проявление на бога Птица, решил да покори последната стихия - водата.

Сигурен съм, че всеки от вас ще се сети за някоя градска легенда за митологични същества забелязани в наше време.

За домашно моля да разкажете някоя такава градска легенда. Писмено!

Сблъсък

2008-07-22T17:41:00.003+03:00

Излизам на балкона да погледам стихията навън.

От север се носят тъмносиви облаци в посока юг. Притъмнява. От юг е още светло и един бял плътен облак бавно се движи на север.

Става ми интересно и оставам на балкона да наблюдавам. Знамето закачено на съседната сграда престава да се вее. На моята височина няма вятър. Обаче облаците продължават да се носят стремително един към друг. Мислено отбелязвам, че линията на сблъсъка би трябвало да е някъде над моя балкон. И продължавам да наблюдавам. "Казват, че така се раждат светкавиците" си мисля и се прибирам малко по-навътре под козирката. Предвкусвам светлинно шоу.

Ето ги тъмно сивите се опитват да навлезнат и да избутат белия облак в обратна посока. Завихрят се, в един момент се разпадат на парцали, движещи се в различни посоки... И се разминават. За мое голямо съжаление. Белият минава над сивите и продължава пътя си необезпокояван. Сивите постепено захапват цялото небе над балкона ми. Не се получи светкавицата. Оказаха се в ралични плоскости.

Знамето започва да се вее отново. Все някъде ще се срещнат и тогава ... ще стане светкавицата.

Неуловим

2008-06-30T18:17:00.001+03:00

Филма го изгледах с интерес.

Предимно бой и ефектни сцени на забавен кадър. Главният герой изпадаше във филосфски размишления рядко и за кратко (което за мен е достойнство). Доста стегнат филм с много интересни визуални похвати. Историята върху, която е изградено всичко е доста семпла. Но това няма особено значение, след като видите загадъчната усмивка тип Мона Лиза на Анджелина Джоли.

Предполагам, че повечето хора ще се насладят на визуалните ефекти.

На мен обаче ми направи впечатление един върпос, повдигнат на заден план и останал без отговор.

Защо хората са склонни да приемат за истина почти всяка абсурдна информация дошла анонимно по някой от утвърдените информационни канали. Слух предаван от съседка на съседка, предсказания на врачка, интернет блог или ако щещ някакъв стан тъчащ нули и единици? :)

Viral marketing (Вирусен маркетинг)

2008-06-26T13:46:00.007+03:00

Не си го измислям. Натъкнах се на този термин покрай едно много обикновено събитие. Премиера на нов филм.

Преди няколко седмици сред интернет потребителите се разпростани любопитно филмче, качено в Youtube. Заснето от ъгъла на охранителна камера в офис, филмчето показва как един офис обитател разпердушинва целия офис в пристъп на нервна криза.
Интересно беше да намеря коментар по случая в една от руските телевизии. Може да се види тук:

Явно е, че филмчето е предизвикало голям интерес сред интернет обитателите, поради това, че доста от хората са разпознали в собствената си реалност показанато във филма. Това са неудобството на работната обстановка и желанието да пребиеш колегата, който редовно навлиза в твоето лично пространство без никаква причина. Подобни неща се срещат почти във всеки офис. Като се почне от неудобен или липсващ паркинг и се стигне до битката за дистанционното на климатика. Който все пак е бил пощаден от изпитанието да работи в т.н. оупън спейс (open space) обстановка, може да намери филма "Office space" и да види за какво става дума. Филмът е доста стар, което само доказва, че проблемът е стар.

Изненадата идва след една седмица, когато пак по мрежовите канали се разбира, че филмчето е заснето за рекламни цели.
Да - ето това всъщност е пълната версия:

Рекламата е на филма "Wanted", който излиза по българските кина след 27 Юни 2008. Българския превод на заглавието е "Неуловим".
Веднага възниква въпроса, защо трайлъра е на руски език. Режисьорът на филма е руснак - Тимур Бекмамбетов. За справка това е човекът, който засне филмите "Нощна стража" и "Дневна стража", с което направи малка революция в руската кинематография.

Разбира се аз бях много впечатлена от интересният подход към рекламирането на филма. Дадох си сметка, че в този случай рекламата наистина ми е повлияла и аз ще отида да гледам филма със сигурност.
Покрай разглеждането на други свързани със случая изказвания се появи онзи интересен термин, с който започнах.
Английския оригинал е Viral Marketing и дефинира маркетингова техника, която използва интереса и любопитсвото на обикновения човек и добрата му воля да разпространи информацията за рекламирания продукт на свои познати. Повече инфо в: http://en.wikipedia.org/wiki/Viral_marketing.
Руският превод на термина е "Вирусен маркетинг", поради сходството на техниката с разпространението на компютърните вируси (и не само компютърните).
Затова използвам руския вариант, тъй като не намерих как е преведен този термин на български. Не се занимавам с маркетинг все пак :).
Покрай това мое лично откритие се замислих, че доста често съм подложена на подобен тип рекламни послания, даже без да си давам сметка за това.
Като пример мога да посоча подборките със "смешни", "интересни", "красиви" реклами на различни брандинги, които се разпространяват по електронната поща или по месенджерите, като приятно развлечение по време на работния ден. Последното такова, което получих беше ето това: http://samogon.nnm.ru/chto_budet_esli_google_zahvatit_mir
И както се оказва и аз в момента подлагам всеки читател на това писание на вирусен маркетинг.

Заключение: От чисто изследователска гледна точка според мен рекламата на рускоезичната версия на филма "Wanted!" е един прекрасен пример за хубаво направена рекламна кампания. Такава, която е удоволствие да гледаш и която със сигурност е спечелила много желаещи да видят филма.

Орисница

2008-06-20T11:32:00.001+03:00

Поглеждам си телефона. Имам есемес. Прочитам го.

"Александър ни се роди в 1:40 3210г и 49см. И двамата сме добре."
Обичам такива математически ясни съобщения. Само, че понякога на човек му се иска още малко да научи.

В случая аз сега ще трябва да изчакам, за да разбуля една мистерия.
До края си мислех, че ще е момиче. Поне такива спомени имам. Явно съм живяла в леко информационно затъмнение. Или може би омешах бременните приятелки.

Пък и такъв си е живота - изненадващ, интересен, тъжен и весел. И често смешен.

Нека новият Александър да покори този шарен свят! И майка му да се гордее с него :)

Има ли лятна ваканция без баба?

2008-06-17T14:35:00.003+03:00

В повечето семейства настъпва момент, в който майката тръгва на работа и се налага да повери невръстното си чедо в ръцете или на държавата или на бабата и дядото. Второто винаги е било за предпочитане. Защото за разлика от държавните учреждения, бабата и дядото нямат установено работно време.

Ако не са тежко болни и имат желание, те се посвещават на малкото внуче себеотдайно. Връзката между внучето и бабата/дядото е доста по-различна от тази между дете и родител. Усещането е все едно имате няколко деца на различна възраст и с различен акъл, които се гледат взаимно, докато вие сте на работа.

Много често дядото го няма вече, затова количеството баби е значително по-голямо. В моето семейство например имаме две баби и нито един дядо.

Наблюденията ми от селото, в което едната баба прекарва повечето време, е че и там съотношението баби спрямо дядовци е пак в полза на бабите.

Интересно е да се наблюдава сезонната промяна в демографията на селото. Зиме е сравнително пусто, преобладава застаряващо население с леки отклонения по празниците. Дойде ли лятото с детската ваканция, средната възраст на селото се понижава драстично заради наплива от тумби с деца по прашните улички. Един малък рай за баби и внуци и евентуално дядовци (те са за цвят и да всяват малко дисциплина в рая).

Децата цяло лято живеят на стада, обикаляйки селото и покрайнините му, прескачайки от един двор в друг, според забавленията, които се предлагат. Обядват също групово, според къщата в която ги е заварило обедното време. Или според това, коя баба е била най-настойчива.

Събота и неделя обикновено става най-шумно, заради придошлите родители, но те не нарушават драстично установения ред на събития, които си се точат всеки ден от гледна точка на детето. Закуска, игра, игра, обяд, игра, игра, игра, лека вечеря, игра, игра, игра, кратка игра на криеница в тъмнината с издирващата те баба и заспиване с доволна усмивка от веселия ден.

Всъщност става дума за запълване на свободното време на детето и насочването му към полезни дейности. Явно това в града няма как да стане, особено когато детето е оставено само със себе си.

Усетихме го много силно този месец, когато бабата се разболя и се наложи да постъпи в болница.

Дъщеря ми скучае по цял ден в апартамента. Все още ходи два пъти на седмица на балет и веднъж на рисуване, но през останалото време прекарва пред телевизора, компютъра или някоя книга (най-малко вероятно). Когато я окуражавам да се обади на някоя приятелка от училище и от квартала, се оказва че всички познати деца вече са мигрирали при бабите по селата и някои малки градчета. Единствено тя тъжно се мъдри самичка в панелката и не излиза, просто защото няма с кого да си играе. Пък и само дете на 10 години, мотаещо се из квартала без цел и посока си е ужасяваща картинка за всеки родител.
Каква алтернатива за прекарване на летния сезон имат децата в училищна възраст? Отговорът е - при бабите, където съвсем естествено, без някаква сложна организация се формира детска забавачка през лятото.

Човек е социално животно, затова не е учудващо, че всяко дете търси да играе с някого. Дъщеря ми е от последните "Виденовчета", поколението деца, раждани в последните трудни и гладни времена. Популацията им е малобройна и ни се налага понякога да обиколим няколко градинки докато намерим някое дете на нейната възраст. Имахме щастието поне лятото да има място, на което плътноста от деца горе долу на нейната възраст да е по-голяма от тази в градския квартал. Но всяко хубаво нещо си върви с някакво необходимо условие, трябва да има баба, която да наглежда детето.
Сега се моля само бабата да бъде излекувана успешно. Защото вече няколко седмици си бия главата какъв е другия вариант за прекарване на лятна ваканция за дете, оставено само в града и заобиколено с ... телевизор и компютър.

Ура! Ново село на интернет картата

2008-06-10T22:01:00.008+03:00

Както винаги организацията в селото е на висота.

- Баби, дошла съм за интирнета. Внука ме праща, каза да ми дадете интирнет, че инак нямало да дойде на село.

Живот на кредит

2008-06-10T15:47:00.004+03:00

   Семейство Виолеткови имаше парични затруднения още от началото. И двамата Виолеткови работеха, но все има се струваше, че не им достигат парите.
   Това което събраха от сватбата им стигна само за няколко наема за семейния апартамент. Пък и те млади хора, живееше им се, една вечер ресторант, друга вечер събиране с приятели в къщи и така не успяха да се огледат, кога са остнали на голи заплати.
   Направиха една вечер семеен съвет. Подредиха желанията си за семейното бъдеще в кратък списък:
      1. закупуване на собствено жилище
      2. обзавеждане на новото жилище
      3. закупуване на семейна кола
      4. раждане на едно дете
      5. отглеждане на детето
      6. ако има пари, може и второ дете
   Огледаха внимателно всички точки. Изглеждаха като неизпълнима мечта.
   Г-жа Виолеткова почти се разплака. Г-н Виолетков обаче запази хладнокръвие. Успокои жена си, че са здрави и прави хора, че ще се оправят.
   И започнаха изпълнението на семейния план.
   Взеха кредит от една банка и купиха жилище. Жилището още не беше довършено и им се наложи да живеят още две години под наем.
   През седмицата работеха, събота и неделя се разправяха с майсторите как да преправят стените в новото жилище.
   Най-накрая дойде дългоочаквания ден и семейство Виолеткови натовари стария хладилник, наследствената пералня и един голям дюшек на едно камионче и се пренесе в собствения си апартамент, заедно с десетина кашона дребна покъщнина.
Каква радост беше. Искаха да поканят приятелите и да се похвалят с новия дом, обаче се отказаха. Нямаше къде да седнат приятелите.
   Семейството се настани в едната стая и заживя в стария ритъм. През седмицата работа, събота и неделя майстори. Така се истърколиха още две години, а довършителните работи край нямаха. Добре, че банята стана бонбон.
   Г-жа Виолеткова не издържа и една вечер се оплака на мъжа си, че така не може да се продължава. Няма къде да готви, старата пералня тече, една от стаите все още стои недовършена, хладилникът замразява всичко на кокалче. Пък и не са канили приятелите на гости от ... не си спомняла от кога.
   Г-н Виолетков размисли една нощ и на другия ден отиде да изтегли потребителски кредит.
   След като накупиха мебели и подмениха старите уреди, г-жа Виолеткова засия.
   Успяваха някак да вържат финансите на магия. Даже си позволяваха да поканят приятелите на вечеря. Разбира се г-жа Виолеткова предупреждаваше и гостите да носят нещо.
   Семейна кола решиха да не купуват. По-точно на помощ се притече бащата на г-жа Виолеткова. Той беше много привързан към дъщеря си и склони да даде на семейството гаражния си Москвич. Така младите можеха да идват по-често на село. Пък и пренасянето на буркани със зимнина щеше да е по-лесно.
   Животът си течеше, а семейство Виолеткови се беше запънало на 4-та точка от плана си. Нещо не се получаваше. Г-жа Виолеткова посърнала обикаляше лекари и клиники. Даже и мъжа й се съгласи да се изследва, гледайки нейната тъга.
Един ден г-жа Виолеткова се върна от поредния лекар, седна на дивана в хола, изпусна тъжен стон и се разплака. Г-н Виолетков се стресна, загаси телевизора и започна да обикаля около жена си и да я пита дали иска вода или някое хапче. Г-жа Виолеткова клатеше глава и продължаваше да хлипа.
   Обясни му, че ще трябва да си правят детенце в епруветка. Г-н Виолетков застина на едно място като се чудеше как да реагира.
   - Ами добре, щом трябва. Ама ти защо плачеш?
   - Защото е скъпо и не можем да си го позволи-и-и-м! - г-жа Виолеткова се разхълца още по-силно.
   След като бащата на г-жа Виолеткова беше починал, семейството беше продало селската къща по най-бързия начин за да има пари за вечните посещения по лекари, изследванията и лекарствата.
   На следващия ден г-н Виолетков започна проучване от къде да вземе заем. Поразпита познати и колеги и най-накрая разбра, че има шанс да вземе кредит за точно тази цел. Една от банките предлагаше подобна услуга. Г-н Виолетков със свито сърце подаде документите.
   Всичко мина успешно и след 2 години семейство Виолеткови се радваха на прекрасно момиченце. Точка 4 от семейния план беше изпълнена и семейството си отдъхна.
   Нещастието дойде изневиделица. Г-н и г-жа Виолеткови си отидоха от този свят изведнъж, без предупреждене, запечатани в катастрофиралия архивен Москвич, като сардини в консервна кутия. Детенцето не беше навършило 5 години, когато се оказа съвсем само на този свят. Съвсем само с няколко кредита на главата си, включително и този за собствения му живот. Семейното жилище беше прибрано от една банка, неизплатените уреди също заминаха обратно по магазините. Поръчителят за кредита за правене на детето се беше изпарил някъде в чужбина още преди неприятните събития, и не се виждаше надежда да бъде намерен. Детето беше прибрано в дом да чака последващата си съдба.
   Момиченцето Виолеткова растеше красиво и здраво дете. Обаче нямаше желаещи да я осиновят. Идваха семейства, харесваха детето, но управата на дома им обясняваше, че ще трябва да поемат и изплащане на кредит заедно с детето и желанието се изпаряваше много бързо.
   Годините се нижеха една след друга. Момичето порасна. За 16-тия му рожден ден банката реши да прояви благотворителност и опрости дълга за нейното раждане. Даже и във вестниците писаха, под едно много значително заглавие: "Банка подари живота на едно сираче".

*******
   Дъщерята Виолеткова седеше на тротоара с един куфар и нервно пушеше. Току що беше напуснала приятеля си, защото той искаше да вземе кредит да си купи автомобил и я беше помолил да му стане поръчител. Тя го изслуша мълчаливо, след това пак мълчаливо си събра багажа и го напусна. Вече два часа седеше на този тротоар и чакаше една от приятелките от детство, от дома, да й звъне на мобилния. Беше я питала дали може да я приюти за няколко дена докато си намери квартира.

   На другата сутрин в градския ежедневник излезе следната обява в раздел "Ева търси Адам":
   Млада жена търси мъж за създаване на семейство. Задължително е да знае как се живее без кредит. Търсете госпожица Виолеткова на тел: ...

Вечният строеж

2008-06-05T11:13:00.004+03:00

   Любовта на българина към дома е пословична. От време оно се знае, че човек трябва през живота си задължително поне едно дете да отгледа, едно дърво да засади и една къща да построи. Забелязала съм, че от време на време много се набляга на построяването на къща.
   Е добре, значи сигурно това е първопричината българинът да е толкова силно привлечен от строенето и ремонтирането. И то не само на фамилни, семейни, родови къщи.
   Напоследък не мога да се отърва от усещането, че живея на строителна площадка. А даже не съм ходила по нашето черноморие от няколко години.
Живея си в София, и където да се огледам, нещо се строи. Мисля си, че само Дубай ни бие по количество строежи на единица време. И на квадратен километър.
Честно казано жизненият ми ареал не е много обширен. Обитавам предимно източната част на града, с редки навлизания до към кино Арена запад. Затова винаги се учудвам неимоверно когато забележа, как поредното парче земя изчезва в изкопа за основите на нова сграда. И не са само строежите. Дострояванията в последствие са също толкова досадни.
   Когато отидох да работя в Биснес Парк София, бях много развълнувана от новото място. Всичките ми приятни усещания бяха помрачени много скоро от непрестанните строителни работи. Цял ден където и да излезеш из този "парк" се натъкваш на едни строежи, ремонти и кранове. Цял ден някой тропа, чука или излива бетон. През отворения прозорец се чуват подвикванията на работниците. Лятото прахоляк се стеле покрай иначе лъскавите сгради. Улиците тамън ги закърпят и мине някой да ги разрови пак. За да си стоят разровени до следващата година.
   После се преместих да работя в центъра. Радвах се, че ще съм сред готови сгради и ще се радвам на спокойствие и сравнителна тишина. Но не би. Установих, че новичкия офис се намира в новопостроена сграда, в която все още има някои довършителни работи. Няколко бормашини ми пилиха известно време на главата. Малко по-късно в близост събориха стара къща и започнаха да строят. Сега се очаква цяло лято да изливат бетон и да работят с всичките видове шумни строителни джаджи. Изкопните работи ги преживях. Обаче сега от сутрин до вечер не смея да отворя прозорец, защото веднага в стаята навлиза пилещия мозъка звук на металорежеща машина. Със страх наблюдавам съседните стари сгради, дали няма да бутнат още някоя.
   Прибирам се в къщи и установявам, че някой от съседите си сменя дограма. Събота и неделя кварталът се оглася от дружно чукане и дупчене на стени. Огромно количество познати и непознати хора се намират перманентно в строеж или ремонт на жилището си.
   Със съжаление признавам, че и аз скоро ще се присъединя към тази ремотно-строителна тълпа. И с голям ужас. Защото имам чуството, че започна ли да ремонтирам жилището си, ще пропадна в някаква ремонтна черна дупка, от която излизане няма.

*****
   Имам си и версия за постояните ремонти. Мисля, че в момента се строи толкова некачествено, че се налага новопостроена сграда да се ремонтира почти след една година. Живо свидетелство е сегашното ми работно място. Още първата зима избиха мокри петна по външните стените.