Лед

   
Стояхме на брега на езерото и гледахме отсрещния бряг.
   Ти каза, че сега е време да преминем по леда. Аз се страхувах. Гледах замръзналата вода и се чудех дали ще издържи.
   Ти тръгна внимателно напред. Аз стоях и гледах. Представях си как пукнатините тръгват около теб като паяжина и ти пропадаш в образувалата се дупка.
   Ти се обърна и ме викна. Каза ми, че трябва да вървим отделно, за да е по-сигурно. Че ако ме е страх да не се спука леда, по-добре е да сме отделно. Ти си по-тежък и ако издържи теб, значи ще издържи и мен.
   Аз продължавах да стоя на брега. Гледах те, как ситниш по леда и се обръщаш от време на време да ме викаш. Гледах как заобикаляш невидими опасности, там където ледът ти се е сторил по-тънък. И не смеех да помръдна. Носът ми почервеня от студ и сълзите замръзваха под очите ми, преди да са успели да потекат по бузите ми.
   Извиках те. Ти вече беше на другия бряг и ми махаше от там. И ти викаше нещо, но аз не чувах. Реших, че и ти не ме чуваш. Клекнах на брега и заплаках в шепите си. Безнадежно беше, нямаше как да мина по леда сама. Щяхме да си стоим от двете страни на езерото и да си махаме за поздрав. Во веки веков...
   Не забелязах колко време съм седяла свита. Усетих само топлия ти дъх до ухото ми. Каза ми да стана и избърса сълзите ми с длан. Хвана ръката ми и ме поведе по леда към другия бряг.
   Аз все още подсмърчах и само успях да измрънкам "Нали каза, че е опасно да сме двамата заедно, тежим повече."
   "Ледът е дебел, ще ни издържи" - отвърна ти и се усмихна - "Нали вече минах по него два пъти"
   И така продължихме да вървим заедно по леда към отсрещния бряг.
   Благодаря ти, че се върна за мен.

Стискай зъби!

   - Започнала си да стискаш зъби - заключи зъболекарката.
   - Стига бе, не може да е вярно! - възкликнах аз. - Спомням си, че това го каза на мъжа ми. Но на мен никога не си ми казвала, че стискам зъби.
   - Да, така е, но и ти си почнала - отговори зъболекарката. - Да нямаш ядове в службата?
   Замислих се. Прерових спомените и усещанията от последната половин година, но не се натъкнах на нищо по-сериозно от ежедневните дреболийки.
   - Ми не се сещам да имам сериозен проблем напоследък, даже не се сещам да съм се ядосвала. Сигурна ли си, че стискам зъби?
   - Е нали виждам - зъболекарката се засмя. - Помисли кога стискаш зъби, не си ли се хващала при някоя ситуация?
   Аз повдигнах вежди учудено:
   - Аз не знам, че стискам зъби! Как да се усетя? Явно ще трябва да се следя от сега нататък.
   Започнах да се следя. В началото беше по-трудничко, щото се усещах чак като почне да ме боли ченето.
   Първоначалната ми версия беше, че стискам зъби когато имам болки в гърба. Във врата и раменете по-точно са болките.
   След няколко месеца самонаблюдения установих следния списък с явления, които ме карат да стискам зъби:
   1. Шофиране в градски условия. Като противодействие на стискането на зъби, сега си говоря сама докато шофирам. Ако имам пътници гледам да им дрънкам и на тях.
   2. Отиване на лекар. Не ме е страх от лекари. Забелязах, че само мисълта, колко време ще чакам пред кабинета на личната лекарка и дали въобще ще успея да влезна на преглед, ме кара да стискам здраво зъби още предния ден. А ако детето се раболее не минавам само със стискането на зъбите, ами започвам да имам пориви и за повръщане. Всеки път ме гони истерията, към кой лекар и коя клиника да се обърна.
   3. Реденето на опашка в административни учреждения. Добре, че не ми се налага да го правя често. Слушането на разговорите на опашката и казусите, които администраторките се опитват да решат, дават високо налягане върху челюстите ми. Стискам аз, стискам да не се разсмея, или да не изпсувам. Даже последния път за малко да се поддам на истерията на тълапата, готова да линчува прередила се баба. Ама стиснах силно зъби, та се размина на бабата.
   4. От дълго време стискам зъби заради съседа, който има пари да си плати само тока, кабелната и интернет. Друго не плаща, и се налага аз да поемам паричните му задължения за чистачка, смяна на тръби и други ремонти.
   5. Новините по телевизията. Поне от това мога да се отърва. Сега гледам руската и CNN, за да съм в течение на световните събития, а не да следя житието и битието на поредния български мафиот.
   6. Колежката, която е посиняла от студ, когато на двора е 30 градуса, ме кара за стисна зъби и да разсъблека повечето възможни дрехи по мен. Климатикът никога не е решение, по-скоро е допълнителен проблем, който се амортизира много бързо след като си поиграем на включ-изключ. Всъщност стискането на зъбите е само в началото, докато не започна да си отварям широко устата като риба на сухо.
   7. Возенето в обществен транспорт. Избягвам го. Консервните кутии, които превозват хора, имат противния навик да се влачат бавно и приспивно по улиците. Приспивно, защото въздуха в тях много бързо свършва и човек остава обгазен от нечии нечистоплътни изпарения. Ако ми се наложи да се повозя, тогава наистина стискам зъби и се опитвам да стоя близо до вратата или някой прозорец.
   8. Китайските дрехи, които са заляли магазините. Ако си намеря нещо да ми стане и ми харесва, си го купувам, така че нямам нищо против китайците. Ама, ало, я малко се свестете, вашето М номерче не става даже на десетгодишната ми дъщеря. Като обиколя десетина магазина, в които се натъквам на едни и същи стоки и нито една не ми става, започвам да придобивам комплекси. Стискам зъби и си мисля за Мерлин Монро и София Лорен.
   След като въведох малко ред в нещата, които ме карат да стискам зъби, аз започнах да мисля как да се отърва от този гаден навик.
   Един ден, докато бяхме на вилата, реших да се поразходя в близката гора. Пътят беше стръмен, катереше се между дървета. Аз, несвикнала с толкоз ходене и потене, стиснах зъби и се изкачвах и изкачвах. Когато достигнах върха на хълма, ченето така ме болеше, че с последен дъх извиках:
   - А-а-а-а-а-а-а! - ехото понесе вика ми между околните хълмове.
   Хареса ми. Започнах да викам с все сила. Напъвах дробове и виках ли, виках. Едно "ААААА" за задръстванията в града. Няколко "У"-та за здравеопазването. Едно мощно "И-и-и-А-а-а" за държаната администрация.

   Тази седмица събирам следващия списък, който ще бъде лекуван с викотерапия през почивните дни.

Нестинарско село

   Цяла зима Константин гледа как пламъците танцуват в домашното огнище. Зимата беше люта, дебел сняг се стелеше по полето. Къщите на селото се бяха загубили в преспите. От далече само пушеците от комините издаваха живот в котловината. Константин обичаше като се прибере вечер в къщи да седне до огнището и да гледа как жена му Елена шета и реди масата за вечеря.
   Това беше неговата радост и неговата почивка през зимата.
   Една само мъка стискаше сърцето му. Двамата с Елена си нямаха все още дечица. Отдавна се бяха оженили, няколко години се изтърколиха от тогава, а желаното все не идваше.
   Изнизаха се зимните месеци и на тази година. Константин излезе на полето и започнаха грижите за новата реколта. Прибираше се късно и уморен.
   Една нощ Елена го събуди развълнувана.
   - Коста, знаеш ли присъни ми се Богородичка!
   - А?! - Константин примлясна сънено
   - Присъни ми се Богородичка! Каза ми, че ако танцуваме като пламъците в огъня, ще имаме детенце.
   - Ха! Какво значи това? Как така ще танцуваме като пламъците? Какъв ще да е този танц? - Константин вече се беше разсънил. - Айде лягай си сега, че утре рано ще ставаме. Ще го мъдрим по светло какво значи твоя сън.
   - А може и дядо Поп да питаме - Елена легна, но дълго не можеше да заспи и обмисляше как да разтълкува сънуваното.
   На сутринта Константин отиде по полските си работи, а Елена като намери малко свободно от шетня време, се затича към църквата да дири селския поп.
   - Дядо Попе, Дядо Попе, кажи ми какво значи този сън - Елена сграбчи двете ръце на свещеника и задъхано му разказа съня си.
   Дядо Поп се почеса по носа учудено.
   - Дъще, това че си сънувала светата майка Божия е голяма благодат. Но не знам какво значи казаното от нея. Отиди и се помоли в храма. Може пък тази нощ отново да ти се яви и да разтълкува казанато.
   Елена направи каквото каза дядо Поп, но излезе от църквата със свито сърце. Ами ако не успее да разтълкува казаното от Богородичка и да няма никога детенце. Да се мъчи цял живот да разбере и да не се получи. Тя завлачи тъжно крака към къщи. Почти беше стигнала у дома, когато се сети за баба Кера, най-старата жителка на селото.
   "Тя трябва да знае" - Елена хукна към дома на бабата.
   Баба Кера беше в градината. Трудно се движеше на нейната възраст, но продължаваше да се грижи за градинката си. Все казваше, че ако я видят седнала на едно място за по-дълго време, значи е умряла.
   Елена влетя в градинката при баба Кера.
   - Бабо, моля те кажи ми, разтълкувай ми съня. Дядо Поп не можа. Богородичка иска да танцуваме като пламъците в огъня, за да ни даде детенце.
   Елена се задави с думите и сълзите си.
Баба Кера я хвана за ръката и я поведе да приседнат на пейката до къщата.
   - Успокой се дъще, ще ти кажа какво трябва да направиш - бабата погали Елена по ръката.
   - Някого много отдавна, аз бях млада тогава, в нашето село имаше такъв обичай, да се танцува върху жарава. Така заричахме плодородна година. Осветявахме къщите с живия огън, молехме покровителството на светците и гадаехме бъдещето. Нестинарско хоро му викахме. После ни забраниха да го играем. Дойдоха свещеници, дърпаха иконите от ръцете на нестинарите и ги пъдеха от църквата. От тогава няма нестинари. Някои от старците си спомнят. Богородица иска да й танцуваш върху жарава. Както пламъкът се извива върху въглените. Не се страхувай, ще те науча какво да направиш.
   Подготвяха се 3 дни. Разчу се из селото, че ще се танцуват нестинарски танци. И начело на тацьорите баба Кера, последната жива нестинарка. По-старите жители си припомниха празненствата от детството им, няколко дядовци довлякоха зурли и тъпани и започнаха да си припомнят мелодиите от младостта си. Цялото село се оживи и започна приготовления. Кой каквото си спомнеше, тичаше да сподели с другите. Само дядо Поп мърмореше, че е против Бога този обичай, обаче баба Кера благо му каза:
   - Хайде стига си се чумерил, ами ела и помогни. Нали сам чу, че Богородица го е заръчала, значи и Господ го иска.
   Дойде уречения ден. От сутринта запалиха кладата. Да гори докато се образуват живи въглени. До към привечер направиха голям кръг, постлан с жарава. Въглените присветваха и припукваха в мрака. Всички се събраха около блещукащия кръг, зурлите и тъпаните засвириха.
   Баба Кера навлезе в кръга от хора и поведе хоро около жаравата, хванала за ръка Елена и Константин. Те носеха икона на Божията майка.
   След малко баба Кера взе иконата, целуна я, вдигна я над главата си и тръгна през жаравата. Елена и Константин я последваха. Виеха се тримата сред жаравата като пламъци в домашно огнище.
   Празникът свърши късно през нощта. Всички жители на селото се прибраха развълнувани и изпълнени с надежди за щастие. Баба Кера беше гадала все хубави неща.
   Елена си легна щастлива. Беше видяла бъдещото си детенце, докато танцуваше върху въглените. Нищо не усети от огъня. Само приятен гъдел.
   Следващата пролет Константин гъделичкаше синчето си по бебешкото коремче.
   Баба Кера се подготвяше отново за нестинарското хоро. Чустваше се по-млада от всякога.

*********************************
Честит празник на всички именяци!

Плетивото

   Тя плетеше изреченията на една кука. Беше изкусна плетачка. Дума по дума се изнизваха изреченията изпод куката й и се получаваха произведения красиви и леки като снежинки.
   Хората харесваха изплетеното. Някои неща им харесваха повече от други, но тя обичаше всичките си произведения. След като завършваше някое мильо, първо му се радваше сама, после го прибираше в една голяма кутия. Ако някой друг искаше да го види, тя внимателно отваряше кутията и показваше всичките си съкровища. Не беше честно да показва само последното изплетено, и другите също имаха право да бъдат видяни.
   Понякога имаше поръчки да изплете нещо за подарък. Хората, които харесваха работата й, идваха да я молят да им изплете нещо я за рожден ден, я за женитба. Имаше и такива, които искаха и нещо за погребение. Тя влагаше и радостта си и тъгата си в плетивото. Нямаше недоволни клиенти. В началото й беше малко трудно да се разделя с произведенията си, но после реши да плете още едно подобно и да го прибира в кутията си.
   Така изживя живота си, плетейки за себе си, семейството си, за приятели и за непознати. Даже няколко пъти и за враговете си.
   Децата й пораснаха. Нито едно от тях не прояви интерес към плетенето. Всеки от тях се зае да гони собствените си мечти.
   Годините се изтърколиха. Когато почуства, че е време да си тръгва от този свят, тя отвори кутията за последен път, сложи я до главата си и така заспа. Децата така и я намериха, сложила ръка върху купчината белоснежни произведения. Няколко думи се бяха заплели между пръстите й.
   Погребението отмина и кутията с нейните съкровища беше прибрана в един килер.
   Години след това, една от дъщерите й разчистваше килера. Кутията беше извадена, изтупана от прахоляка и отворена. Дъщерята гледаше умислено пожълтелите дантели и се чудеше какво да прави с тях. Изглеждаха безкрайно остарели и опърпани. Дъщерята не разбираше нито една примка от изплетеното в тях. Не й харесваха, сега имаше къде по-модерни неща по магазините. Показа ги на приятелките си. И те сбърчиха деликатно нослетата.
   Майката се яви в съня на дъщеря си една нощ след това. Погали я по главата и каза:
   - Дъще, донеси моите плетива при мен на гробищата. Те изпълваха моя живот със смисъл, радваха хората около мен, но сега мен ме няма и те останаха бездушни. Нека си отидат заедно с мен.
   Дъщерята така и направи. Остави кутията със плетените съкровища на гроба на майка си.
   От любопитство се върна още на следващия ден, но кутията вече не беше на гроба.
   "Дали някой е успял да разчете дантелите на майка ми и е намерил смисъл в тях?" - дъщерята попита тихичко съседните гробове, но те останаха безмълвни.

До Тасос и обратно (част 5)

Заминаване
   Следващата сутрин поджапахме малко в морето до хотела, събрахме всички миди и скелети на морски таралежи в радиус от стотина крачки по плажа. Приготвихме си багажа. По време на закуската хазяинът успя да ни заинтригува с неговия зехтин собствено производство. Купихме цяла туба 5 литра екстра върджин зехтин. Опитан в последствие със салатите в къщи, и оценен високо. Също така се снабдих с бурканчета екзотично сладко, което тепърва ще опитвам. Едното е от червени доматчета с бадеми, другото е от динени кори. И така потеглихме към ферибота, от ферибота към Кавала. В Кавала поспряхме да обядваме. Тъй като сме идвали в града миналата година и бяхме разгледали крепостта тогава, сега само се помотахме по улиците, пихме кафе и след обяд благополучно потеглихме към границата. Отново подозрително празни пътища. Въпреки това имаше лека катастрофа на едно кръстовище преди Серес. Аз се зачудих как въобще бяха успели да се срещнат тези коли при такова слабо движение.
   Едно неприятно изживяване преди границата. Бях решила да се снабдя с натурални сокове, тъй като много ги харесвам, особено тези от портокал и ябълка. Говоря за 100% натурален сок. Чудехме се къде да си купим, честно казано не ги знаем магазините, пък и беше неделя. Гърците явно доста уважават почивните си дни. Та изведнъж изникна една отбивка с огромни табели, сочещи някакъв голям магазин. Отклонихме се и навлязохме на паркинг, на който направо ни се зави свят. Десет автобуса, български разбира се, още повече коли, пак български разбира се, и целия този народ се беше напъхал в магазина. Влезнахме от любопитство да видим как е вътре и мъжът ми изхвърча моментално. Аз се задържах за да отбележа огромните опашки на касите, шума и блъсканицата и се отказах от идеята да пазарувам там. То и без това изглеждаше доста опоскано, като след наплив на скакалци.
   Решихме да проверим фри шопа на границата. Там положението беше сходно. Обаче ние по най-бързия начин грабнахме малкото останали сокове, стоически изчакахме опашката и се изнизахме от магазина, който беше обгазен от различни аромати парфюм.
   Навлезнахме в България. Не знам защо винаги драмата е при излизане от милата ни родина. При влизане всичко преминава спокойно и бързо. Кацнахме отново в Петрич за вечеря.

Няколко думи в заключение

Мистерията на доматите
   Аз общо взето живях три дена на гръцка салата и пържени тиквички. Разбира се имаше разнообразие от време на време с миди, каламари и месо, но салатата беше задължителна. Тъй като съм доматен любител, още първия ден се опитах да си поръчам салата само от домати. Като резултат получих абсолютно същата гръцка салата с домати, краставици, лук и маслини, само дето липсваше сиренето. Затова захвърлих капризите си и се отказах да ги затруднявам с такива специфични заявки.
   Най-важният извод - доматите имаха вкус на домати. Винаги съм била патриотично настроена към българските домати. Обаче след първото ядене на Тасос установих, че аз явно отдавна не съм яла истински домати. Домат, който ухае на домат. Още по-осезаемо е това откритие, ако обядваш в Кавала и после вечеряш в Петрич. На вечеря чоплих доматената салата направена от кой знае от къде пръкнали се мукавени домати и с тъга си мислех, че следващите месеци съм обречена да го ям това безвкусно нещо. Мисля, че ако не се спре това наводнение от безвкусни домати, България ще пострада изключително. Разговаряхме по темата на вечеря, след като и мъж ми отбеляза разликата. Интересно ни беше защо при положение, че пътят до първия гръцки пазар е около един час, Петрич е наводнен с безвкусни домати. Свекървата сподели градски слух, че всъщност това са домати, които гърците изхвърляли, като некачествена продукция, а нашите хора ги събирали и ги пласирали в България. Разбира се това е само слух, но мистерията си остава.
   Леко отклонение от доматената тема. Маслините в салатата бяха сушени и вкусни. Малко ми е трудно да обясня, защото всъщност отвътре си бяха съвсем меки, но на външен вид приличаха на сушени сливи. Затова ми се стори, че на острова си имат специална рецепта за съхранение на маслините, но за съжаление това е нещо което забравих да попитам.

Как се получава така, че гръцките пътища нямат дупки?
   Искам само да направя уговорка, че моите познания за гръцките пътища са само за северна Гърция и обхващат териториите около Солун, Халкидики, провинция Македония, и горе долу до Кавала. От тази година и Тасос. Разбира се на юг нещата може и да са по-различни. Но в изброените територии сме се завирали по всякакви пътища за да опознаем природата.
   Ами няма дупки. Няма и кръпки. Какво да каже друго човек по въпроса. Единствено моята дъщеря възкликна "Мамо, липсва ли ти вече Гърция?", в момента в който се друсахме и дрънчахме по пътя към Владая.

P.S. Май камуфлажните полицейски коли ги вадят само по празниците.

До Тасос и обратно (част 4)

Пътешествие по вътрешните градчета
   На следващия ден се посветихме на разглеждането на градчетата скътани по склоновете на планината. Наричам ги градчета, просто защото бяха изключително чисти, приветливи и асфалтирани. Нищо общо със село. Предоставяха прекрасни гледки към планината и морето едновремено. Открихме приятна таверна на площада в Казавити. Това е старото име на Мегало Принос. В съседство има и Микро Пронос, но аз не забелязах разлика в размерите. Това с имената малко ни пообърка, защото някои табели посочваха едни имена, а на картата същите селища фигурираха с други имена. Вечерта хазяинът ни обясни, че хората на острова обичали да сменят имената. Така някои от скоро сменените имена съжителстват със старите.
   Таверната в Казавити се намира на площада на селото под огромен стар явор. Стеблото на дървото е кухо и всички деца се завират с огромно удоволствие в него. Дъщеря ми не спря да го обикаля и да се катери по него, докато ние си пиехме кафето и залагахме дали ще се пребие или не.
   Следващото градче-селце ни предложи изненада. По целия път към Мариес имаше табели, които насочваха туристите към "Езорото в гората" (The lake in the forest). Табелките бяха ръкописни и подпряни на всякакви странни места. Преминахме през селото и продължихме по един горски път, следвайки табелите. Мисля, че единствените два неасфалтирани пътя (този и другият към Парадайс Бийч) са абсолютно нарочно оставени по този начин. Това предположение беше потвърдено от хазяина по-късно. Клатушкахме се известно време по този път и накрая стигнахме до натъкменото езеро. Явно хората от селото бяха решили, че трябва да си произведат някаква туристическа забележителност, която да докарва туристите навътре в планината. Това село е най-отдалеченото от брега. Бяха се постарали и насред планината бяха съградили малко езерце на пътя на една от реките, с беседка, пейки и чешма на брега му. Езеро се прави по следния начин. Заграждаш парче от реката от двете страни с големи скали. Малко изкопаваш в средата за да може дъното на езерото да е по-ниско от речното дъно и чакаш реката да докара водата. Моето мнение е, че замисълът е бил хубав, но в дадения период от езерото беше останала една локва. Не знам дали заради намаления дебит на водата в реката или езерото е изтекло по някаква причина. Но все пак местността беше приятна за гледане.

Теологос - старата столица на острова
   Градът се намира почти толкова далече от брега колкото и Мариес. Това се смята второто по старост поселище на острова. Най-старото се нарича Кастро (Крепост) и се намира малко по-високо в планината до Теологос. Разбрахме, че Кастро е интересен за разглеждане на останки, но за съжаление до там пътят е горски и е необходимо да си с високопроходимо возило. Из целия остров са много разпространени моторите с четири колела. Те мисля са много удобни да обикаляш по горските пътища нагоре в планината. И предполагам, че могат да бъдат наети, въпреки че ние не видяхме къде.
   Задоволихме се с една късно-следобедна разходка в Теологос. Градът е интересен с архитектурата на къщите. Покривите на старите къщи са покрити с каменни шисти, вместо керемиди. Находището на тези шисти е точно на хълмчето над града. Даже новите постройки се опитват да запазят този архитектурен стил. През цялата разходка мъж ми реши да упражнява гръцкия си и поздравяваше абсолютно всички срещнати хора с "Калиспера", което би трябвало да означава "Добър вечер". Гледаха ни малко странно, но доброжелателно. Приключихме разходката в таверната, която беше препоръчана от нашия хазяин. Аз лично имам чуството, че след като нашия хотелиер се беше обадил на собственика на таверната да пита дали е отворена, този човечец май я отвори специално за нас. Бяхме единствените посетители и се радвахме на прекрасен прием. Седнали на тераса с изглед към отсрещния хълм (онзи с овцете) и заобиколени от пет местни котки, ние се наслаждавахме на каничката вино правено от собственика на таверната. Подчертавам, че каничката беше почерпка, за да опитаме хубавото местно вино. Това беше един прекрасен завършек на тази разходка.

До Тасос и обратно (част 3)

Обиколка на бреговата ивица на Тасос
   Започнахме обиколката в западна посока. Това е по часовниковата стрелка, ако гледаш острова на карта. Въоръжени с изрисуваната от хазяина на хотела карта, тръгнахме към първия град в списъка - град Тасос или още Лименас, което е старото му име. Там бяхме слезнали от ферибота предишната вечер. Отдадохме се на подробно разглеждане на града. На влизане по една от улиците забелязах най-симпатичната пожарна, която съм виждала през живота си. Представляваше една ниска двуетажна кокетна сграда и всички видове пожарникарски коли бяха подредени на паркинга отпред като в музей на открито.
   Разходихме се по красивата крайбрежна улица, после се отклонихме по една от търговските улички. Този ден вече всички магазинчета работеха. Улиците бяха пълни с групи от български туристи. Един пикап караше бавно по улиците, багажникът му беше натоварен с ягоди и един много гласовит грък крещеше нещо на гръцки. От време на време спираше и продаваше ягоди на желаещите, като не спираше да крещи обаче.
   Намерихме археологическия музей и го разгледахме подробно. Нямаше много неща за разглеждане, но пък имаше много добре разказано и онагледено образуването на остров Тасос.
   Част от родопския планински масив, островът се е отделил след ледниковата епоха, когато ледовете са се стопили и водата е заляла по-ниската част, която го е свързвала като полуостров с останалия континент. Интересни неща, които научих от музея и после допълних от туристическия справочник са:
   1. Островът е много богат на природни ресурси.
   2. Има много прясна вода. В планините има извори с прекрасна питейна вода.
   3. Едно време са добивали желязо, мед, злато и скъпоценни камъни.
   4. Много плантации от маслинови дървета, някои от тях на по 100 години. Старите дървета се познават по огромните дънери. Обиколихме плантациите около хотела една вечер. Плантации разделени на правоъгълни парцели и между тях асфалтирани тесни алеи, колкото да мине кола.
   5. Развито животновъдство. Лично видях огромно стадо от овце. Докато вечеряхме в една таверна, на отсрещния хълм прибираха овцете в кошарите.
   6. Доста богата растителност, от иглолистни и широколистни дървета. Аз различих освен иглолистните, явор, липа и акация. До тук бях с познанията. Имаше още разновидности, на които не им знам имената. А да - и портокалово дърво с портокалите на него.
   7. Между маслиновите дървета са скътани кошери с пчели. На една закуска в хотела ни предоставиха да опитаме от меда, който се произвежда на острова.
   8. На острова правят много добро вино. В една от таверните собственикът ни почерпи с вино негово собствено производство.
   Изводът, който възникна след като научих тези факти и малко история, разказана по увлекателен начин от хазяина на хотела, е че островът е имал всички ресурси да се самоиздържа. И така е било с векове. Единствената промяна настъпила през миналия век е появата на жилища по брега. Всички стари селища на острова са закътани високо в планината. Като разположението им обикновено следва един модел. Селото е разположено амфитеатрално по склоновете и в никакъв случай не може да се види от към морето и брега. Но пък от площада на самото селце винаги има прекрасна гледка към брега и морето. До колкото разбрах това е било така, за да се пазят от пирати. По късно са направили по едно малко пристанище към всяко от селцата. Така ако селото се казва Рахони, пристанището и бреговата му част се нарича Скала Рахони. Затова хотелите се намират предимно в поселищата, които започват със Скала.
   Та да се върна към обиколката. В град Тасос успяхме да разгледаме и един параклис кацнал върху един скален нос, който се наричаше Евреокастро. Гледката е прекрасна.
   След град Тасос се отправихме към поселището Панагия и прилежащия бряг, наречен Голдън Бийч (Golden Beach). Златен бряг преведено на български. Това е единият от плажовете, който се рекламира като перлата на острова. Както споменах по-рано, имах проблеми с мащаба на забележителностите на острова. Отне ми около половин ден да свикна, че сградите отбелязани като църкви на картата, всъщност представляват предимно малки едностайни параклисчета. С някои изключения разбира се. За плажовете важи горе долу същото. Голдън Бийч изглежда красив и малък. Има хубав пясък. Покрай плажа има доста заведения. Ние търсихме едно определено, което ни беше препоръчано от хазяина. Обадвахме там и останахме изключително доволни. С което се уверихме, че човекът наистина ни е упътил към хубави места за хранене.
   Продължихме към мястото наречено Парадайз Бийч (Paradise Beach). Една единствена табела, лесна за изпускане. След нея едно стръмно спускане по горски път. Пътят излиза в едно закътано място оградено от двете страни с непристъпни скали. А по средата - плаж. Прекрасен девствен плаж с много пясък. Едно единствено заведение до него. Така че, ако Голдън Бийч е мини плаж, то това нещо е микро плаж. Но изглежда великолепно и се надявам да не се напълни много скоро с туристи.
   Следващо място за разглеждане трябваше да бъде женски манастир в южната част на острова. Отвън изглеждаше изключително красив, кацнал на една скала над морето. За съжаление не успяхме да го разгледаме отвътре. Минавайки покрай паркинга пред манастира, се отказахме да спираме там. Паркингът беше пълен с автобуси и коли с български номера и след като си представих народа вътре и предположих, че може би вътре не е много обширно, решихме да го оставим за друг път. Затова продължихме към градчето Лименария. Там ядохме сладолед, който ни беше рекламиран като собствено производство. Хареса ни.
   После се помотахме в следващите пристанищни селца и приключихме обиколката вечерта.
   Завъртяхме още малко за да спрем отново в град Тасос и да вечеряме там.

До Тасос и обратно (част 2)

Керамоти - Тасос
   Не сме се качвали на ферибот никога. Затова очаквахме с интерес изживяването. Предоставих колата на мъжа ми, като по-безстрашен шофьор, да я качи на ферибота.
   Качването на возилата е доста колоритно за наблюдение. Всичко е стриктно организирано, около 10-тина гърка се подреждат в две индиански нишки и всеки се залепя до някоя качваща се кола или автобус, след което върви с нея и подвиква на шофьора накъде да кара и как да върти кормилото. Подвикването става на съответния език на шофьора или на универсалния английски, съпроводено с ръкомахане онагледяващо действията, които трябва да се изпълнят. Така че в цялата шумотевица се чуваше нещо от типа: "Дясно, давай, давай, лефт, лефт, стоп..."
   Времето за товарене е малко. Пасажерите се покатериха по палубите със столчета и пътуването започна. Мисля, че няма нужда до уточнявам, че корабът говореше на български. По едно време започнах да се притеснявам, че не чувам гръцка реч.
   Самото пътуване предлага наслаждението да гледаш морето, отдалечаващия или приближаващия бряг. Само по себе си това е приятно забавление. Обаче се оказа, че се предлага и още едно изненадващо преживяване.
   Хранене на чайки. В началото ми направи впечатление, че като тръгнахме, едно огромно ято чайки се лепна за ферибота и летеше плътно до него. Докато се чудех какво искат тези птици, по-осведомените пасажери започнаха да протягат ръце, държащи чипс, сусамки и хляб. Тези, които бяха поели ролята на папараци, се опитваха да направят снимки с уникални кадри, как чайката грабва парчето чипс от нечия ръка. Разбира се успеваемостта беше доста ниска, тъй като чайките се държаха много непредвидимо. Но може и да е имало добри попадения. Аз се задоволих да гледам другите, как безстрашно предоставят ръцете си на волята на тези огромни птици, пищях и се смеех заедно с тях, когато някой клюн изненадващо се окажеше прекалено близко до нечии пръсти.
   Пътуването беше кратко. На влизане в пристанището на град Тасос се разминахме с ферибота за обратната посока, при което ятото чайки направи обратен завой и се закачи към отминаващия ферибот.
   Акостирахме на пристанището и съвсем организирано се смъкнахме от корабчето. Поехме към хотела ни в Скала Рахони.

Скала Рахони и хотелът
   Спънахме се в Скала Рахони доста неочаквано. В последствие всеки път се изненадвах от минималистичните разстояния на острова. Картата, с която разполагахме беше мащаб 1:55000. На мен всичко ми изглеждаше голямо на тази карта, но това предполагам е нормално за жените. Затова казах, че се спънахме изненадващо в Скала Рахони. По-точно това селище изникна точно след около 10 минути път от града Тасос и подминахме първата отбивка за хотела. Оказа се, че хазяинът на хотела беше предвидил подобни ситуации и нататък имаше още две отбивки към нашия хотел с табелки разбира се. Нацелихме втората отбивка и след малко въртене по тясно пътче спряхме на широкия паркинг на хотела.
   Хотелът се намира на самия бряг. Сградата е двуетажна. Ресторантът е разположен в едната половина на първия етаж. От паркинга се влиза във фоае, после се преминава през ресторантската част и се излиза към басейн с бар, тревна зона с чадърчета и се свършва с пясъчна ивица към плитко море. Посрещнаха ни собственикът и жена му. Аз се притесних малко, че сме единствените посетители. Обаче после оцених много високо тази екстра. Настаниха ни в прекрасна стая с гледка към морето. Тъй като пристигнахме привечер, решихме след настаняването да вечеряме в ресторанта на хотела. Собственикът се оказа много разговорлив, при това знаеше много добре английски. Пък и ние се оказахме изключително любопитни, и така постепено той реши да седне да вечеря с нас. След като ни разказа огромна част от живота си, ни почерпи с узо негово собствено производство. Само да уточня, че вечерята я приготви жена му. После допивайки узото, той отвори една карта на Тасос и ни начерта къде да ходим и какво да гледаме. Отбеляза ни няколко заведения, които е хубаво да посетим. Даже на другата сутрин се обади в едната таверна, за да провери дали вече е отворена. Все пак по негови думи сезонът започнал току на 1-ви май.
   Малко подробности за домашно приготвеното узо. Бяхме инструктирани първата глътка да я пием много внимателно и да е съвсем малка. Защото имало опасност, ако изведнъж гаврътнем голяма глътка от това узо, да си изгорим гърлото. Заподозрях, че може да е имал досег с руски туристи... Аз опитах точно една глътка и тъй като не съм особен познавач, единственото което мога да кажа, че вкусът си беше на узо, само малко по-лютив.
   След като уточнихме дневното разписание за следващите два дни, решихме че е време да се оттеглим към леглата.

До Тасос и обратно (част 1)

Въведение
   Как хубаво се навързаха великденските празници с 1-ви май и Гергьовден! Ние не устояхме на изкушението да попътуваме до Гърция, за да разгледаме остров Тасос, за който бяхме чули прекрасни разкази. Както казва моята свекърва "Гъз път да види". Този израз е много приложим за семейството. Обичаме да обикаляме. Затова решихме, че е време да проверим дали о.Тасос е подходящ за лятната ваканция.
   Направих резервация самосиндикално. Първо реших от любопитство да пробвам схемата с туристическите агенции. Изборът за Тасос не беше голям и се оказа, че в момента в който аз се сетих за Тасос, много българи преди това вече бяха заели предлаганите от агенциите хотели. Така че написах имейли на четири хотела, отговориха ми два, от единия се извиняваха, че сезонът им започвал с три дена по-късно от искания срок. Избрах първия отговорил (не че имаше избор), преведох му капаро и потънах в приятни мисли за почивката. Цялата операция ми отне 3 дни заедно с потвърждаването на паричния превод.
   Тръгнахме на 30-ти април вечерта. Цял ден трепетно събирах багажерите на цялото семейство. В уреченото време събрах и мъжа ми от работа и тримата с дъщерята се понесохме към Петрич. Там имаме баба с къща. Свекървата. Обикновено, когато пътуваме за Гърция, първо спираме в Петрич, виждаме се с роднините, преспиваме и на сутринта на свежа глава тръгваме към Гърция. 10 минути до Кулата и сме там.

София - Петрич
   Започнахме вечерното си пътуване с обичайното неприятно измъкване от неостаряващата столица. Тези, които са го правили, знаят за какво става дума, а онези, които до сега не са имали път през Владая, препоръчвам да изчакат построяването на магистрала Люлин.
   Та ще отбележа само един интересен факт, който ни развесели още в началото на пътуването. Тамън се бях засилила по първата попаднала скоростна отсечка, когато на един завой изникна талашитена полицейска кола. Беше инсталирана върху едно хълмче в изключително нереална поза. Голяма част от колите пред мен набиха спирачки, с което за малко да предизвикат по-голяма беля. Според мен някои намалиха от учудване как въобще някой автомобил може да бъде паркиран в такава безумна поза на склона на хълмчето. Други намалиха за да разгледат по подробно талашитеното чудо. Аз лично намалих, защото мозъкът ми някак на заден план се опитваше да разбере какво не й е наред на тази кола. Малко по-късно осъзнах, че ми липсваха нарисувани полицейски глави седящи в колата. Като е гарга, трябва да е рошава, както се казва.
   От там нататък появата на камуфлажните полицейски коли предизвикваше само усмивки и ни развеселяваше. Имаше една, много артистично набутана в храстите. Разбира се имаше и истински, но те се познаваха много бързо по светоотразителните жилетки, които щъкаха наоколо. Между другото към края на пътуването, явно повлияна от спусналите се вечерните сенки, започнах да мисля, че всяка кола, застанала перпендикулярно на пътя от дясно е талашитен екземпляр. Пристигнахме в Петрич по тъмно и леко озадачени от огромното количество автобуси по пътя.

Петрич - Кулата - Серес - Керамоти
   1-ви май сутринта, докато се натъкмим да тръгнем стана 10 часа. 10 минути до кулата, ама друг път. Никога не съм предполагала, че има толкоз ранобудници. Със засилка се качих на моста от Петрич към Кулата и директно се нахаках в средата на опашка от всякакви автомобили, която започваше от митницата, а свършваше според мен някъде в Сандански. След първоначалния шок започнахме да се чудим дали да чакаме или да мислим други варианти за излизане от държавата. Доста коли почваха да обръщат обратно и ние решихме, че може би се пробват да минат през Гоце Делчев. Мъжът ми предложи много оригинално решение. Да минем през Македония. На картата пътят там изглежда доста добро решение (задгранични паспорти обаче са необходими). Но аз реших да не рискуваме и зачакахме на опашката. Час и половина, мисля че е било отразено както подобава по новините. Имаше коли, които се опитваха да минат по насрещното, обаче тъй като имаше все пак трафик и в обратната посока, накрая се задръстиха, бибипкаха си известно време и докато ние се чудехме дали да не пробваме да се обадим на 112, дотича един полицай, скара им се и въведе ред. Искам да отбележа, че все пак се бяха постарали хората да минават бързо, поне тези с колите. Автобусите чакаха на друга опашка и направо съжалих пътниците. Преминахме по най-бързия възможен начин двата митнически пункта и се изстреляхме по все още недовършената гръцка магистрала.
   После пътуването беше изключително приятно с някои малки изненади. В началото си карахме в колонка с други български коли, но след като се разклонихме към Серес, останахме почти сами на пътя. Буквално. Серес изглеждаше като евакуиран. Имахме намерение да обядваме там, обаче като минахме през града и не намерихме нито едно отворено заведение, решихме да продължим напред и да се подържаме с кифлите от Петрич. По късно ни обясниха, че 1-ви май се празнува много активно в Гърция, не само защото е празник на труда, но и съвпада с някакъв пролетен празник на цветята. Поради тази причина малкото коли, които срещахме на пътя имаха цветни венци закачени на предните чистачки или на задните. Не успяхме обаче да изясним къде бяха изчезнали всички хора от Серес. Със сигурност ги нямаше в града, но ги нямаше и по пътищата.
   Така полекичка стигнахме до градчето Керамоти. Там има ферибот за остров Тасос през половин час, почти до 22:00 часа.